Една нощ тенекиеният петел ветропоказател, който има само едно око, което, макар и да се вижда и от двете страни, все мак ся остава сами едно око, слезе от покрива на къщата, където стоеше по пял ден неподвижен с гръб към вятъра и се отправи към скалите на лов за гущери. Луната светеше и петелът убиваше гущерите с удари на железния си клюн. След това той окачи гущерите в шахматен ред по бялата стена, без прозорци, обърната на изток, като ги прикова с гвоздеи. Най-голите постави най-тре, по-малките — по средата, а най-дребните— най-долу. Докато гущерите бяха все още свежи, те се срамуваха, макар и мъртви, защото все още не бе пресъхнала жлезичката, която отделя червенината, а тя при гущерите се нарича „жълтина“, тъй като техният срам е жълт и студен.

Но с течение на времето, изложени на, слънцето, те съхнеха и добиваха възчерен цвят. Кожата им се сгърчи и сбръчка. Опашките им се подгъваха и сочеха всички па юг, тъй като те се бяха свили повече от онази част на тялото, която слънцето никога не огрява, защото е обърната на север. И така гущерите висяха приковани на стената, подобни па сгърчени скорпиони, обърнати всички в една и съща посока, а тъй като бяха загубили цвета и глад костта на кожата си, вече не се и срамуваха.

Мина още време и настъпи сезонът на дъждовете. Те зашибаха източната стена и наквасиха гущерите. Дъждът обезцветяваше кожите им и от тях потекоха струйки с черно зелен ръждив цвят. Едно момче постави под всяка струйка бурканче и когато дъждовете спряха, то видя, че бурканчетата се бяха напълнили догоре. Момчето пресипа в едни леген дъждовната вода на бурканчетата и я остави да се утаи.

Гущерите бяха загубили вече напълно цвета си и когато настъпиха отново слънчевите дни, от тях останаха само бели скелети, покрити с тънка, прозрачна кожица, подобна на ризата, конто захвърлят след себе си змиите. Сега гущерите едва личеха на варосаната стена.

Но момчето се чувствуваше повече брат па гущерите, отколкото на петела ветропоказател, и ето защо един ден, когато не духаше вятър и петелът нямаше възможност да се брани, то се покачи на покрива, смъкна го отгоре и го захвърли в ковашкото огнище. След това започна да надува меха. Петелът скърцаше н жарта, сякаш се намираше все още на покрива и духаше силен вятър. Първо почервеня, после пожълтя и най-сетне побеля цял-целеничък. Когато почувствува, че започва да омеква, тон се сви и за да не изчезне съвсем, вкопчи се със сетни сили в един голям въглен. Момчето престана да надува меха и хвърли кофа кода върху огъня, който угасна, фучейки като котка, а петелът ветропоказател остана завинаги споен с въглена.

Момчето отиде отново при легена и видя, че на дъното бе останала утайка, подобна па кафяв прашец. От горещината водата постепенно бе се изпарила и сега пред него лежеше само бучица кал. Той я взе, разтри я в ръката си, а прашеца постави на бяла кърпа, защото искаше да открие цвета му. Откри черни, зелени, сини и златни прашинки. Взе парче копринен плат и преся златните прашинки, които бяха най-ситни. През парче ленен плат преся сините, през брашнено сито — зелените и накрай останаха само черните прашинки.

Със златните прашинки, които преся първо, момчето позлати мандалата на вратите. От синия прашец направи пясъчно часовниче. Купчинката зелен прах даде на майка си, за да си боядиса перденцата на прозорците, а от черния си направи мастило, защото искаше да се научи на писмо.

Майката на момчето беше много доволна от сръчността му и за награда го изпрати на училище. А в училище всички другари му завиждаха за блестящото и хубаво мастило, което имаше невиждан дотогава кафяв оттенък. Но момчето се научи да пише някакви странни букви, конто никои не можеше да разчете, и се наложи да напусне училището, защото учителят каза, че дава лош пример. Майка му го заключи а една стая, даде му писалка, мастилница и хартия и му каза, че няма да излезе от нея, докато не се научи да пише като другите. Но останеше ли само, момчето изваждаше мастилницата и почваше да пише своите странни букви върху парцал от бяла риза, който бе намерило окачен на едно дърво.

Тази стая беше най-грозната в цялата къща и в нея момчето бе захвърлило петела ветропоказател, вкопчан във въглена. Един ден то поведе разговор с него и горкият петел, с изкривен клюн, заяви, че знае много неща, но че ще му ги открие само ако бъде освободен. Двамата сключиха мир, момчето отдели въглена и изправи тенекиения петел. Сега те прекарваха по цели нощи заедно, унесени в разговори, и петелът, който бе по-стар, поучаваше момчето, а то си записваше всичко върху белия парцал. Когато майката влизаше в стаята, петелът се скриваше, защото не му се искаше тя да разбере, че един петел ветропоказател може да говори.

Кацнал па високия покрив на къщата, петелът бе открил, че червенината на залезите е всъщност кръв, която в този час на деня се стича по хоризонта и кара плодовете, най-вече ябълките, прасковите и бадемите, да зреят. От всички разкази на петела момчето хареса най-много този и то се замисли как да се сдобие с тази кръв и какво може да направи от нея.

Един ден, който според петела бе подходящ за целта, момчето събра чаршафите от леглото си, взе три медни котела и двамата заедно се отправиха към хоризонта, който се виждаше от прозореца. Стигнаха до равно плато, граничещо с хоризонта, който от дома им се струваше много далечен, и зачакаха да залезе слънцето и да потече кръвта.

Видяха как бавно се зададе розов облак. После ги обви розова мъгла с кисел мирис на йод и лимони. Накрая мъглата почервеня изцяло и се виждаше само наситена светлина с цвят между кармин и яркочервено. От време па време я прорязваше някаква по-светла жилка, зелена или златиста по цвят. Мъглата ставаше все по-наситено червена, все по-плътна и по-гъста и помрачаваше светлината, докато накрая момчето и петелът потънаха в яркочервена нощ. Тогава от мъглата започна да се процежда влага, някакъв ситен, съвсем лек, кървав дъжд, който напояваше и обагряше всичко в червено. Момчето взе чаршафите и ги размаха, докато те почервеняха напълно. След това ги изцеди в медните котли и пак ги размаха, за да се напоят отново. И не спря, преди да се напълнят и трите.

Сега мъглата стана черно-червена, набраздена на места със сини жилки. Дъхът на кисело и на мускус премина в друг, малко по-лек, подобен на този на теменужки, примесен с мириса, присъщ на живите същества. Започна да просветлява и тъй като сините жилки се бяха слели с основния цвят, мъглата стана морава, виолетова. Влагата намаля и мъглата просветля още повече. Мирисът на виолетки и на живи същества загуби от силата си и се превърна в растителен. Мъглата, сега розови на цвят, ставате все по-светла, накрая се разкъса и се вдигна напълно. Проблесна и отново се виждаше всичко. Небето беше чисто и бяло и във въздуха се носеше аромат на липи и на бели рози. Долу се виждаше залязващото слънце, което чезнеше, обвито в своите яркочервени и карминови мъгли. Почна да се здрачава. Трите котли бяха пълни с гъста, червена, почти черна кръв. Тя вреше бавно и големи, лениви мехурчета се пукаха безшумно по повърхността й, подобни на целувки на кръгла уста.