Една студена нощ, когато всички си бяха вече легнали, Алфануи остана сам до огнището. Въздухът в кухнята беше топъл, тежък, гъбест, подобен на шупнал зехтин. Той се мъчеше да се измъкне навън през пролуките и стените. Мракът в кухнята караше нещата да потънат н неспокоен и тежък сън. А горещината и задухът не даваха никому покой. Паяците, котките, червеите, мравките се раздвижиха сякаш против волята си. Те дращеха, лутаха се безцелно насам-натам, опитваха се да се доберат до студения въздух, които, подобен на хладни метални ками, проникваше през пролуките. Котките шареха възбудени, катереха се по столовете, по масата, по прозорците, въртяха се край стените на стаята и мяучеха тихо, тревожно. Алфануи огледа стаята, осветена от голям светилник. Стори му се сива, котките изглеждаха също сиви, огънат беше сив, покрит от гъста, мазна пепел. Блестеше само въздухът в пролуките, през които проникваха камите на студа, готови да разрежат тази безформена гъста маса. Но недалеч от пролуките, камите, попаднали в прегръдките на горещината, се похабяваха, загубваха силата си, огъваха се и омекваха като восък. Алфануи стана и прилепи ухото си до един много тесен процеп в черчевето на прозореца. Усети тих и нежен полъх, мек, траен и плъзгащ се, като допир на студен чаршаф.

Алфануи отвори вратата на къщата. Светлината от кухнята се разля по полето, а кухнята като живо същество започна да вдишва нощния хлад дълбоко, продължително, с пълни гърди. Чуваше се как дълбоко поема дъх, как пие от свежестта. Алфануи бе застанал на прага. Навън снегът покриваше всичко.

Привлечен от светлината па кухнята, един заек се приближи до къщата и седна на задните си крака, пред вратата с лице към момчето. Сякаш някой удари Алфануи с камшик н той се втурна по снега. Заекът скачаше пред него безшумно и се премяташе презглава по снега. Те тичаха двамата към един гол хълм. Всичко беше побеляло. Облаците се бяха разнесли и грееше луна. Алфануи тичаше и дишаше на воля. Долу се виждаше вратата на кухнята, която приличаше на пещ с отвор към полето. Алфануи се отправи към малка горичка от голи тополи, които в безпорядък забиваха клоните си в луната. Горичката се спускаше по стръмен скат. Сред гъсто разположените дървета Алфануи и заекът започнаха да се гонят, като кръжеха около тополите и сплитаха следите си по заснежената земя. После продължиха да тичат, пресякоха воденичната вада, стигнаха до мелницата, а оттам продължиха по друг хълм и навлязоха в друга горичка, като описваха нови и нови кръгове около къщата, която се издигаше долу в низината. Сега се намираха на обратната страна на вратата, така че светлината не се виждаше вече, но луната грееше силно. Те тичаха и тичаха, докато Алфануи напълни дробовете си със снежния въздух и му се насити.

Алфануи награби вързоп зелени и влажни пресни дърва, спусна се към дома си и ги хвърли в жарта. Те пръскаха искри и пушеха, изпускаха вода и дим и сякаш отказваха да горят. Накрая се запалиха със студен и метален пламък, блесна ясна и млада светлина, която непрестанно и весело се движеше, и напълни цялата кухня. Котките, паяците, дървесните червеи и мравките се разбягаха.

Алфануи, застанал прав до огнището, погледна през широко отворената врата и видя, че се съмва над заснеженото поле.

Мадрид. Дон Сана Марионетката, оня с косите от кремави върви, с широката си и проста усмивка, подобна на резен диня, Дон Сана, който танцуваше по масите и по ковчезите

Трака, трака, трака

трака, трака, тра,

живееше в онези времена, когато по балконите па Мадрид имаше още саксии с мушкато, сергии с лули в Монклоа, а по незастроените места в Гиндалера пасяха стада къдрави овци. Те закачаха тежките си руна по храстите, търсеха трева сред купищата строителни отпадъци, блееха по съседните къщи. Понякога се вмъкваха в дворовете и унищожаваха магданоза. Едно зелено стръкче магданоз през лятото, израснало в напоената с влага сянка на дворовете, край прохладните прозорци на приземните етажи. Друг път прегазваха чаршафите и ризите, проснати да се сушат на тревата, или минаваха през розовия комбинезон, прилепнал към земята като весела сянка на хубаво момиче. Да, в тези именно времена живееше дои Сана Марионетката.

