Дона Тере беше дребна на ръст женица с прошарени коси. Отнасяше се внимателно към своите гости и беше много симпатична. Една вечер, когато дон Сана закъсня много, Алфануи остана с нея и си разговаряха надълго. Беше вдовица. Мъжът й бил учител. Негова била единствената книга в къщата. Подвързията й беше с портокалов цвят и на предната корица бе изобразено момиче, което духа едно глухарче. Пухът, откъснат от плодника, хвърчеше на всички посоки. Книгата се наричаше „Petit Larousse Illustre“. Картинките в книгата забавляваха много Алфануи.

Собственицата на пансиона му разказа една история за баща си. Те били от Куенка. Там тя се запознала с мъжа си. Баща й бил земеделец и притежавал малко земя. Един следобед, така както орал, заспал. И тъй като той не обърнал ралото, воловете продължили да вървят и излезли от нивата. Баща й вървял след воловете, сложил ръка на ръчката на ралото. Вървели на запад. Не спрели и през нощта. Минавали през бродове и планини, без баща й да се събуди. Движели се по течението на Тахо и стигнали Португалия. Той все не се събуждал. Някои хора забелязали този мъж, който вървял след воловете и оставял след себе си дълга, права бразда, която минавала покрай планини и през реки. Никой не посмял да го събуди. Една сутрин стигнали морето. Прекосили крайбрежните пясъци. Воловете навлезли в морето. Вълните се разбивали в гърдите им. Когато водата стигнала до кръста му, човекът се събудил. Спрял воловете и престанал да оре. В едно съседно селище попитал къде се намира и след това продал воловете и ралото. Прибрал парите и по браздата, която оставил след себе си, се върнал у дома си. Същия ден направил завещанието си и умрял, заобиколен от домашните си.

Доня Тере дошла с мъжа си в Мадрид, където наели тази къща. След неговата смърт отворила пансион. Алфануи обичаше да слуша истории за живота на хората. Той наблюдаваше как доня Тере движи устата и очите си, как спокойно разправя спомените си и докато тя говореше, струваше му се, че изживява времето, през което се бяха случили тези неща. Алфаиуи обикна доня Тере, която така мило му разказваше своите спомени, своя живот, сякаш този живот не беше друго освен стая от къщата й като всички други и тя със свойски и сърдечен жест канеше госта: „На ваше разположение е, използвайте я както искате“.

После говориха за дон Сана. Доня Тере предупреди Алфануи да бъде внимателен с него:

— Той не е човек за вас — каза тя.

Доня Тере поднасяше всяка вечер подлютени скумрии. Но нейните подлютени скумрии бяха по-люти от които и да било други. Силве ги пържеше, пеейки едно танго от Карлос Гарде. Винаги същото танго, което започваше така:

„Сбогом, красива птичко…“

Силве беше всякога в добро настроение, по понякога я обладаваше дух на противоречие. Доня Тере, вместо да се сърди, й прощаваше и я успокояваше с усмивка и благи думи. Алфануи разбра, че козата и зеленчуковата градина бяха, така да се каже, дело на Силве. Тя беше довела козата от село със себе си и от време на време напомняше за това на господарката си, сякаш искаше да подчертае, че по този начин спасява пансиона от разорение. Силве наистина вярваше на това, което казваше, и доня Тере я оставяше да си живее с тази вяра.

— Алфануи, дете бледо — имаше навик да казва Дон Сана, — хората са глупави и невежи. Ти ми харесваш, защото приличаш на мене.

Понякога излизаха на разходка. Дон Сана му разкриваше тайните на Мадрид. Един ден отидоха на гарата, за да погледат заминаването на влака. Около един час преди да тръгне, започнаха да прииждат хора с куфари и плетени кошници. Мъже, жени, деца. Повечето жени бяха забрадени с кърпи и в движенията им се чувстваше припряност и страх да не изпуснат влака. Нищо друго не ги интересуваше и загрижеността им беше прекалена. Разпореждаха се за всичко предварително:

— Ти се качваш пръв! Ти ще му подадеш куфарите през прозореца! Ти ще поемеш детето от мене! Ти ще заемеш места! Ти…

В залисията майки забравяха децата си. Тези жени приличаха на мравки.

Скоро влакът се напълни и изпращачите останаха на перона. Последваха всеобщи дълги прегръдки. Някой плачеше. Влакът изсвири и тръгна, а изпращачите махаха с кърпите си, докато се скри от погледа им.

Друг път се разхождаха по една улица в предградията и видяха обширно незастроено място, разположено под нивото на улицата и осеяно с купища ръждясали железарии. Имаше водни резервоари, калници от коли, локомотивни котли, тръби, извити греди, кабели, столове, лампи и безкрайно много други предмети и всички приличаха на скелети. В единия ъгъл се издигаше планина от бутилки със зеленикав цвят, потънали в прах. Долу се намираше и къщичката на пазача. Беше стар човек. Седнал на стол пред вратата на своята къща, той бавно пушеше цигара, Дон Сана го запита:

— Какво пазите, драги мой!

Пазачът зина да отговори и остана така, загледан тъжно в това черно поле, покрито със стари железарии, с ръждясали отпадъци.

