— Да, аз съм — отвърна Сам и сведе пиката си.

— И виждам, че самият господар на леша дърпа поводите на твоята катафалка!

Смъртта вдигна лявата си ръка с длан обърната напред.

— Обещавам ти смърт, Мара, — рече той. — Ако не от ръката на Калкин, то със сигурност от моята. Ако не днес, то скоро.

Вляво от тях, пулсациите в реката ставаха все по-чести.

Смъртта се приведе напред и колесницата се понесе право към Мара.

Конете на Сънотвореца се изправиха на задните си крака и от ноздрите им бликна огън. После се хвърлиха напред.

Стрелите на Рудра ги намериха в мрака, но прелетяха край тях, без да докоснат Смъртта и колесницата и избухнаха недалеч, осветявайки всичко наоколо.

Някъде отдалеч се чуваше тежкият тропот и пронизителните викове на слоновете, гонени из равнината от ракашасите.

После се раздаде оглушителен рев.

И Мара се превърна в титан, а колесницата му придоби размери на планина. Конете му сякаш прескачаха вечността, докато галопираха към тях. Пиката на Сам бълваше светкавици като пръски на фонтан. Наоколо изви внезапна виелица и ги скова вледеняващия студ на междузвездното пространство.

В последния момент Мара отби колесницата си встрани и скочи от нея.

Врязаха се в борда й, разнесе се пронизително скърцане и после и двете машини се спуснаха на земята.

Около тях битката кипеше с оглушителен грохот, а пулсациите в реката бяха прераснали в ярко сияние. Вълна от кипяща вода прехвърли бреговете на Ведра и се понесе из полето.

Последваха нови писъци и дрънкането на оръжия се усили. Някъде в мрака едва доловима бумтяха барабаните на Нирити, а отгоре се разнесе странен звук, сякаш самата гръмотевична колесница пикираше право към тях.

— Къде изчезна? — извика Сам.

— Скри се — отвърна Смъртта. — Но няма да се крие вечно.

— Проклятие! Печелим или губим?

— Добър въпрос. За съжаление не знам отговора.

Вълни се блъскаха в страните на килнатата колесница.

— Можеш ли да я вдигнеш отново?

— Не и в тази тъмнина и с водата наоколо.

— Тогава какво ще правим сега?

— Ще се запасим с търпение и ще изпушим по една цигара — той се облегна назад и поднесе огънче към цигарата си.

Не след дълго един ракашас се приближи и увисна във въздуха пред тях.

— Обуздателю! — докладва той. — Новите отряди, които се приближават към града са пропити с онези гадост, която не ни позволява да се приближим към тях!

Сам вдигна своята пика и от острието му бликнаха светкавици. За един съвсем кратък миг бе осветено цялото бойно поле.

Навсякъде се въргаляха убити. На места имаше дори купчини от трупове. Някои и в смъртта си оставаха вкопчени в своя противник. Виждаха се и трупове на диви животни, сред които се прокрадваха няколко оцелели великански котки. Водата бе прогонила огнените елементи от труповете на убитите, които бяха покрити с тиня. Виждаха се затънали колесници и мъртви гущери. Единствено зомбитата продължаваха да крачат из полето и да убиват всичко живо, което им се изпречи на пътя. Едва доловим бе и ритъмът на барабана, който от време на време съвсем се изгубваше. Откъм града се носеше шумът на яростна битка.

— Намери жената в черно, — обърна се Сам към демонът, — и й предай да разсее мрака.

— Да — отвърна ракашасът и полетя обратно към града.

Слънцето блесна отново и Сам вдигна ръка над очите си, за да се прикрие от него.

Още по-ужасна изглеждаше кланицата под синьото небе и златистия мост.

На един хълм на отвъдния край на полето бе кацнала гръмотевичната колесница.

Зомбитата довършиха последните живи хора. После, докато се оглеждаха за нови жертви, тътенът на барабаните замря и те се свлякоха на земята.

Сам и Смъртта стояха в неподвижната колесница и оглеждаха полето наоколо за някакви признаци на живот.

— Нищо не помръдва — пръв заговори Сам. — Къде са боговете?

— Може би в гръмотевичната колесница.

Отново към тях се приближи ракашасът.

— Защитниците няма да удържат града — докладва той.

— Боговете присъединиха ли се към щурма?

