Крадецът и онзи, когото последователите му наричали Махасаматман (и го смятали за бог) били освободени. Във въздуха подухвал неочакван хлад.

Високо, високо над Небесния град, на една площадка на самия връх на Километричната Кула, стоял Повелителят на Илюзията, Мара Сънотворецът. И бил облечен той с разноцветно наметало. Ръцете му били вдигнати и мощта на всички останали богове нахлувала през тях, сливайки се с неговата.

А в главата му се оформяла мечта. И той я излял навън, както вълните заливат пясъчния бряг.

От древни времена, още откакто ги създал Бог Вишну, Градът и дивата пустош споделят обща граница, но не се докосват, достъпни са и същевременно са разделени от огромно разстояние — не в пространството, а вътре в разума. Съвсем конкретна била причината, поради която ги създал така Вишну-Съхранителят. И сега никак не одобрявал вдигането на тази бариера, макар временно и съвсем ограничено да било то. Защото не искал Вишну да вижда как дивото прониква в Града, който бил издигнат като триумф на реда над хаоса.

Но въпреки това, макар и за кратко, по волята на Господаря на Сънищата, призрачните котки съзрели Небесата.

Безспирно бродели те по тъмните и вечни пътеки на джунглата, които били част от илюзията. И там, в това място, което съществува само наполовина, те видели нещо ново и с него ги завладяло необуздано желание и повик за лов.

Сред мореплавателите, тези разносвачи на сплетни и какви ли не истории, които сякаш знаят всичко на този свят, се носел слух, че някои от призрачните котки, излезли през този ловен ден, въобще не били призрачни котки. И казват те, че по-късно не веднъж някои от боговете споделяли, когато пътешествали по света, че не един и двама от гостите на Небесния град се превъплатили в телата на белите тигри на Канибурха, за да се присъединят към лова на провалилия се крадец и на онзи, когото наричали Буда.

И казват, че когато се появил той на улиците на Града, една древна птица направила три кръга над него и сетне кацнала на рамото на Сам и заговорила:

— Ти ли си Майтрея, Господарят на Светлината, който света очаква от толкова години — онзи, чиято поява аз предрекох толкова отдавна в една моя поема?

— Не, името ми е Сам, — отвърнал той, — и аз се готвя да напусна този свят, а не да се появя в него. А ти кой си?

— Аз съм птицата, която някога е била поет. Летя от сутринта, когато ме пробуди вопълът на Гаруда. Пресякох всички небесни пътища в търсене на Бог Рудра, но изведнъж почуствах как над земята се спусна проклятие. Идвам отдалеч, Повелителю на Светлината, и много съм видял.

— И какво си видяла, птицо, която някога е била поет?

— Видях незапалена погребална клада на края на света, обвита в гъста мъгла. Видях закъснели богове да бързат през снега и да се носят из висините, кръжейки над купола. Видях музиканти да репетират на ранга и непатхия музиката към „Маска от кръв“, за предстоящата сватба между Смъртта и Разрушението. Видях Бог Вайю да вдига ръка и да спира ветровете, които се гонят из Небесата. Видях обагрения във всички цветове Мара на върха на най-високата кула и почувствах силата на заклинанието, което той наложи — и видях как се раздвижиха неспокойно призрачните котки и сетне забързаха насам. Видях сълзи в очите на един мъж и една жена. Чух смеха на една богиня. Видях да се издига ослепително копие в първите лъчи на утрото и чух някой да мълви клетва. И най-накрая видях Богът на Светлината, за когото много много отдавна съм написал следното:

Птицата изпърхала с криле и после застинала на рамото му.

— Радвам се, птицо, че си имала възможността да видиш толкова много неща, — казал Сам, — и че в рамките на своята метафора си постигнала известно удовлетворение. За съжаление, твърде често поетичната истина рязко се отличава от действителността.

— Приветствам те, Господарю на Светлината! — извикала птицата и литнала във въздуха. Още докато се издигала, тя била пронизана от стрела, която ненавистен птицемразец изстрелял от близкия прозорец.

А Сам продължил забързано.

И казват, че призрачната котка, която му отнела живота, а по-късно и този на Хелба, всъщност била превъплатен бог, или богиня и това е твърде възможно.

А още казват, че тази котка не била нито първата, нито втората, тръгнала по дирите му. Много тигри загинали от Ослепителното копие, което пронизвало телата им, после чрез вибрации се очиствало от кръвта и само се завръщало в ръката, която го запращала. Паднал в този ден и Так, носачът на Ослепителното копие, ударен в главата със стол, който запратил прокрадналия се в стаята му Бог Ганеша. Говори се, че по-късно Ослепителното копие било унищожено от Великия Агни, а други твърдят, че било захвърлено отвъд Края на света от Господарката Майя.

