— Алфануи, колко си стар!

Този път думите му прозвучаха някак шеговито. Усмихна се дяволито и взе един от свещниците, за да си свети. При вратата кракът му се спъна в нещо, което лежеше на пода. Откри сред стаята скелет на ангорска котка. Костите бяха оголени, а около тях се виждаха натрупани много бели косми. Когато отмина скелета, забеляза, че няколко от разхвърлените косми бяха полепнали по чорапите му.

В третата стая намери на пода счупен глинен съд в тюркоазен цвят и до него увехнала роза. Върху камината лежеше книга, проядена от червей. На корицата пишеше:

„Опити, които да послужат за историята за животинските и растителните видове. Женева 1786“.

Отвори книгата на първата страница. Ако Алфануи знаеше френски, щеше да прочете: „Наричам зелена жабата, за която ще говоря…“ и нямаше да се отдели повече от книгата. Освен това Алфануи не знаеше, че всички книги, написани от същия този абат Спаланцани, му бяха завещани от учителя и бяха изгорели в къщата в Гуадалахара.

Алфануи мина в друга зала. Тук се долавяше странно звънтене. Край лъч светлина, който проникваше през един прозорец, стоеше клавесин. Бял, със златна украса. От него идваше бръмченето. Алфануи се приближи и удари един клавиш. Клавишът потъна бавно и едва след известно време прозвуча лениво и продължително сладникав и заглушен тон. Повдигна капака на клавесина. Жуженето се усили. Погледна. Клавесинът представляваше кошер. Изглеждаше цял от злато. Восъчните пити бяха залепени върху кордите. Пчелите сновяха безспир. Една от тях кацна на ръката на Алфануи. Други излитаха или се връщаха по светлинния лъч. Под кордите видя цяло езеро мед, което изпълваше сандъка на клавесина и стигаше до четири пръста височина. Медът изтичаше през пролуките на дъсчения сандък. Проточилите се от клавесина струйки мед приличаха на ресни от шал.

Алфануи остана дълго да наблюдава работата на пчелите в златното съкровище, което беше открил. Навън се свечеряваше. Най-после затвори капака на клавесина и тръгна към изхода, след като постави на мястото му бронзовия свещник. Изкатери се отново по виещите се растения и излезе в градината. Следобедната светлина го зашемети. Почувствува се зле.

В градината видя едно момиченце на около седем години. То си играеше с цветни тенекиени формички. Пълнеше ги с влажна пръст и ги обръщаше. На земята бе захвърлена книга с приказки. Когато момиченцето видя Алфануи да излиза от плетеницата пълзящи растения, то се изправи, изгледа го любопитно от глава до пети и след това запита мило:

— Ти ли си рицарят Сарамбел?

Веднаж Алфануи и дон Сана попаднаха на пожар. Някаква жена надаваше сърцераздирателни писъци от един балкон. През пролуките си къщата бълваше дим. Хора се трупаха наоколо. Отдалече долетя звънът на пожарникарската камбанка. След малко се зададоха по улицата и пожарникарите — великолепни, чисти, блестящи, с яркочервената си кола, със златна камбанка и със златни шлемове. Пожарникарите придаваха на всичко някакво празнично настроение.

В онези години много деца в Мадрид мечтаеха да станат пожарникари. Времената бяха мирни и за героичните деца не съществувате друша мечта. Защото пожарникарят беше герой над героите, човек без врагове, най-големият благодетел на хората. Пожарникарите, макар и с големи мустаци, бяха добри и почтителни. Носеха униформи — символ на гражданска доблест, и шлемове, подобни на гръцките или троянските, а при това бяха улегнали и учтиви, едри и благодушни. Слава на пожарникарите! От друга страна, огънят нямаше по-големи приятели от тях. О, човек можеше да се любува на радостта им, когато пристигаха, да се възхити на възторжените им действия и на ликуването на червените им коли. С брадвите си те рушаха много повече, отколкото беше необходимо. Преситени от безкрайно бездействие, пожарникарите се опияняваха от тревогата, пламъците ги вдъхновяваха и те пристигаха безкрайно радостни и доволни на мястото на пожара. Проявяваха изключителна бързина и старание. Побеждаваха огъня само защото му противопоставяха по-голямо усърдие и бързина, и той, засрамен, се оттегляше в своите владения. Пожарникарите единствени знаеха как да се справят с пламъците. Сразяваха огъня точно там, където той се мислеше за най-силен, биеха го, когато той се смяташе във вихъра си и на върха на своята зрелищност. Унижаваха го. Всички погледи се отправяха към тях. На огъня никой вече не обръщаше внимание.

