— Искам да видя падането на Небесата — прекъсна го Яма.

— Разбира се. Аз също. Но помислете добре. След всичко онова, което дадохме на хората през последния половин век — дълго ли ще могат Небесата да ги държат в робско подчинение? Аз мисля, че в онзи страшен ден, при Кинсет, Небесата паднаха. Още едно две поколения и властта им над смъртните ще е мит. Дори ако победят в битката с Нирити, раната ще е дълбока. Ще им остават още няколко години декадентско величие. С всяка измината година ще са все по-безсилни. Те преминаха своя разцвет. Дойде време за упадъка.

Яма запали цигара.

— Ти искаш някой друг да убие Брама, нали? — запита Сам.

Яма седеше мълчаливо и придръпваше от цигарата.

— Може би — отвърна след малко. — Може би е така. Не зная. Не обичам да мисля за това. Струва ми се, че си прав.

— Искаш ли да ти дам гаранции, че Брама ще остане жив?

— Не! Ако го сториш, аз ще го убия!

— Значи самият ти не знаеш, дали го искаш жив или мъртъв. Вероятно защото едновременно го обичаш и мразиш. Ти си бил стар, преди да станеш млад, Яма, и тя е единственият човек, когото си обичал. Прав ли съм?

— Да.

— Тогава не разполагам с готов отговор за твоите проблеми, но те моля да ги разграничиш от конкретната ситуация.

— Добре, Сидхартха. Съгласен съм да спрем Нирити тук, в Хайпур, ако небесата ни подкрепят.

— Някой да е против?

Мълчание.

— Тогава да отидем до Храма и да се възползваме от средството за свръзка.

Яма изгаси цигарата.

— Аз няма да разговарям с Брама — заяви той.

— Тогава ще разговарям аз — отвърна Сам.

Или, петата нота от гамата на арфата, се разнесе над Градината на Пурпурния Лотос.

Когато Брама включи връзката в своя павилион, на екрана се появи човек със синьо-зелена чалма от Гея.

— Къде е жрецът? — запита Брама.

— Вързахме го навън. Ако много държиш да чуеш молитвите му, ще наредя да го донесат…

— Кой си ти, който носиш чалма като Първите и влизаш въоръжен в Храма?

— Имам странното чувство, че и друг път сме водили подобен разговор — каза мъжът.

— Отговаряй на въпросите!

— Мадам, искаш ли да спрем Нирити? Или предпочиташ да му оставиш всички градове край реката?

— Изпитваш търпението на Небесата, простосмъртни човече! Няма да напуснеш този Храм жив!

— Твоите смъртни заплахи не значат нищо за вожда на локапалите, Кали.

— Няма ги вече локапалите, нито пък техния вожд.

— Той стои пред теб, Дурга.

— Яма? Това ти ли си?

— Не, но и той е тук, заедно с Кришна и Кубера.

— Агни е мъртъв. Всички знаят, че Агни загина при…

— Кинсет. Знам, Чанди. Никога не съм бил с вас. Рилд не можа да ме премахне. Призрачната котка свърши добра работа, но и това не беше достатъчно. А сега отново пресякох Божествения мост. Локапалите ме избраха за техен водач. Готови сме да защитим Хайпур и да съкрушим Нирити, ако Небесата ни помогнат.

— Сам… не е възможно да си ти!

— Тогава наричай ме Калкин, Сидхартха, Татхагата, Махасаматман, Обуздателя, Буда или Майтрея. Все едно, това съм аз — Сам. Дойдох да се преклоня пред теб и да сключим сделка.

— Говори.

— Хората могат да живеят в мир с Небесата, но не и Нирити. Яма и Кубера са натъпкали града с оръжие. Можем да го укрепим и да създадем здрава защита. Ако Небесата присъединят силите си към нашите, тогава Нирити ще срещне своето поражение край стените на Хайпур. Съгласни сме да го сторим, ако Небесата признаят акселеризма и религиозната свобода и сложат край на господството на Повелителите на Карма.

— Сам, това което искаш е пре…

— Първите две точки се отнасят за нещо, което вече е факт и просто трябва да се признае. Третото ще стане съвсем скоро, независимо дали ти се харесва, или не, така че аз ти давам шанс да излезеш в ролята на благодетел.