Станалото не се понравило на Вишну, който след като научил, отбелязал, че не било редно да се осквернява Градът с пролята кръв и че веднъж открие ли хаосът път към него, ще го намери и втори път. Ала по-младите богове му се присмели, защото го смятали за най-слабия в Тримурти, а идеите му, както всички знаели били малко поостарели, тъй като създателят им бил един от Първите. Може би поради тази причина той се отрекъл от всякакво участие в онова, което станало и се прибрал в покоите на своята кула. И Господарят Варуна, наричан Справедливият, също отвърнал лице от небесните дела и посетил Павилиона на Мълчанието, където прекарал известно време в стаята наречена Страх.

Постановката „Маска от кръв“, написана от поета Адасей, който бил известен с елегантния си стил и принадлежността си към анти-моргановата школа, направо очаровала зрителите. Представлението било съпроводено от силновъздействащи илюзии, които създавал специално за случай Сънотворецът. Казват, че Сам също прекарал този ден в плен на илюзията, че проклятие паднало върху него и вървял той в непрогледен мрак, сред ужасни зловония, вопли и стенания, под дъжд от пронизителни крясъци и сърцераздирателни ревове, и че пред очите му преминали отново всички ужаси, които бил познал през целия си живот — ярки или сумрачни, безмълвни или оглушителни — откъснати от тъканта на неговата памет и пропити с влагата на съпровождащите ги в момента на пораждането емоции.

А онова, което останало от него, било отнесено от процесия на Края на света, поставено на издигнатата там клада и изгорено сред песнопения. Бог Агни вдигнал черните си очила, вперил поглед за няколко секунди в кладата и тя била обхваната от буйни пламъци. После Бог Вайю махнал с ръка и подухнал вятър, който да разгори огъня. А когато огънят изгорял, Бог Шива разпилял останките му във всички посоки на света със своя тризъбец.

Погледнато така, това било тържествено и впечатляващо погребение.

Отдавна невиждано в Небесата, бракосъчетанието било проведено в пълно съответствие с традицията. Ослепително блестяла Километричната Кула, като огромен, леден сталагмит. Вдигнато било заклинанието и отново бродели незрящи из Града призрачните котки, вятърът рошел козината им, склонове били за тях стръмните стълби, сградите — отвесни скали, а в дървета се превърнали статуите. Ветровете, които се носели из Небесата подхващали песните и ги отнасяли надалеч. На площадът в центъра на Града бил запален свещен огън. Специално докарани за случая девици подклаждали огъня със сухи ароматични дърва, които горели почти без дим, само от време на време се издигало някое бяло облаче. Сурия, слънцето, греело толкова ярко, че сякаш лъчите му вибрирали в прозрачния въздух. Младоженецът, съпроводен от многобройна свита приятели и слуги, всички облечени в червено, пресякъл Града към Павилиона на Кали, където ги настанили в голямата бална зала. В ролята на стопанин ги посрещнал Бог Кубера, той разположил алената свита, която наброявала триста души, в редуващи се черни и червени кресла, подредени около трапеза от черно дърво, която била богато инкрустирана с кости. След това на всички била поднесена напитката мадхупарка, смес от мед, извара и наркотични подправки и изпили я в компанията на облечени в сини роби невести, които се появили в залата, с по две купи във всяка ръка. Също триста на брой били тези хубавици и когато всички седнали и отпили мадхупарка, Господарят Кубера произнесъл реч, която изпъстрил с грубовати шеги, но я украсил и с мъдри съвети и цитати от древни писания. А след това двете свити — на невестите и на младоженеца се отправили към павилиона на площада, но вървели те по различни пътища и се приближили към него от противоположните страни. Яма и Кали влезли разделени в павилиона и седнали от двете страни на малка завеса. Всички запели старинни песни и ето че най-сетне Господарят Кубера дръпнал завесата и позволил на младоженците да се погледнат за пръв път през този ден. Отново заговорил Кубера и предал Кали на грижите на Яма в замяна на обещанието, че ще й осигури любов, богатство и удоволствия. И тогава Яма поел ръката й, а Кали хвърлила в огъня, към който я приближил младоженеца едно житно зрънце, докато слугите пришивали одеждите им. След това Кали стъпила върху воденичния камък и двамата направили заедно седем крачки, като на всяка, Кали смачквала по една купчинка ориз. А от небето за няколко мига се посипал слаб дъждец, за да освети с вода събитието. Накрая двете процесии се съединили и гостите отново поели през Града към мрачния павилион на Яма, където всичко било подготвено за голямото празненство и където щяло да бъде представлението на „Маска от кръв“.