— Ще позволи на Нирити да завземе безпрепятствено първия град, който атакува, за да оцени силите му — стига разбира се да убеди Брама. След това ще нападне Нирити. Така че, Махартха ще падне и ние трябва да сме наблизо. Гледката ще е интересна.

— Значи чувстваш, че може да не си останем само наблюдатели? — запита Так.

— Аха. Сам знае, че няма да се размине само с местене на пешките. Започне ли играта ще правим ходове и ние, а това значи съвсем скоро.

— Най-сетне — възкликна Так. — Откога мечтая да вляза в сражение на страната на Обуздателя.

— Обзалагам се, че в предстоящата седмица много подобни желания ще бъдат изпълнени, или нарушени.

— Още сома? Или плодове?

— Благодаря ти, Ратри.

— А ти, Так?

— Защо не, един банан.

Под сянката на гората, на върха на високия хълм седеше Брама като божествена статуя, издигната на някой готически замък и гледаше надолу към Махартха.

— Те оскверниха Храма.

— Да — отвърна Ганеша. — Чувствата на Черния не са се променили с годините.

— От една страна жалко. А от друга — страшно. Воините му са въоръжени с пушки и пистолети.

— Да. Трябва да им се признае силата. Да се връщаме при гондолата.

— След малко.

— Но, опасявам се, Господарю… че в този миг са прекалено силни.

— И какво предлагаш?

— Корабите няма да минат нагоре по реката. Ако решат да нападнат Лананда, ще трябва да се отправят пеш.

— Вярно. Освен ако не разполагат с летящи машини.

— А нападнат ли Хайпур, значи ще стигнат още по-нататък.

— Така е! А след като превземат Килбар вероятно пак няма да се спрат. Хайде, изплюй камъчето! Какво се опитваш да кажеш?

— Колкото по-далеч отиват, толкова повече проблеми ще възникват пред тях и толкова по-уязвими ще бъдат за партизанска война в тила им…

— Ти какво, предлагаш ми само да ги жиля, за да насочвам войските им? И да ги оставя да прекосят страната и да превземат един след друг градовете ми? А сетне те ще се окопаят, докато пристигнат подкрепления за да задържат онова, което вече са завладели. И тогава отново ще продължат напред. Само глупак би постъпил иначе. Ако чакаме…

— Погледни натам.

— Какво? Какво има?

— Те се готвят за настъпление.

— Невъзможно!

— Брама, струва ми се забравяш, че Нирити е фанатик, безумец. Той не иска да получи Махартха, нито Лананда или Хайпур. Той иска да разруши нашите Храмове, да ни унищожи. Единственото нещо, което го интересува в тези градове са душите, а не телата. Той ще обходи страната, разрушавайки всяка светиня, която се изпречи насреща му, докато не решим да го сразим. Ако и тогава не предприемем нищо, ще изпрати мисионери.

— Но ние трябва да предприемем нещо!

— Като начало ще се помъчим да отслабим силите му. А след това, когато е достатъчно слаб ще ударим! Ще му оставим Лананда. И Хайпур — ако се наложи. Дори Килбар и Хамса. Но когато почувстваме че е слаб, мигом ще го нападнем. Можем да пожертваме тези градове. Колко се унищожавали ние самите? Дори не им помня броя.

— Тридесет и шест — отвърна Брама. — А сега да се върнем на небесата, докато обмисля предстоящите действия. Ако послушам съвета ти, а сетне той се отдръпне преди да отслабнат силите му, смятай че ще загубим много.

— Готов съм да се обзаложа, че няма да го направи.

— Нито ти, нито аз сме в положение да хвърляме жребий. Виж, на негова страна са проклетите ракашаси. Да се махаме, преди да са ни открили!

— Прав си, да побързаме!

И те насочиха своите гущери обратно към гората.

Кришна остави настрана своята флейта, когато му доведоха пратеника.

— Да? — запита той.

— Махартха падна…

Кришна се надигна.

— И Нирити се готви да поеме към Лананда.

— Какво предприеха боговете за да я защитят?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Ела с мен. Локапалите се събират на съвет.

Кришна остави флейтата си на масата.

Същата нощ Сам стоеше на най-високия балкон, в двореца на Ратри. Дъждът се сипеше върху него и капките го пронизваха като ледени гвоздеи. На лявата му ръка сияеше с изумруден блясък пръстен от желязо.

