— Възхитен съм, Кубера. Кой друг още знае за твоите мъдри разсъждения?

— За сега никой. Но опасявам се, че Яма съвсем скоро ще се досети. Той винаги решава проблемите.

— Защо рискуваш живота си, като се разкриваш пред мен?

— Човек рядко достига до твоята — и моята — възраст, ако не притежава някои определени качества на ума. Знам, че ще ме изслушаш внимателно, преди да решиш да нанесеш удар. Знам също така, че няма да ми сториш нищо, защото онова, което ти казах е добро.

— И какво предлагаш?

— Изпитвам достатъчно симпатия към теб, за да ти позволя да се измъкнеш от Небесата.

— Не, благодаря.

— Искаш да победиш в следващото състезание, така ли?

— Да и ще го сторя така, както съм намислил.

— Как?

— Още сега ще се върна в Града и ще унищожа колкото се може повече от тях. Ако загинат по-голямата част от великите, останалите не ще успеят да задържат властта.

— А ако се провалиш? Какво ще стане тогава със света и с идеята, за която се бориш? Мислиш ли, че ще успееш да възкръснеш отново, за да я защитаваш?

— Не зная.

— Как все пак успя да се върнеш обратно?

— На времето бях обсебен от демон. По време на съвместния ни живот се сближихме и той ми каза, че е „подсилил моята аура“, за да мога да съществувам независимо от тялото. Спомних си за това едва когато видях проснато под мен на улицата моето собствено разкъсано тяло. Единственото място, където можех да се сдобия с ново тяло беше Павилионът на Боговете на Карма. Там в този момент беше Муруган, който настояваше да бъде обслужен. Както добре знаеш, силата ми е в електронасочването. След срещата с демона разбрах, че мога да използвам тази сила и без помощта на мозъка — всички връзки се изключват за един кратък миг, в който аз се прехвърлям в тялото на Муруган, а самия Муруган отива по дяволите.

— Твоята откровеност към мен не означава ли, че възнамеряваш да ме изпратиш след него?

— Съжалявам, добри ми Кубера, защото наистина те харесвам. Ала ако ми дадеш дума, че ще забравиш онова, което си научил и ще чакаш търпеливо да го открият другите, тогава ще ти позволя да си тръгнеш.

— Твърде рисковано.

— Знам, че никога досега не си нарушавал дадената дума, макар да си стар като хълмовете на небесата.

— Кой е първият бог, който ще убиеш?

— Естествено, Бог Яма, той вече е по петите ми.

— Тогава, Сам, преди това ще трябва да убиеш мен, защото той е мой брат-локапал и мой близък приятел.

— Аз ще съжалявам не по-малко от теб.

— Не ти ли се струва, че познанството ти с ракашасите е запалило в теб страст към хазарта?

— В какъв смисъл?

— Ако спечелиш ти — давам дума да мълча като гроб. Ако аз спечеля — тогава отлиташ с мен на гърба на птицата Гаруда.

— И в какво ще се състезаваме?

— Ирландски бой.

— С теб, дебели Кубера? Искаш да ми излезеш насреща — срещу това великолепно младо тяло?

— Да.

— Тогава удряй пръв.

На мрачния хълм, на далечния край на Небесата, Сам и Кубера стояха един срещу друг.

Кубера замахна и нанесе удар право в челюстта на Сам.

Сам се просна, полежа известно време неподвижно и после бавно се надигна.

Като потъркваше челюстта си, той зае първоначалното място.

— По-силен си, отколкото изглеждаш, Кубера — рече и отвърна на удара.

Кубера лежеше на земята и с мъка си поемаше въздух.

Опита се да се надигне, не успя, издаде болезнен стон и после направи повторен мъчителен опит.

— Не вярвах, че ще станеш — отбеляза Сам.

Кубера застана пред него, тъмна струйка се спускаше надолу по брадичката му.

Сам потрепна, когато видя че се приготвя за удар.

Кубера чакаше, поемайки дълбоко въздух.

Тичай надолу по сивата стена на мрака. Бягай! Под скалата. Скрий се! Яростта превръща червата ти на вода…

— Удряй! — извика Сам и Кубера се засмя и го удари.

Лежеше и трепереше, а гласовете на нощта се сливаха с песните на тревата и бръмченето на насекомите.

