Когато Алфануи разкри всички тайни около огъни на бабата, реши да я предизвика да си разправи живота и измисли една хитрост, Носеше от полето клончета розмарин и ги хвърляше скришом върху жарта. Скоро се разнасяше свежа и приятна миризма и бабата, без да си дава сметка, започваше да разправя. Говореше за младостта си, когато се бе обличала в бяло и зелено. Алфануи, погълнат от разказа, забравяше да хвърли розмарин в мангала и бабата замлъкваше. Алфануи се сещаше и хвърляше нови клончета. Бабата отново се оживяваше и продължаваше да разказва. Но Алфануи не прекаляваше с розмарина, тъй като не искаше да я насили да разкаже всичко наведнаж, защото в такъв случай нещата обикновено се изопачават. Когато сладникаво-киселата миризма се разнесеше окончателно, бабата спираше:

— Стига толкова. Ти искаш всичко да знаеш. Няма да чуеш нито дума повече. Хайде да спим.

И Алфануи, ловък крадец на истории, скришом се усмихваше.

После угасяха светилника н си лягаха. Леглото беше широко, но понякога се случваше кракът на Алфануи да се докосне до този на бабата, а той беше толкова студен, че този допир го караше~да потреперва.

Имаше нощи, в които бабата се въртете неспокойно в леглото, сякаш някаква мисъл я измъчваше и не й даваше покой. Тогава тя се надигаше но нощница и без да пали светлина, отиваше при раклите. Иззвънтяваха ключовете, които тя носеше вързани на колана си под нощницата. Алфануи смътно я различаваше в тъмнината. Бабата изваждаше връзката ключове и поставяше един от тях в ключалката на някоя ракла. Чуваше се щракането й. Бабата отваряше капака и пантите изскърцваха. Тя изваждаше нещо и го преместваше в друга ракла. Чуваше се щракането на втората ключалка. Всяка ракла излъчваше спокойна, фосфоресцираща светлина, зеленикава или синя, розова или бяла. Така бабата сновеше от ракла до ракла, кято вадеше и слагаше, отваряше и затваряше. Понякога се чуваше шумолене на коприна, хартия или кожа или иззвънтяваше сребро или стъкло и се виждаше смътният блясък на предметите в тъмнината. Алфануи искаше да опознае всяко нещо по неговия блясък и шум, но старицата не му оставяше време, защото се движеше толкова бързо, сякаш танцуваше. Това беше танц на слаби светлинки в мрака и музика, която изпълняваха ключовете, пантите, заключалките; музика, в която се преплитаха удари на капаци, звънтене на монети, шумолене на плат и на хартия, и всяка ракла имаше своя светлина и свой особен звук. И в многобройните нощи на редене и пререждане Алфануи опозна всичко по шума н блясъка, въпреки че не успя да разбере какво точно има в раклите. Въпреки това, когаго бабата вадеше нещо в тъмнината, той си казваше:

„Тя взе това от третата ракла и го сложи в седмата.“

Той запомняше всяко преместване, така че знаеше пътя на всеки предмет, но никога не се опитваше да се добере до тайната на раклите. След като свършваше пререждането, бабата лягаше отново, разтреперана от студ. Но понякога си лягаше недоуспокоена, с мисълта, че все още нещо не с в ред. Тогава ставаше отново и пререждаше всичко. Имаше нощи, в които бедната баба ставаше по два, дори по четири пъти и въпреки растящата умора не намираше покой и не се връщаше в леглото, преди да са пропели първи петли. Алфануи не попита ни веднаж баба си защо подреждаше непрекъснато раклите си, нито пък тя отвори дума за тях.

Настъпи зима. Когато валеше, сандалите на Алфануи пропускаха влага и краката му се намокряха. Зъзнеше като куче. Една вечер, след като си легнаха, той се обърна към баба си:

— Бабо.

— Какво искаш?

— Трябва да си купя обуща.

— Защо?

— Защото земята е студена, а краката ми се мокрят.

— Но затова пък си млад, а има и мангал.

— Да, но на мангала мога да се сгрея едва вечер, а през деня, колкото и да разтривам краката си, не мога да ги стопля.

— Обущата не са хубаво нещо. Кракът не може да диша в тях, а освен това правят и мазоли.

— Бабо, краката дишат през нощта. През деня те се подхранват с кръв, а когато е студено, тя не стига до тях и те побеляват.

— Ти не си ли бял? Не беше ли бял и дядо ти? Ясно е, че това е здравият цвят на краката.

— Дядо е носил обуща.

Бабата се замисли:

— Дядо ти?… Какво знаеш ти за него?

— И баща ми носеше обуща, а беше млад.

— Баща ти беше цял нехранимайко. Един ден се качи на покрива и ми изпочупи керемидите.

— Той имаше два чифта.