Светкавици падаха и падаха от небето — и оставаха.

Той вдигна ръка и затрещяха гръмотевици, като предсмъртните викове на демони, живели много много отдавна…

Нощта се отдръпна назад, когато огнените елементи се появиха пред Двореца на Ратри.

Сам вдигна заедно и двете си ръце и елементите се понесоха във въздуха като безброй светулки.

След това описаха кръг. Разделиха се и затанцуваха в ритъма на бурята.

Сам свали ръце.

Елементите се завърнаха и отново увиснаха пред него.

Сам не помръдваше. Чакаше.

След близо сто удара на сърцето, то се появи и заговори с него в нощта:

— Кой си ти, дето дръзваш да командваш робите на ракашасите?

— Доведи ми Тарака — нареди Сам.

— Не приемам заповеди от простосмъртни.

— Тогава погледни в пламъците на моето истинско същество, преди да съм те приковал към пилона на знамето, където ще останеш докато не изгние от старост.

— Обуздателю! Ти си жив!

— Доведи ми Тарака — повтори той.

— Веднага, Сидхартха. Ще бъде изпълнено.

Сам плесна с ръце, елементите изчезнаха и нощта отново се върна.

Господарят на Адския кладенец прие човешка форма и влезе в стаята, където го очакваше Сам.

— Последният път, когато те видях бе в денят на Великата битка — заговори той. — След това се разнесе слухът, че намерили начин да те унищожат.

— Както виждаш още не са.

— Как успя отново да се появиш на света?

— Бог Яма ме върна обратно — Червеният.

— Наистина е велика силата му.

— Във всеки случай е достатъчна. Как са твоите ракашаси?

— Добре. Продължаваме борбата.

— Наистина ли? И по какъв начин?

— Присъединихме се към твоя стар съюзник — Бог Нирити Черният — в неговата борба срещу боговете.

— Подозирах нещо подобно. Точно по тази причина се свързах с теб.

— И ти ли ще дойдеш при него?

— Обмислих внимателно всичко и въпреки възраженията на моите приятели наистина смятам да се присъединя към вас — стига разбира се да стигнем до споразумение. Бих искал да занесеш моето послание до него.

— И какво е то, Сидхартха?

— Гласящо че локапалите — сиреч Яма, Кришна, Кубера и аз — ще встъпят редом с него в битка срещу боговете, с всички свои сили, апарати и помощници, ако се откаже от преследване на изповядващите будизма и индуизма — под онази форма, която се е наложила в този свят — с цел да ги присъедини към своята секта и още — че за разлика от боговете няма да потъпква акселеризма, стига разбира се, крайната победа да е наша. Гледай внимателно пламъка на неговата аура, докато отговаря и ще ми съобщиш, дали е казал истината.

— Мислиш ли, че ще се съгласи с предложението ти, Сам?

— Уверен съм. Той прекрасно осъзнава, че в момента, в който паднат боговете няма да има кой да насажда индуизма и веднага ще спечели привърженици, каквито получих аз за каузата на будизма, независимо от тяхното противодействие. Естествено, той смята своето учение за единствено правилно и най-способно да се справи с останалите религии. Обзалагам се, че ще се съгласи на честно съперничество. Занеси му моето послание и ми донеси отговора. Ясно?

Тарака се залюля. Лицето и лявата ръка се превърнаха в дим.

— Сам…

— Какво?

— А кой е правият път?

— А? Това ли ме питаш? Откъде да знам?

— Простосмъртните те наричат Буда.

— Само защото са обременени от традиции и невежество.

— Не. Аз надзърнах в твоя пламък и те нарекох Господаря на Светлината. Ти ги обуздаваш така, както обузда нас, а сетне им даваш свобода, както даде и на нас. Ти единствен притежаваш власт да им дадеш вяра. Ти си онзи, за когото те смятат.

— Но аз ги излъгах. Никога не съм вярвал в това, а и сега не вярвам. Със същия успех можех да избера друг път, например — религията на Нирити. Болезнено е само разпятието. Бих могъл да се спра и на исляма, но знам, че той е заимствал твърде много от индуизма. Изборът ми се дължи по-скоро на пресметливост, отколкото на вдъхновение, а самият аз съм нищо.