— Съгласен съм.
— Така да бъде, тогава. Нека да изпратят срещу нас поредната учебна група от полубожества. Изобретих някои нови оръжия. Досадно е, че се налага да разполагаме с толкова разнообразни образци, някои дори екзотични. Чувствам, че пилея своя гений, превръщайки всеки образец в произведение на изкуството, вместо да разработвам масовото производство на няколко определени средства за нападение. Но в мен диктува влечението към паранормалното. А и все ще се намери някой, чийто Атрибут противодейства срещу конкретно оръжие. Нека сега ги разфибрилира моята пушка „Геена“, да кръстосат острие с „Електромеча“ или да се изправят срещу щитът-фонтан, който разпръсква пред себе си облак от цианид и диметилсулфоксид — и тогава ще разберат какво значи да застанеш срещу локапалите!
— Сега разбирам, Смърт, защо всеки бог, дори Брама, може да бъде заменен от друг, всеки, но не и ти.
— Благодаря. Имаш ли някакъв план?
— Още не. Ще ми трябва повече информация за силите, с които разполага Градът. Демонстрирали ли са Небесата мощта си през последните години?
— Не.
— Ако имаше само някакъв начин да ги изпитаме без да се разкриваме… Може би ракашасите…
— Не, Сам. Не им вярвам.
— Аз също. Но понякога се оказват полезни.
— Както, когато ги използва в Адския кладенец над Паламайдзу?
— Добър отговор. Може би си прав. Ще го обмисля. Чудех се какво ли става с Нирити?
— От няколко години насам е сложил ръка на моретата. Говори се, че легионите му се множат, и че усилено строи бойни машини. Мисля, че веднъж ти споменах за моите опасения по този въпрос. Смятам, че трябва да държим Нирити настрана. Единственото, което ни свързва с него е желанието да превземем Небесата. Нито акселерист, нито дейкрат, успее ли в плановете си, над света ще се спусне ново мрачно средновековие, още по-страшно от досегашното. Може би най-подходящия начин за действие би бил да провокираме война между Нирити и Боговете от Небесата, а после да изчакаме изхода и да нападнем победителя.
— Може и да си прав, Яма. Но как да го сторим?
— Нищо чудно да се започне и без нашето участие — и то съвсем скоро. Махартха вече се гърчи в железните окови, които я ограждат откъм морето. Ти си изявен стратег, Сам. Аз съм само един скромен тактик. Върнахме те при нас, за да ни кажеш какво да правим. Имаш време да обмислиш всичко внимателно, сега, когато отново си ти.
— Непрестанно наблягаш на тези думи.
— Да, проповеднико. Откакто се завърна от нирвана, не сме имали възможност да те изпитаме в боя… Кажи ми, можеш ли да се сражаваш като будист?
— Вероятно, но ще трябва да се олицетворя с нещо, което ми е неприятно.
— Е… тогава недей. Остави го за в случай, че се окажем в затруднение. За по-сигурно, обаче, можеш да тренираш всяка нощ пред огледалото онази лекция по естетика, която изнесе на времето в манастира на Ратри.
— По-добре да не го правя.
— Знам, но трябва.
— Предпочитам да се поупражнявам с меч. Намери ми някой подходящ и аз ще ти дам добър урок.
— Хо! Страхотно! Ако наистина успееш ще си спечелиш един ярък привърженик!
— Тогава да слизаме на двора, където ще се заема с просветляването ти.
Когато, в своя син дворец, Нирити вдигна ръце нагоре, се понесоха право в небето монтираните на палубите на неговите кораби ракети, а сетне се спуснаха към Махартха.
Когато му завързваха нагръдника, първите ракети паднаха и пламнаха пожари.
Когато му слагаха ботушите, неговият флот вече навлизаше в залива.
Когато привързаха черното му наметало и наместиха стоманения шлем, стотниците започнаха да бият барабаните по палубите.
Когато затъкваха сабята в пояса му, безмозъчните вече излизаха от трюмовете на корабите.
Когато си поставяше ръкавиците, от кожа и стомана, неговият флот понесен от вятъра, който бяха вдигнали ракашасите, приближи пристанището.
Когато даде знак на своя млад помощник, Олвага, да го последва, воините, които никога не отронваха дума се подредиха на палубата лице в лице с горящия град.
