Изведнъж се разнесе сигнал за отстъпление. Но твърде малко бяха останали такива, които да го чуят.

— Изтрий очите си, Сидхартха, — рече Смъртта, — и построй наново войските. Дойде време да усилим атаката. Нека Мечоносецът Манджушри да даде сигнал за нападение.

— Да, Смърт, зная.

— Равнините са в наши ръце, но денят още не е свършил. Боговете наблюдават и преценяват силата ни.

Сам вдигна своята пика и войските се раздвижиха. После всички замръзнаха. Изведнъж изчезна вятърът, не се чуваше никакъв шум. Небето над тях синееше. Сиво-зелена беше утъпканата земя под краката им. В далечината се издигаше прашен облак като огромен призрак.

Сам огледа редиците и посочи с пиката напред.

И тогава се разнесе грохотът на гръмотевица.

— Боговете слизат на полето — рече Смъртта и погледна нагоре.

Високо в небето се носеше гръмотевичната колесница. Но върху тях не се посипваше пороят на разрушението.

— Защо все още сме живи? — запита Сам.

— Предполагам, че биха искали нашето поражение да е колкото се може по-позорно. Освен това, може би се страхуват да употребят гръмотевичната колесница срещу нейния създател — и с право.

— В такъв случай… — каза Сам и подаде на своята армия сигнал за атака.

Колесницата се понесе напред.

Отзад го последваха войските на Кинсет.

Отпърво посякоха изостаналите. После си пробиха път през гвардията, която се опитваше да ги спре. Под град от стрели изпомачкаха всички стрелци. И се изправиха лице в лице със светите рицари, които се бяха заклели да изравнят Кинсет със земята.

И тогава прозвучаха небесните тръби.

Редовете на рицарите се разтвориха.

А през отвора препуснаха петдесет полубожества.

Сам вдигна своята пика.

— Сидхартха, — обърна се към него Смъртта, — Бог Калкин никога не е бил побеждаван в битка.

— Зная.

— Нося със себе си Талисмана на Обуздателя. Онзи, когото изгориха на кладата на Края на света бе фалшификат. Запазих оригинала за да го изследвам, но досега нямах тази възможност. Спри за миг и ще ти го окача.

Сам вдигна ръце и Смъртта окачи на кръста му колана от черупки.

След това даде знак на кинсетската армия да спре.

Смъртта продължи напред, изправяйки го сам срещу полубожествата.

Над главите на някои от тях вече сияеха зачатъците на бъдещия им Облик. Други носеха странни на вид съоръжения, с които да фокусират своите Атрибути. Огнени езици се протегнаха към колесницата. Налитаха я буреносни ветрове. Удряха я скални отломъци. Сам размаха пиката и първите трима от опонентите му отхвръкнаха от седлата с отсечени глави.

Смъртта устреми към другите колесницата.

Страните й бяха покрити с остриета, а по скорост надвишаваше трижди скоростта на препускащ кон или гущер.

Мъгла се вдигна, докато летяха напред, мъгла от кървави пръски. Пресрещаха ги тежки копия, ала падаха далеч встрани. Ултразвукови писъци биха могли да разкъсат тъпанчетата им, ако не биваха заглушавани по някакъв начин.

С напълно безизразно лице, Сам бавно вдигна нагоре своята пика.

И изведнъж чертите му се изкривиха от ярост, а от върха на пиката блеснаха светкавици.

Изпепелени бяха множество гущери и техните ездачи.

Лъхна го миризмата на обгоряла плът.

Той се разсмя, а Смъртта насочи колесницата за поредната атака.

— Виждате ли ме? — извика към небесата Сам. — Гледайте тогава! И гледайте внимателно! Защото допуснахте грешка!

— Недей! — предупреди го Смъртта. — Твърде рано е! Никога не се подигравай с един бог, преди да си го съкрушил!

И отново се понесе колесницата сред редовете на полубожествата и никой не можеше да я докосне.

Разнесе се зовът на небесните тръби и свещената армия се хвърли на помощ.

Воините на Кинсет побързаха да ги посрещнат.

Сам стоеше изправен на колесницата, около която се сипеха копия и стрели, без да го засегнат. Смъртта забиваше машината в редовете на противника, ту като клин, ту като рапира. Сам пееше с цяло гърло, а от острието на пиката продължаваха да гърмят светкавици. Талисманът сияеше ослепително на кръста му.