Дон Сана беше хубав, мек и засмян, плосък и с широки и ъгловати рамене. Гръдният му кош имаше форма на трапец. Носеше бяла риза, дреха от зелен фланелен плат, връзка, вързана на възел, светъл панталон и червени обуща на малките си крачета на танцьор. Такъв беше Дон Сака Марионетката, Дон Сана, който танцуваше по масите и ковчезите. Той се събуди един ден, окачен в прашния склад на едни театър, до една госпожа от осемнадесетия век с много бели букли и лице, подобно на рога на изобилието. Госпожата, въпреки че бе танцувала с него по парижките театри, не се събуди, тъй като не беше толкова темпераментна. Дон Сана се измъкна през едно малко прозорче, излезе на покрива и в продължение на няколко дена се разхождаше по керемидите, като танцуваше и плашеше хората, които живееха но таванските етажи и мансардите.

Дон Сана чупеше вази с един замах на ръката и се подиграваше с всичко. Гласът му беше неприятен, сякаш някой кършеше сухи тръстики. Говореше посече от всички други и се напиваше в кръчмите. Когато губеше на карти, хвърляше ги и не се навеждаше да ги прибере. Мнозина бяха опитали неговата суха дървена плесница. Мнозина бяха слушали неговите отвратителни песни и всички го бяха виждали да танцува по масите. Обичаше да спори, да ходи на гости. Танцуваше в асансьорите и по стълбищните площадки. Разливаше мастилници, удряше по клавишите на пианата с коравите си дървени ръчички облечени в ръкавици.

Дъщерята на един продавач на плодове се беше влюбила в него и му подаряваше кайсии и сливи. Дон Сана пазеше костилките от плодовете и така я караше да си мисли, че я обича. Момичето плачеше, ако се изнижеха няколко дни без той да се мерне по тяхната улица. Един ден Дон Сана я заведе на разходка. Дъщерята на продавача на плодове, с все още безкръвни устни, подобни на дюли, целуна простодушно смеещия се резен диня. След това се прибра в дома си разплакана и без да каже никому нищо, умря от огорчение.

Дон Сана често се разхождаше из покрайнините на Мадрид и ловеше малки и мръсни рибки в Ман Санаредес. После запалваше огън от сухи листа и ги пържеше на него. Спеше в един пансион, където никой друг не отсядаше. Всяка сутрин, след като се обуеше, караше да му лъснат червените обувки. Закусваше с голяма чаша какао и се връщаше чак през нощта или призори.

Дон Сана работеше в една фабрика за шоколад и никой не можеше по-добре да бърка шоколадената ката от него. Ръцете му бяха направени сякаш само за това. Те приличаха на дървени аршини и пръстите му бяха направени и неподвижни, слепени помежду си, и едва очертани. Работеше с шеметна бързина; взимаше кашата, разбиваше я и я подхвърляше във въздуха като никой друг. Движеше се като фокусник, сякаш се намираше на циркова арена, и то така бързо, като че ли само той работете в цялата фабрика. Управителят не беше имал досега такъв работник и шоколадът, разбиван от дои Сана, стана навсякъде известен. Толкова известен, че пуснаха в продажба пити шоколад, които нарекоха „Дон Сана“. Шоколадът бе толкова равномерен и плътен, че при отчупване имаше мидовиден лом. Този шоколад спечели златен медал на Световната изложба в Барселона. Благодарение на него акционерно дружество „ЛА САБРОСА“ постигна такъв голям успех, за какъвто неговият скромен главен директор не смееше дори да мечтае. Дружеството разшири своите цехове, увеличи стократно печалбите си. И ето че в най-благоприятния момент Дон Сана реши да напусне дружеството под предлог, че ръцете му се напукват при разбиването на шоколадената каша. Не помогнаха молбите на главния директор, нито тези на управителния съвет, в който участваше и самият Дон Сана. Той се покачи на масата и пред възмутените му членове изтанцува своя танц и после, без никой да е в състояние да го задържи, тръгна и си отиде.