Когато от небето пред тях се спусна небесната гондола и врата се разтвори, корабите вече хвърляха котва.
Когато влязоха в гондолата, първите отряди вече влизаха в града.
Когато стигнаха Махартха, градът вече бе паднал.
Птици пееха сред високите, зелени корони на дърветата. На дъното на синия басейн лежаха риби, като стари златни монети. Разцъфналите цветя бяха предимно ярко-червени, с едри цветове, но срещаха се жълти, най-вече край скамейката от нефрит. Скамейката, на която тя си почиваше, бе с облегалка от бяло ковано желязо. В полезрението на сведения й поглед се появиха ботушите му, докато пристъпваше бавно по ситния чакъл към нея.
— Сър, тази градина е частна — посрещна го тя.
Той спря пред пейката и погледна надолу към нея. Мускулест, тъмнокож, черноок, с гъста брада, той я разглеждаше безстрастно, а после се усмихна. Одеждите му бяха от син плат и кожа.
— За гостите, — продължи тя, — е предназначена градината в другото крило на стаята. Минете през онази арка…
— Но ти винаги беше добре дошла в моята градина, Ратри — каза той.
— Твоята…?
— Кубера.
— Бог Кубера! Вече не си…
— Дебел. Зная. Имам ново тяло, което здравата се труди. Помагам на Яма да създава своите оръжия, после ги пренасям…
— Кога пристигна?
— Току що. Доведох с мен Кришна, заедно с пратка взривни материали, гранати и пехотни мини…
— Богове! Толкова време мина, откакто…
— Да, много. Но така или иначе — дължа ти извинение и затова дойдох да ти го поднеса. През всичките тези години това ме измъчваше. Съжалявам, Ратри, че в онази нощ, преди толкова много години, именно аз те забърках във всичко това. Направих го, защото се нуждаех от твоя Атрибут. Иначе не обичам да използвам хората.
— Рано или късно щях да напусна Града, Кубера. Затова, не се чувствай виновен. Бих предпочела, разбира се, да имам по-приятни форми от настоящите. Но това не е кой знае колко важно.
— Друго тяло ще ти намеря, Богиньо.
— Не сега, Кубера. Но, моля те, седни. Ето тук. Гладен ли си? Или жаден?
— Да и да.
— Заповядай, има плодове и сома. Или предпочиташ чай?
— Сома, благодаря.
— Яма казва, че Сам най-сетне се възстановил от своята святост.
— Чудесно, нуждата от него непрестанно расте. Има ли готови планове за нас?
— Яма не ми е съобщил. Но може би Сам е споделил нещо с него.
Дървото наблизо се разклати и от един клон скочи Так, приземявайки се на четири крака. Той претича по камъните и спря пред пейката.
— Събудихте ме с вашите приказки — заяви той. — Ратри, кой е събеседникът ти?
— Бог Кубера, Так.
— Ако наистина е така, то страшно се е изменил!
— Същото важи и за теб, архиварю Так. Защо си все още в облика на маймуна? Яма можеше да те трансмигрира.
— Като маймуна съм по-полезен — рече Так. — Аз съм чудесен шпионин — далеч по-добър от едно куче, например. По-силен съм от човек. И кой би могъл да различи една маймуна от друга? Ще запазя формата си, докато изчезне нуждата от моите специални услуги.
— Похвално. Има ли новини за действията на Нирити?
— Неговите кораби вече са близо до пристанището — отвърна Так. — Повече са, отколкото очаквахме. Но за останалото — нищо ново. Изглежда, че боговете все пак се страхуват от него, защото досега не са го унищожили.
— Така е, — кимна Кубера, — сега той е неизвестна величина. Склонен съм да мисля, че Нирити е грешка на Ганеша. Именно той му позволи да напусне невредим Небесата и да вземе със себе си цялото си оборудване. Мисля, че Ганеша искаше да разполага с противник на боговете, в случай че възникне подобна спешна необходимост. Едва ли си е представял, че лишен от технически познания бог ще е в състояние да се справи с апаратурата и да натрупа подобни сили.
— В това, което казваш има известна логика — рече Ратри. — Чувала съм, че Ганеша е склонен на подобни замисли. Какво възнамерява да прави?
