О, ако този прозорец не беше се различавал от истинските! Не щеше ли тогава да дойде при нея стройният, облечен в черно толеданец, със златен ланец на жилетката, с била риза, с висока закопчана яка и елегантна шапка? Ах, колко различна щеше да бъде съдбата й ако този прозорец не издаваше същината си с обратните си сенки!

Изрисуваната сеньора, розова и лилава, със своята мантия от синя вълнена дантела, продължаваше да гледа към Пинто. Към прегорелите от слънцето листа, към железопътната линия за Толедо. Тя гледаше и чакаше със своята изкуствена усмивка. Казваше се Флора. Госпожица Флора. Каква печал!

Пансионът представляваше малък апартамент, който гледаше към тъмен, пълен с кафези за храна вътрешен двор. По всички етажи между прозорците бяха опънати телове за простиране на пране. Понякога се случваше всички съседи да проснат едновременно прането си. Тогааа целият двор се изпълваше от земята до небето с чаршафи. Приличаха на точени кори за баница. Интересно е, че в такива дни светлината все пак стигаше до най-долпнте етажи, защото чаршафите, които бяха най-горе, поемаха слънчевата светлина, която се плъзгаше по покрива, предаваха отражението й на чаршафите от по-долния етаж; те от своя страна я подаваха на тези под тях и така, по този сложен път, светлината се плъзгаше безпрепятствено, но не съвсем гладко от чаршаф на чаршаф и стигаше до партера, осветявайки целия вътрешен двор. Колко лесно се оставяше светлината да бъде подмамена от чаршафите! Тя огряваше най-горните от тях и след това не можеше вече да се отскубне от тази пързалка, продължавайки да пада като в някакъв капан, за да стигне някак до дъното на мръсния, тесен и сив двор! Но най-забавният момент настъпваше, когато някой отваряше вратата на коридора към улицата. Тогава през него се понасяше въздушна вълна, която нахлуваше в двора, вдигаше вихрушка, повличаше със себе си чаршафите, които се издигаха нагоре като огнени езици или като подгонено стадо гъски, мъчейки се да се освободят от теловете. Но нито веднъж по време на тези редки вихрушки чаршафите не успяха да се отскубнат. Случваше се обаче нещо друго, колкото и необяснимо да бе то. Сред тази страшна бъркотия чаршафите сменяваха местата си. След вихрушката всеки чаршаф заемаше първото намерено свободно място, също както правят децата в училище, когато в класната стая влезе неочаквано учителят. В такива случаи всички съседи тръгваха да търсят чаршафите си, като се мъчеха да ги разпознаят в голямата бъркотия. И разбира се, често избухваха караници, защото имаше и здрави, и износени, и скъсани чаршафи. Къщата беше триьгълна. Напречният и разрез представляваше правоъгълен триъгълник. Що за идея! Гледан от улицата, острият ъгъл, който се извисяваше високо нагоре, приличаше на нож. По хипотенузата на триъгълника се издигаше задната тухлена стена на къщата, неизмазана и без прозорци, изградена сякаш на един дъх догоре. На двата катета имаше прозорци, а правият ъгъл съвпадаше с ъгъла на две улици. Дървена стълба с железен парапет и дървена ръкохватка свързваше етажите. Последната пръчка на перилото на най-горния етаж завършваше със стъклена топка. Входната врата на пансиона беше скосена, тъй като площадката имаше лек наклон към стълбището. Когато се появи този наклон, вратата започна да не приляга в разкривената рамка. Направиха нова врата и й дадоха ромбоидна форма, за да се затваря както трябва. Това предизвика нови усложнения, защото при отваряне долният преден ъгъл на вратата опираше в пода. Тя стигаше до едно място и оттам не искаше да се помръдне. Наложи се да я повдигнат на пантите и да поиздълбаят дъските на площадката. След като направиха всичко това, врагата вече се затваряше добре, но все пак преди това трябвате да рендосат малко и вътрешната страна на горната част на рамката, защото след като повдигнаха вратата тя не прилягаше добре в тази част на рамката. Всичко това направи един дърводелец от Аточа, който се казваше Андрес Гарсия.