— Стига! Няма да получиш обуща! Хайде да спим сега!

На сутринта Алфануи отиде на полето напълно примирен, че краката му ще се вкочанясат от студ. Бабата обаче беше решила друго. Когато Алфануи се върна у дома си и седна, тя, без да продума, сложи пред него чифт стари и големи обуща. Бяха черните обуща на дядо му, затворени отпред, а отстрани с ластици. Алфануи влизаше в тях като в лодки, но не посмя да каже нищо. Намаза ги с мас и ги носи с голяма радост цяла зима. Те бяха първият предмет, който излезе от раклите.

През зимата Алфануи водеше воловете на едно пасбище, обрасло с ниски храсти. Тук студът не беше толкова остър. Храстите умъртвяваха силата на вятъра, който стенеше изподран от тръните им. Сега зимата бе отминала. Заедно с пролетта в дъбравите се втурна и барабанчикът от Ла Гарганта. Свиреше с уста и нишката на свирнята му се заплиташе в клонака на дъбовете, а от ударите на барабана потрепваше земята и се пробуждаха гущерите. Барабанчикът наближи пасбището. Алфануи, седнал на един камък, го съзря отдалече, и чу свирнята му, която се долавяше все по-ясно. Носен от звуците на своята свирня, барабанчикът прекрачваше храстите, а ударите на барабана отмерваха стъпките му. Понякога свирнята увисваше сама във въздуха и тогава тя отзвучаваше в далечината като стара проточена жалба на вятъра. След това изведнаж прокънтяваха с все сила ударите на барабана. Те се надигаха решително и се опитваха да догонят отшумялата нишка на мелодията. Надигаха се подобно на внезапно възкръснал мъртвец, който с ликуваща радост търси да свърже скъсалата се и загубена нишка на живота. Свирнята и барабанът играеха на гняв и на тъга, губеха се и се намираха отново. Играеха на забрава и на спомен, на живот и на възкресение. Ту се приближаваха, ту се отдалечаваха. Издигаха се и се сгромолясваха, тръгваха нанякъде и се връщаха и така даваха истинското измерение на полето и на пътищата. Барабанчикът отмина. Заедно с последните звуци на мелодията Алфануи видя как сред храстите се изгуби и самият той.

Този ден воловете смениха пасбището си. Отидоха да пасат на едно голо поле, на края па долината, там където започвахн пустеещите места. Една привечер, когато настъпи часът да се връщат, Алфануи не видя Каронгло. Другите волове бяха вече поели пътя към Моралеха. Каронгло не се мяркаше никъде. Алфануи се върпа да го търси. Беше се почти мръкнало, когато го намери легнал на уединено място край един извор. Каронгло дишаше тежко. Алфануи седна до главата му и го хвана за рогата. Каронгло опря челото си о гърдите му и започна да го души, както правеше и друг път. Волът дишаше все по-тежко, по-бавно, на преескулки. Алфануи усети, че рогата му изстиват. По едно време Каронгло отвори широко очи, попритвори ги и след като ги извърна няколко пъти, ги склопи завинаги. Главата му се отпусна тежко върху колената на Алфануи. Алфануи погледна мъртвия вол, който се чернееше, проснат на земята, и той му се стори още по-едър от когато и да било. Алфануи галеше дълбоко замислен челото па Каронгло и изпитваше лека, почти сладостна тъга, каквато поражда естествената смърт на много стари години. Вдигна глава и видя другите волове от стадото. Те се бяха върнали и наредили около тях. Пинсон започна да мучи ниско и дълбоко. Обадиха се и всички останали. Пинсон отново измуча сам. На третия пьт от тялото на Каронгло се отдели сянка на вол, сянката, която Каронгло хвърляше върху земята, когато беше жив. Сянката се изправи на крака. Алфануи се отдръпна. Сянката на Каронгло, заобиколена от всички волове, които мучаха монотонна погребална песен, се отправи към реката. Алфануи тръгна след шествието. Вървяха бавно в такт с тъжните мучення. Пннсон вървеше пръв, пред сянката, а другите встрани и след пея. Стигнаха до брега на реката и спряха. Замлъкнаха за миг и след това подеха отново му ченето, но сега на друг тон. После Пинсон се отдръпна и сянката на Каронгло се запъти към водата. Воловете стояха на брега, докато Каронгло навлизаше бавно в реката. Водата стигна до колената му, после до корема, гърдите. Сянката на Каронгло напредваше и все повече потъваше в реката. Течението я повлече. Воловете мучаха припевно на брега. Изчезнаха вратът и гърбът на Каронгло, главата му и накрая вълните заляха н рогата. Воловете продължиха да мучат тъжно още известно време и над водите се носеше проточената им погребална песен. После обърнаха бавно гръб на реката и се отправиха към Моралеха.