Пожарникарите тичаха по-баяно от всеки обикновен човек, но тичаха по всички правила, като гимнастици — с вирната глава, изпъчили гърди, свили юмруци до тях. Те вдигаха високо над земята крака, изнасяха колената си навън и най-старателно избягваха да се блъскат помежду си. Затова всички казваха:

— Виж ги колко хубаво тичат!

Никога никого не спасяваха през вратата, дори и да можеха да го сторят, а винаги измъкваха спасените през прозорците и балконите, защото победата им се подсигуряваше от красивите зрелища. Веднъж някакъв пожарникар в изблик на усърдие пренесъл една девойка от първия чак на петия етаж, за да я спаси оттам.

На всеки етаж имаше винаги по някоя девойка. Всички други обитатели излизаха от къщата още преди да пристигнат пожарникарите. Но момичетата трябвате да останат вътре, за да бъдат спасявани. Те бяха свещеният дар, който гражданите поднасяха на своите герои, тьй като няма герой без дама. И когато някъде избухнеше пожар, всяка девойка знаеше задълженията си. Докато другите хукваха бързо навън, грабнали най-необходимото, момичетата се надигаха бавно и драматично, за да дадат време на пламъците, сваляха накитите и грима ог лицата си, разпускаха буйните си коси, захвърляха дрехите си и обличаха дълги бели нощници. Едва тогава се появяваха тържествени и прелестни по балконите и надаваха викове за помощ, размахвайки ръце.

Ето това видя Алфануи този ден, а тона се повтаряше винаги, когато имаше пожар. Картината беше все същата, защото в онези времена царяха ред, уважение и добри нрави.

Най-после се съмна и настъпи неприветлив, бурен ден, с небе твърдо като стомана и ястребов вятър. От време на време по хоризонта на изток се носеха бели облаци. Беше небе на дни на битки, изпълнено с мъчително очакване. Градът се беше смълчал, свил се като огромен уплашен заек сред околното поле. Черните ламаринени комини, които този ден не бълваха пушек, скърцаха, поклащани от вятъра. Градът лежеше беззащитен под небето. Днес нито птиците пазеха простора над него, нито пушекът — покривите му. Като обзето от ужас животно градът се беше стаил и превиваше гръб под вятъра. Севернякът нахлуваше в улиците и жестоко шибаше, сякаш търсеше отплата. Дрехите, проснати в дворовете, сред и зад къщите, плющяха на вятъра. Слънцето съвсем непочтително изсипваше над града равна светлина, с която даряваше друг път полето. Градът се разстилаше гол и разкрит. Издигаше се сред полето, лишеи от илюзиите, които бяха негова броня. Отворил широко очи, той се страхуваше от своята самота, оглеждаше се наоколо и сякаш си казваше: „Какво съм аз сред това поле?“.

Беше ден на беззащитните и на бледоликите с тъмни сенки под очите. Ден, в който те се изкачват на терасите по покривите, гледат планината и обърнали лице към вятъра, поне веднъж се чувствуват силни.

Но в същото време зад потъмнелите стъкла на прозорците жени наблюдаваха уплашени деня и вятъра и си казваха с трепет: „Зле започва този карнавал“.

Така измина целият ден. Северният вятър не преставаше да плющи. По улиците не се мяркаше жива душа. Към залез слънце всички илюзии бяха пометени. Градът беше напълно разголен. Алфануи и дон Сана не се срещнаха този ден. Момчето прекара деня, скитайки но улиците. Разхождаше се бавно, пъхнал рьце в джобовете на палтото си и вдигнал високо глава, сякаш миришеше хладния и приятен въздух.