Един ден видяха циганите, който, биейки дайрета, се приближаваха по улицата. Мечка, камила, маймуна, коза. Децата прииждаха тичешком. Циганин на около петдесет години с огромни мустаци накара мечката да танцува. Пееше й тихичко някаква монотонна и простичка песен. Песента нямаше думи или пък беше ги загубила нейде. Циганинът подвикваше само: „Охооох, охооох, ооохооох“. Това беше татарска или маджарска песен, а такива бяха и гласът, и мустаците на циганина. После той каза на мечката:

— Николааас, покажи какво правят пияниците!

Мечката почна да се търкаля по земята. Децата се разсмяха. С тежки удари на веригата циганинът накара мечката да стане и я издърпа назад. Дойде ред па маймуната, на камилата, на козата. Танцуваха и момичетата, мръсни и разчорлени, заболи карамфили в косите си. Някои пускаха дребнн монети в шапката, която им поднесоха, други хвърляха грошовете си от балкона, но почти никой не се спираше да гледа, защото всички бяха виждали това зрелище хиляди пъти и то бе тъжна и скучна гледка. Една циганка се приближи до дон Сана н Алфанун и им поднесе дайрето си. Дон Сана й каза:

— Момиче, изкуството с пари не се заплаща.

Запустялата къща се намираше в старинен краен квартал, на улица с разбита настилка, смазана сякаш от тежестта на колите. Преди да се стигне къщата, по протежение на къс участък от улицата се издигаше тъмен и висок зид. Голяма, разхлопана порта водеше към двор, ограден от трите страни с високи тъмни навеси. Под навесите имаше стари коли и части от коли, отделни колела, оси и джанти, наковалня, малко ковашко огнище и дърводелски тезгях, около който имаше жълти стърготини. Гредите бяха покрити с гьсти паяжини. В средата на двора, под открито небе, също имаше следи от огън. Върху куп парцали лежеше дребна кучка, а около нея се въртяха кутретата й, които тя лижете през цялото време докато сучеха.

На края на зида се издигаше жилищна сграда, украсена богато с цветни плочки. От нея долитаха шумни разговори. След тази къща имаше една решетъчна врата, от която почваше тесен, широк около метър и половина проход, които делеше жилищната сграда от една запустяла къща, обърната с гръб към улицата. Входът й водеше към градината, която се намираше накрай на прохода. В градината нямаше дървета, но затова пък покрай стената се виждаха много цветя, посадени в консервени кутии и стари кофи. По средата на градината имаше няколко живи плета от храсти с бели цветове, оградени с тухли, забити до половина в земята. Явно че някой продължаваше да се грижи за градината. На стената беше облегнато гребло и до него — зелена лейка. Сред градината се издигаше несъразмерна мраморна беседка, заобиколена от четири каменни пейки и един много висок, сенчест стар кедър. Къщата беше едноетажна, от червени тухли, с големи прозорци и зелени дървени щори. Входната врата, козирката над нея и външното стълбище лежаха в сянката на навеса от гъсто оплетени виещи се растения, които след това се издигаха, пълзейки нагоре по стената, и образуваха на покрива нещо подобно на голяма топка. Човек можеше да си помисли, че къщата е покрила лицето си с було от орлови нокти, бръшлян и какви ли не други пълзящи растения. Алфануи се приближи, за да разгледа всичко по-добре. Дебелите стъбла се виеха около пръчките на перилата и железните стълбове, които поддържаха козирката й, се сливаха сякаш в едно цяло с тях. Те се бяха усукали, вплели, вкопчили с всички сили о всяко нещо, което бяха срещнали. Стъклата на козирката бяха изпочупени, за да не спират пълзящите растения, устремили се да обгърнат желязната рамка. По земята лежаха разпилени сред шумата малки зелени и сини прашни стъкълца. Алфануи се покатери по най-здравите стъбла и се изгуби сред буйния сноп на пълзящите растения. Видя, че под него имаше само клони, клони и мрачна празнина. Растенията бяха рязяли цялата стена над вратата, стряхата и част от покрива. Сякаш бяха отхапали голям къс от къщата. Алфануи реши, че може да влезе в къщата, като се спусне по клоните. Тяхната плетеница бе гъста, устойчива и сякаш нямаше край. Алфануи потъна в нея, като отстраняваше с ръце и крака клоните и листата. На няколко пъти му се стори, че клоните се оплитат, затягат обръча си около него и искат да го задушат. Най-после усети празнина под краката сн. Последните нишки се спущаха ката струни по къщата. Алфануи се отпусна, скочи и се намери на пода. Ударът отекна в тъмнината. Чу шумолене от бягащи плъхове. Алфануи се закова за миг на мястото си. Беше много тъмно. Видя само петна дрезгава снетлина върху пода. Приближи се до него. Светлината идваше от комина. Върху петното се открояваха очертанията на две птици, кацнали горе на ръба на комина. Тихото писукане долиташе отдалече, а сенките им се движеха по пода, Алфануи запали клечка кибрит. Едва сега видя, че се намира в голямо помещение, може би салон, но в него нямаше никакви мебели. Вратите бяха бели, със златни шарки, а камината — от мрамор. Всичко беше бяло, но потънало в мрак. Запали втора клечка кибрит и мина в друга, още по-голяма стая, в която също имаше камина. Върху нея беше поставено огледало и два бронзови свещника. Запали всички свещи. Рамката на огледалото беше също бяла, със златни шарки. Огледа се. В огледалото се отразяваше някаква жълта и дълбока светлина. „Колко съм стар!“ — каза си Алфануи и се усмихна. После се оттегли до другия край на стаята и оттам се огледа пак. Махна си сам с ръка: