Когато падна нощта, Алфануи и дон Сана се намираха на двете срещуположни части на града, дон Сана в южната, а Алфануи — на север, откъдето духаше вятърът.

Най-после вятърът спря и градският часовник отмери часа. Дон Сана започна да търси маскирани. Влизаше в къщите и избираше най-тъжните. Караше ги да си сложат маски и да излязат на улипата, да се смеят и да пеят. Никой не се противеше. Така събра няколко десетки маскирани и се отправи с тях към центъра. От другия край, сам и решителен, се приближаваше Алфануи.

Отдалече се носеше шумът на шествието на маските, които свиреха, пееха и танцуваха. Спираха отвреме на време да изчакат още някого. Начело на всички вървеше дон Сана. То ги караше насила да се смеят и не им даваше да си отдъхнат. Едни носеха маска на прасе или горила, други на палячо, трети — маски с огромни носове. Картонените маски променяха гласовете на хората и те звучаха като някакво грухтене. Някои плачеха под маските си и боите им се размиваха и потичаха. Но дон Сана не ги оставяше на мира. От време на време те се блъскаха в стените или в уличните фенери, но продължаваха да вървят, макар и превити от болка. Влачеха краката си и падаха, спъвайки се в дългите си цветни раса. Мрачното, безредно шествие се движеше под знака на смеха на дои Сана, лишено от воля, смачкано от огромна тежест. То пееше, виеше и грухтеше, изпаднало сякаш в някаква колективна криза на епилепсия. Подвижността на дон Сана, този неуморим веселяк, контрастираше с едрите, тромави и прегърбени тела на маскираните, навлечени с дрехи.

Най-после дон Сана спря. Свитата му се струпа зад него като безформен вързоп, който бръмчеше и се люшкаше леко встрани, издавайки някакъв гъгнив и глух шепот. Дон Сана, все още спокоен, бе вперил поглед към края на улицата. Там, в тъмнината, се открояваше едно бледо и изящно лице. Едната му половина бе сгряна от луната, а другата оставаше …

Алфануи и дон Сана се гледаха известно време. После Алфануи тръгна. Стадото от маскирани се пръсна мълчаливо. Разбягаха се по различни улици. Изчезнаха в нощта и оставиха зад себе си разхвърлени маски и дрипи.

Алфануи и дон Сана вървяха един срещу друг. Сега вече дон Сана изпитваше желание да побегне, но погледът на Алфануи го приковаваше.

Срещнаха се на един тъмен ъгъл. От жълтите очи на Алфануи искреше гняв. Той сграбчи дон Сана за краката, вдигна го и започна да го удря о каменния ъгъл. Кръглата глава се откъсна, а изписаната усмивка на дон Сана се разби и пръсна по паважа. Звънтеше и подскачаше като дървена. Алфануи удряше яростно и дон Сана се разпадаше на трески. Най-после в ръцете на Алфануи останаха само червените обувки на дон Сана. Той ги захвърли върху купа трески, облегна се на стената и си пое дълбоко дъх. Пристигна тичешком нощният пазач и запита:

— Ей! Каква е тази врява?

Алфануи промълви с мъка:

— Нищо няма, аз съм.

Пазачът видя пръснатите по земята останки на дон Сана.

— Какво е това?

— Нали виждаш. Трески и дрипи.

Докато отговаряше, Алфануи пренебрежително ги буташе с крак към канала.

Слепотата на Алфануи се изяви с парлив и болезнен сърбеж. В началото тя беше червена, червена като пипер или като обущата на дон Сана.

„Не предполагах, че по жилите на дон Сана тече кръв.“

Поопипа се. По тялото му се изкачваше треска, която стигна до слепоочията му и почна да ги изгаря. Треската изсушаваше ръцете му и той почувствува болка дори и във върховете на пръстите си. Струваше му се, че те стават все по-тънки и по-дълги. Боляха го при допир. Изпитваше болка, щом докоснеше стените, тротоарите, фенерите. Слепотата му се населяваше от странни видения. Бегли и смътни видения, усилени от фантасмагоричните прищевки на мрака. Представете си фенерите като пръчки червен восък, които горяха и пръскаха около себе си пламтящи капки. Стените бяха сякаш намазани с фосфор и искаха да запалят подутите от треска върхове на дългите му пръсти. Доближаваше пръстите към устата си, за да ги загаси, но чувствувате вкуса на кръв. Движеше се бавно, за да щади колкото се може повече ръцете си, но не намираше изход от улиците, които непрекъснато се препречваха на пътя му. Те гърмяха сега с шума на всички коли, които бяха минали но тях, а и те сякаш самите се движеха на дървени колела. Стрехите се бяха смъкнали ниско и разкървавяваха слепоочията и челото му. Опитваше се да си почине и се подпираше с ръце на земята, но усещаше веднага, че плъхове докосват пръстите му. Допир на козина на плъхове. Издигнеше ли ги нагоре, почваха да го хапят прилепи.

„Не предполагах, че по жилите на дон Сана тече кръв.“

Улиците загърмяха отново с шума на колите и отново потънаха в мълчание. На промеждутъци, настойчиво, се връщаха и се сменяха червеното и сивото. Червеният цвят на обущата и сивият цвят на плъховете. Очите на Алфануи изскачаха и се прибираха, сякаш дишаха, а хладна пот обливаше лицето му. Ръцете му се вплитаха в клоните на акациите и тънките кокалчета па пръстите му се разпукнаха. Акациите бяха черни бодливи храсти, които се поклащаха и прегръщаха. От време на време се допираше до стъклото на някой прозорец и се одраскваше. Сега дори и въздухът причиняваше болка в пръстите му. Струваше му се, че по цялата улица, от единия до другия й край, бяха окачени сиви бархетни завеси. Дългите му чувствителни ръце бяха се превърнали в негови сетива. И колкото по-чувствителни ставаха, толкова растеше и желанието му да избяга, да излезе от този лабиринт, да се махне, да не остане в града, където бе убил дон Сана.

„Не ще види вече доня Тере.“

Спря за миг. Не беше смутен въпреки слепотата и страхотните болки, които изпитваше, и размисли спокойно.

„Ще потърся реката, а от другата страна на реката е полето. Не ще видя вече доня Тере. Така трябва да направя.“

Протегна отново ръцете си напред и продължи да върви и колкото повече се стараеше да намери изход, толкова по-голяма болка изпитваше.

„Можех да си почина. Можех да се примиря и да не се мъча да избягам и ръцете ми отново ще приемат предишния си вид. Но необходимо е да напуска това място.“

Устремяваше се отново напред, за да потърси изход въпреки болката в пръстите. Треската беше вече поспаднала и сега се чувстваше целият потънал в пот. Стана му студено и по гърба му полазиха тръпките, които обикновено пораждат пещерите и погнусата от червеите.

Но градът нямате край и Алфануи все не успяваше да се добере до реката. Реши да се изкачи на терасите, разположени по покривите, за да подиша. Не беше трудно да стори това със заострените си и издължени ръце. Скоро почувствува, че се намира горе. Там всичко му се стори по-леко и по-поносимо.

„Сега ще тръгна по права линия от тераса на тераса.“

Видя очите на котките, които проникваха в неговата слепота, и продължи да върви, като прескачаше перила, капандури и комини. Качваше се и слизаше по малки железни стълби, спъваше се о телове и въжета. Пресичаше улиците по жиците и кабелите, прехвърляйки се от квартал в квартал.

Постепенно терасите, през които минаваше, ставаха по-равни, по-малко хаотични и все повече намаляваха пречките, които Алфануи срещаше по пътя си. Вече нямаше нужда ръцете му да бъдат толкова чувствителни и дори му се струваше, че те са се смалили и не го болят вече толкола много. Терасите бяха дълги и равни и следваха почти непрекъснато една след друга.

Алфануи започна да вижда смътно. Беше още нощ, но терасите се бяха превърнали в някакви дълги н набраздени парцели. Алфануи се наведе, за да докосне земята, и загреба буца пръст. Това не бяха вече тераси, а разорани ниви. Беше излязъл от града и се движеше по високия път, във висините.

Алфануи се спря и започна да вижда. Съмваше се. Разгледа ръцете си. Бяха изподраскани и окървавени, защото дълго бе вървял пипнешком. Откри по ръцете си и друга кръв, с цвета на обувките на дон Сана. Това беше боя от обущата на дон Сана. Тя именно го беше ослепила, защото бе потъркал очите си. Легна ничком на земята и заспа.