— Ще ги смачкаме! — ревеше той.

— Срещу нас има само полубожества и обикновени хора — предупреждаваше го Смъртта. — Те все още изпитват нашата сила. Много малко са онези, които си спомнят истинската мощ на Калкин.

— Истинската мощ на Калкин? — запита Сам. — Тя нито веднъж не се е проявявала, о Смърт. През всичките векове от историята на този свят. Нека дръзнат сега да се изправят срещу мен и небесата ще оплакват телата им, а водите на Ведра ще се обагрят в кръв!…Чухте ли ме? Чухте ли ме, богове? Къде сте? Ще посмеете ли да излезете тук, срещу мен, на това поле?

— Не! — извика Смъртта. — Още не!

Отново над главите им премина гръмотевичната колесница.

Сам вдигна високо пиката си и ослепителни светкавици се понесоха към летящата машина.

— Не биваше да им разкриваш на какво си способен! Рано беше.

През грохота на боя, до него достигна напевния глас на Тарака.

— Идват нагоре по реката, Обуздателю! А друга част обсажда вратите на града!

— Извикай Далиса — нека се издигне и да накара водите на Ведра да закипят от зноя на Жаравата! А ти със своите ракашаси иди при вратите на града и разбий вражеските войски!

— Слушам, Обуздателю! — и Тарака изчезна.

Лъч ослепителна светлина изригна от гръмотевичната колесница и прониза редовете на защитниците.

— Време е — обяви Смъртта и размаха в знак своя плащ.

В задните редове, Ратри се надигна на стремената на своята врана кобила. Сетне отхвърли черния воал, който покриваше доспехите й.

И тогава от двете страни на бойната линия се разнесоха ужасени писъци, защото слънцето внезапно скри своя лик и над полето се спусна мрак. Светлият лъч, изригващ от дъното на колесницата отпърво отслабна, а сетне съвсем угасна.

Само едва доловима, неизвестно откъде идващо сияние ги окръжаваше, когато Бог Мара се появи на полето в своята колесница с променлива украска и непостоянни очертания, дърпана от ужасяващи на вид коне, които бълваха потоци от димяща кръв.

Сам се насочи към него, но на пътя му застанаха плътни редици от воини и преди да ги разкъса, Бог Мара вече се бе отдалечил, покосявайки всичко пред себе си.

Сам вдигна пиката и се прицели, но целта непрестанно губеше очертания и светкавиците му падаха ту пред, ту зад нея.

Някъде далеч, във водите на реката се появи бледа светлина. Тя бавно пулсираше и в един момент нещо, наподобяващо гигантски пипала раздвижи повърхността на реката.

Откъм града достигна шумът от битка. Въздухът беше изпълнен с летящи демони. Земята сякаш тръпнеше под нозете на безчислените воини.

Сам вдигна пиката си и отправи няколко светкавици в небесата, за да предизвика и други богове да слязат при него.

Наоколо в свиреп бой се мятаха чудовища от джунглата, разкъсвайки войници както от едната, така и от другата страна.

Зомбитата продължаваха своята неумолима сеч, под равномерния тътен на барабаните, а огнените елементи полепваха по обезглавените трупове, сякаш се хранеха от тях.

— Полубожествата са разбити — обяви Сам. — Да се заемем с Бог Мара.

Търсейки го те пресякоха цялото поле — покрай онези, които скоро щяха да се превърнат в трупове и други, които вече бяха такива.

И когато зърнаха менящите се цветове на колесницата, те се впуснаха след него.

Най-сетне той се обърна и ги посрещна в коридорите на мрака, където шумът на боя беше приглушен, сякаш идеше отдалече. Смъртта също дръпна юздите и те впериха пламтящи погледи един в друг през нощната тъмнина.

— Ще приемеш ли боя, Мара? — извика Сам. — Или искаш да те прегазим като побесняло куче?

— Не говори пред мен за своите родственици, кучетата и кучките, Обуздателю! — отвърна той. — Защото това си ти, нали, Калкин? Познах те по колана. И по начина, по който водиш сражението. По това, че твоите светкавици поразяват безогледно както врагове, така и съюзници. Значи, все пак по някакъв начин си оцелял?