— Ще трябва да помисля…

— Давам ти една минута. Ще почакам. Ако отговорът ти е не, знай, че ще се изтеглим от града и ще оставим на Ренфрю да го превземе и да оскверни Храма. А след като в ръцете му паднат и останалите градове, ще трябва да се срещнете с него. Само че тогава ние няма да сме наблизо. Ще чакаме всичко да свърши. Дори и да ви има след битката, едва ли ще сте в изгодна позиция да преговаряте с нас. Така или иначе — ще победим Черния и неговите зомбита, а после ще получим онова, което искаме. Но сега ви предлагам по-безопасния начин.

— Добре! Веднага ще наредя да се разгърнат силите ни. Ще бъдем заедно, в тази последна битка, Калкин. Нирити ще умре в Хайпур! Остави някой в стаята за свръзка, за да поддържаме контакт.

— Тук ще е моят щаб.

— А сега нареди да развържат жреца и нека ми се обади. Ще му предам няколко божествени заповеди, а не след дълго го чака и височайшо посещение.

— Добре, Брама.

— Сам, почакай! След битката — ако останем живи — бих искал да поговоря с теб относно взаимното ни преклонение.

— Да не искаш да станеш будист?

— Не, искам пак да съм жена…

— За всяко нещо си има време и място. Моментът не е подходящ.

— Когато бъде подходящ, аз ще съм там.

— Ей сега ще ти доведат жреца. Не затваряй.

Веднага след падането на Лананда, Нирити нареди да се извърши молитвена служба сред руините, за по-скорошна победа и над останалите градове. Стотниците подеха бавен ритъм с барабаните си, а зомбитата се отпуснаха на колене. Нирити продължи да се моли, докато лицето му се покри с пот, която приличаше на полупрозрачна маска, а сетне потече надолу под протезните доспехи, които удесетворяваха силите му. Тогава вдигна поглед към небесата и Божествения мост и тихо произнесе: „Амин“.

После се обърна и пое към Хайпур, а армията потегли след него.

Когато Нирити наближи Хайпур, там вече го очакваха боговете. Редом с хайпурската армия се бяха строили отредите на Килбар.

Очакваха го полубожества, благородници и герои.

И очакваха го още брамини от висок ранг и многобройни последователи на Махасаматман. Последните бяха дошли в името на Божествената естетика.

Нирити погледна през минираното поле, което водеше към стените на града и съзря четиримата конници, четиримата локапали, които чакаха пред вратите, а зад тях се вееха знамената на Небесата.

Той спусна предпазителя на шлема и се обърна към Олвег.

— Прав беше. Чудя се, дали Ганеша е вътре?

— Скоро ще узнаем.

Нирити нареди да продължат напред.

В този ден бойното поле принадлежеше на Господаря на Светлината. Пълчищата на Нирити така и не влязоха в Хайпур. Ганеша бе пронизан от меча на Олвег, докато се опитваше да нанесе предателски удар в гърба на Брама, който се биеше с Нирити на един хълм. А след това падна и самия Олвег, притисна с ръце корема си и запълзя към скалите.

Брама и Черния се изправиха лице в лице, а главата на Ганеша се изтъркаля между тях надолу по склона.

— Той ми разказа за Килбар — каза Нирити.

— Той искаше там всичко да свърши — отвърна Брама. — И сега знам защо.

И те стъпиха в схватка и доспехите на Нирити се биеха за него със силата на много.

Яма пришпори коня си към хълма и изведнъж върху него се спусна вихър от прах и пепел. Той прикри очите си с плаща, а отнякъде прокънтя смях.

— Къде е сега твоят смъртоносен поглед, Яма-Дхарма?

— Ракашас! — изръмжа той.

— Да. Това съм аз — Тарака!

И изведнъж върху Яма се изляха тонове вода, под чийто напор конят му се препъна и падна назад.

В миг скочи Яма на крака и извади своя ятаган, а пред него огнения смерч започна да придобива човешки размери.

— Аз отмих от теб онова, което ме отблъсква, Смъртоносецо. И сега ще паднеш от удара на моята ръка!

Яма се хвърли напред.

Ударът му разсече сивкавия противник от рамото до бедрото, но не бликна кръв и нямаше следа от рана.

— Не можеш да ме пронижеш така, както пронизваш хората, о Смърт! Но почакай да видиш какво ще направя аз с теб!

Тарака се хвърли върху него, прикова ръцете му към тялото и после го събори на земята, сред фонтан от искри.