— Там е Рудра и стрелите му всяват паника. Там са и Бог Мара, Брама — и още някои. Цари страшна бъркотия. Трябва да бързам.

— А къде е Господарката Ратри?

— Тя влезе в Кинсет и изчаква в своя Храм.

— А останалите богове?

— Не зная.

— Аз ще отида в града — каза замислено Сам — и ще помогна на защитниците.

— А аз ще се отправя към гръмотевичната колесница, — заяви Яма, — и ще видя дали не мога да я използвам срещу боговете. Ако още е в движение. Не успея ли, ще потърся Гаруда.

— Добре — кимна Сам и се издигна във въздуха.

— Желая ти успех! — извика Яма и скочи от колесницата.

— И на теб също.

И двамата, всеки по свой начин напуснаха касапницата.

Червените му ботуши потъваха безшумно в тревата нагоре по невисокия хълм.

Той преметна през рамо своето алено наметало и огледа с критичен поглед гръмотевичната колесница.

— Повредена е от светкавиците.

— Да — съгласи се Яма.

Погледна към опашката, където стоеше онзи, който го бе заговорил.

Като бронзови блестяха доспехите му, но не бяха изковани от бронз.

Сякаш бяха изплетени от безчислен брой змии.

На шлема си носеше бичи рога, а в ръката си стискаше тризъбец.

— Братко Агни, ето че се спусна сред хората.

— Вече не съм Агни, а Шива, Господарят на Разрушението.

— Носиш неговите доспехи върху своето ново тяло и си взел неговия тризъбец. Но никой не може толкова бързо да овладее тайните на този тризъбец. Ето защо на дясната ти ръка белее ръкавица, а на челото ти блестят защитни очила.

Шива вдигна ръка и смъкна очилата над очите си.

— Да, така е, наистина. Хвърли тризъбеца, Агни. Предай ми ръкавицата, твоя жезъл и очилата.

Другият поклати глава.

— Уважавам силата ти, Смъртоносецо, бързината, могъществото и уменията ти. Но сега си твърде далеч от всичките тези неща. Още преди да пристъпиш към мен и аз ще те изпепеля на място. Смърт, дойде време да умреш.

Той посегна към затъкнатия в пояса жезъл.

— Нима възнамеряваш да обърнеш дара на Смъртта срещу онзи, който ти го е дал? — докато говореше, в ръката му блесна кърваво-червеният ятаган.

— Сбогом, Дхарма. Идва краят на дните ти.

Той извади жезъла.

— В името на нашето едновремешно приятелство, — произнесе облеченият в червено, — ще ти даря живота, ако се предадеш.

Ръката с жезъла потрепна.

— Ти уби Рудра за да защитиш честта на жена ми.

— Направих го, за да защитя честта на локапалите. Сега аз съм Бог на Разрушението, едно цяло с Тримурти!

Той насочи Огненосния жезъл и Смъртта побърза да се прикрие с наметалото си.

Блесна светлина, толкова ослепителна, че на две мили от тях, защитниците на стените на Кинсет се зачудиха от какво е.

Първите нашественици проникнаха в града. Наоколо се виждаха пожарища, чуваха се писъци и шум от удари на метал в метал и метал в дърво.

Ракашасите събаряха цели сгради върху щурмуващите, към които не можеха да се приближат. Немногобройни бяха атакуващите, разредени бяха и редовете на защитниците. И двете сили бяха оставили своите най-добри войни на полето.

Сам стоеше на върха на най-високата кула и гледаше надолу, към превзетия град.

— Не можах да те спася, Кинсет — проговори той. — Опитах се, но не ми стигнаха силите.

Далеч под него, насред улицата, Рудра опъна своята тетива.

Сам го съзря и вдигна пиката.

Светкавици се спуснаха върху Рудра и стрелите му в миг избухнаха.

Когато димът се разсея, на мястото където бе стоял Рудра се виждаше малък кратер, а земята наоколо бе обгорена.

На един далечен покрив се появи Бог Вайю и призова ветровете, за да раздухат пламъците на пожарищата. Сам отново вдигна пиката си, но в следния миг десетки Вайювци стояха на десетки покриви.

— Мара! — призова го Сам. — Покажи се, ако смееш, Сънотворецо!

Наоколо се разнесе смях.