Трепери, като последния лист на есента! В гърдите ти е замръзнала бучка лед. Умът ти е изпразнен от мисли, само цветовете на страха се полюшват вътре…

Сам разтърси глава и се изправи.

Падай отново, свий се на топка и плачи! Така започва жизнения си път човек и така го приключва. Вселената е черна, въртяща се топка. Тя премазва всичко, до което се докосне. Ще премаже и теб. Бягай! Може би ще спечелиш миг, или дори час, преди да те настигне…

Той вдигна ръце пред лицето си, свали ги и погледна към Кубера.

— Ти построи стаята, наречена Страх — заговори Сам, — в Павилиона на Мълчанието. Сега вече си припомням твоята сила, най-стари от боговете. Но тя не е достатъчна.

Невидими коне се носят през мислите ти. Усещаш ги, по тропота на копитата. Всеки удар е болка…

Сам зае позиция и сви юмрук.

Небето над теб се разцепва. Всеки миг ще се отвори земята под краката ти. И каква е тази прегърбена, ужасяваща сянка, която се надвесва зад теб?

Юмрукът на Сам трепна, но той нанесе удар. Кубера се залюля, главата му отскочи встрани, но той не падна.

Сам стоеше пред него треперещ, докато Кубера замахваше за своя последен удар.

— Не играеш честно, най-стари от боговете — рече Сам.

Кубера се усмихна с окървавена уста и юмрукът му се понесе като гигантска черна топка.

Яма разговаряше с Ратри, когато нощната тишина бе разцепена от вика на Гаруда.

— Това никога преди не се е случвало — каза той.

Небесата бавно започнаха да се разтварят.

— Може би Бог Вишну излиза…

— Никога не го е правил през нощта. Когато преди малко говорих с него, той не спомена за подобно намерение.

— Тогава някой друг бог е дръзнал да яхне ездитната птица.

— Не! Към клетката, мадам! Може би ще ми потрябва твоята помощ.

И той я задърпа към стоманената клетка на Птицата.

Гаруда бе събудена и развързана, но качулката не беше свалена.

Кубера положи върху седлото тялото на Сам, който все още беше в безсъзнание.

После слезе по стъпалата и дръпна последната ръчка. Покривът на клетката се отдръпна встрани. После той взе дългата метална кука и се върна при стълбата. Миризмата на птицата го блъсна в носа. Гаруда се размърда неспокойно и изпърха с криле — два пъти човешки бой.

После, бавно, се надигна.

Докато се възкачваше на седлото, към клетката приближиха Яма и Ратри.

— Кубера! Що за лудост е това? — извика Яма. — Винаги си се страхувал от височината!

— Работата е спешна, Яма — отвърна той, — и сигурно ще измине цял ден, докато приготвят гръмотевичната колесница.

— Каква е тази работа, Кубера? И защо не вземеш гондолата?

— Гаруда е по-бърза. Ще ти разкажа всичко като се върна.

— Не мога ли да ти помогна?

— Не. Благодаря ти.

— А Бог Муруган може, така ли?

— В случая да.

— Вие двамата никога не сте се разбирали.

— И сега също. Но имам нужда от неговите способности.

— Приветствам те, Муруган!…Защо не отговаря?

— Той спи, Яма.

— Лицето ти е окървавено, братко.

— Имах малко премеждие.

— И с Муруган нещо е станало.

— Все същото.

— Тук нещо не е наред, Кубера. Почакай, ще вляза в клетката.

— Стой навън, Яма.

— Локапалите нямат власт един над друг. Ние сме равни.

— Стой навън, Яма! Вдигам качулката на Гаруда.

— Не го прави!

Внезапно в очите на Яма се появи блясък и той сякаш стана по-висок в червените си одежди.

Кубера се приведе напред и вдигна качулката от високата глава на Гаруда с дългата метална кука. Гаруда изви шия и нададе повторен писък.

— Ратри, — рече Яма, — спусни здрач пред очите на Гаруда, за да не вижда отново.

Яма се отправи към входа на клетката. Като гръмоносен облак се спусна мракът пред очите на Гаруда.

— Ратри! — извика Кубера. — Вдигни своя мрак и го спусни над Яма иначе всички сме загубени!

Ратри се поколеба за миг и сетне го послуша.

— Ела при мен, бързо! — продължи Кубера. — Качи се на Гаруда, ще дойдеш с нас. Ужасно ни трябва помощта ти!