На вратата имаше шпионка от позлатен месинг, който приличатше на кръгъл резен лимон. Когато шпионката беше отворена, приличаше на малтийски кръст, тъй като имаше осем сектора, от които четири бяха подвижни, а останалите четири неподвижни. Гледаше се през четирите подвижни сектора. Устройството на шпионката беше като това на прозорчетата на печките. На вратата беше закачена емайлирана табелка с надпис: „Пансион ‘ТЕРЕСА’“.

В средата на апартамента се намираше столовата с четвъртита маса, покрита с кафява кадифена покривка, украсена с релефни цветя. В средата на тази маса неизменно стояха шишенцата със зехтин и оцет, сякаш те бяха най-важното нещо в къщата. Тези шишенца приличаха по-скоро на някакви реторти, кръстосани помежду си и свързани в основата с две големи стъклени капки. Дясното шише сочеше наляво, а лявото надясно. Това объркваше винаги дон Сана и когато той искаше да си сипе оцет, сипваше си зехтин н обратно, но повече се сърдеше, когато сипваше оцет вместо зехтин, отколкото когато сипваше зехтин вместо оцет. В такива случаи казваше, че погрешно са поставили пред него шишенцата, че той бил свикнал зехтинът да бъде вдясно, а оцетът — вляво, или обратното, в зависимост от това дали се гледа от една или друга страна. Дон Сана казваше веднъж едно нещо, друг път обратното и стопанката обикновено му отговаряше:

— Няма ляв и десен чорап. Всеки чорап можеш да обуеш, на който си искаш крак.

В тази стая имаше бюфет с витрина, където стояха чашите и сервизите. Тъй като едното стъкло беше счупено, никога не отваряха витрината, а вадеха всичко през счупеното стъкло. Имаше също ниска лампа с камбановиден абажур с ред ресни от червени нишки и ред стъклени тръбички, конто непрекъснато се люлееха и танцуваха, свирейки някаква пасторална мелодия, защото звънтяха като стадо овце с хлопатари. Сенките им кръжаха по стената и човек добиваше чувството, че цялата стая се люлее. На бюфета стоеше тенекиена кутия, върху която бе възпроизведена картината на Веласкес „Пияниците“. Кутията беше от Дюлев мармалад, но сега слагаха в нея копчета. Тя плашеше много гостите. Малко след като я отвореха, чуваше се силно щракане тъй както тенекиеният капак, сплеснат от натиска, се връщаше към първоначалната си форма.

Други помещения, достойни за отбелязване, бяха банята и слугинската стая. Последната беше разположена в острия ъгъл. Прислужницата беше жена на около четиридесет години, висока и слаба, и носеше винаги по косата си ролки, освен в неделя, когато излизаше в града. Имаше рядка коса и ставаше редовно среднощ но нощница и със свещник в рька, за да се огледа в огледалото.

И всеки пъг, щом се видеше така грозна, протягаше ръце и почваше да дращи огледалото. После се мушваше отново в леглото и заспиваше блажено с усмивка на уста. Казвате се Силвестра и й викаха Силве, тъй като в Мадрид не се употребянаха никога думи с повече от две срички.

Ваната служеше на зеленчукова градина. Беше пълна почти до горе с пръст и в нея растяха три зелки. Градината се напояваше отлично. Имаше поливни и разпределителни вади и трябвате само да се отвори кранът. Трите зелки бяха съвсем бели тъй като в банята проникваше съвсем малко светлина, а както е известно, растенията се нуждаят от сльнце, за да стана зелени. Но тъй като не им липсваше вода, зелките растяха много бързо и всяка седмица откъсваха по една, но на нейно място незабавно израстваше друга. Зелките растяха зиме и лете, есен и пролет. В банята имаше и една коза, вързана за дръжката на вратата. Тази коза стоеше неизменно на едно и сьщо положение, опънала крака, протегнала глава, вперила поглед в зелките, обтегнала с всички сили въжето. Когато някой влезеше в банята, вратата, дърпана ог козата, се отваряше съвссем лесно. В такива моменти козата показваше голямо доволство и си въртеше опашката като куче, защото се приближаваше до зелките и си въобразяваше, че ще я пуснат да ги изяде. При отворена врата стоеше в същата поза, но вече малко по-близо до зелките. Да се затвори вратата също не представляваше трудност, защото подът беше много гладък и щом като човек дръпнеше вратата, козата се подхлъзваше и се връщаше в предишното си положение. Наричаха тази коза Щампа, защото не се мърдаше от мястото си и бе като щампосана в банята. Млякото й беше доста блудкаво.