Музейният комплекс се намираше толкова близо до Архивите, че Так успя да забележи двамината, които се спускаха по отсрещната страна на хълма.

— Стой! — извика той и размаха Ослепителното копие, но не посмя да го използва.

Двамата се извърнаха.

— Значи наистина си задействал алармата! — ядоса се единият. Той бързаше да закачи на кръста си колан от раковини. — Върви, махай се от тука! — продължаваше той. — Аз ще се справя с него!

— Никаква аларма не съм задействал! — оправдаваше се другият.

— Махай се от тук!

Той се извърна към Так и застина в очакване. Съдружникът му побягна надолу по хълма. Едва сега Так видя, че е жена.

— Върни го обратно — извика задъхан Так. — Каквото и да си взел, върни го обратно — и може би ще си затворя очите…

— Не — прекъсна го Сам. — Късно е вече. Сега аз съм равен на всички останали тук и това е моят единствен шанс да се измъкна. Познах те — ти си архиварят Так — и не искам да ти причиня зло. Затова — върви си!

— Всеки миг тук ще дойде Яма! И тогава…

— Не ме е страх от Яма. Нападни ме, или се махай — избирай!

— Не мога да те нападна.

— Тогава сбогом — и при тези думи, Сам се издигна нагоре с лекотата на балон.

Но докато се носеше над земята, на хълма се появи Бог Яма с оръжие в ръка. Това беше някаква блестяща, издължена тръба, с малък приклад и внушителен на вид спусъков механизъм.

Яма вдигна оръжието и го насочи.

— Това е твоят последен шанс! — извика, но Сам продължаваше да се възнася.

Яма стреля и в отговор някъде високо над тях с оглушителен трясък се разцепи куполът.

— Той е приел Облик и е овладял своя Атрибут — рече Так. — Затова обузда енергията на твоето оръжие.

— Защо не го спря? — запита Яма.

— Не можах, Господарю. Бях под въздействие на неговия Атрибут.

— Няма значение — отвърна Яма. — Третият часовой ще го надвие.

Подчинил гравитацията на волята си, той продължаваше да се издига.

Ала докато летеше, изведнъж забеляза, че след него се носи някаква сянка.

Мяркаше се някъде в периферията на полезрението му. Но както и да въртеше глава, все му се изплъзваше. И винаги оставаше там — и растеше.

А отпред се виждаше вратата, която водеше навън. Талисманът можеше да отключи тази врата, да сгрее Сам в студа отвън и да го отнесе където поиска…

Но отзад се чуваше шумът от ударите на могъщи криле.

— Бягай! — извика нечий глас в главата му. — По-бързо, Обуздателю! Бягай по-бързо! Бягай по-бързо!

Това бе едно от най-странните усещания, които някога е изпитвал.

Почувства как се носи напред все по-бързо.

Но нищо не се променяше. Вратата оставаше на същото разстояние. Независимо от усещането за главозамайваща скорост, той не помръдваше.

— По-бързо, Обуздателю, по-бързо! — викаше оглушително обезумелият глас. — Помъчи се да надминеш вятърът и мълнията!

Той се опита да превъзмогне измамното усещане за движение.

И тогава върху него се стовариха могъщите ветрове, които се носеха из Небесата. Той се пребори с тях, но сега вече гласът звучеше съвсем наблизо, макар наоколо да не се виждаше нищо, освен сянката.

— „Крилати коне са чувствата, а тяхна цел са пътищата — изрецитира гласът. — Ще загубиш своята проницателност, ако не умееш да съсредоточаваш своя разум.“

Едва сега Сам позна, че някой зад гърба му произнася мъдрите строфи на Ката упанишад.

— „И тогава, — продължаваше гласът, — стават необуздани чувствата като диви и зли коне, чийто юзди са в ръцете на слаб кочияш.“

И светкавици пронизаха небето и го обви тъмнина. Той се опита да обуздае енергията, която го бе пленила, но не откри нищо, за което да се вкопчи.

— Всичко това не е реално! — извика гневно Сам.

— Кое е реално и кое не е? — отвърна гласът. — Ето че конете ти избягаха.

Последва миг на ужасяващо плътна тъмнина, сякаш се носеше през вакуума на собствените си чувства. След това — болка. И накрая — нищо.

Трудно е да си най-стария действащ бог-юноша.

Той влезе в Залата на Карма, поиска среща с някой от наместниците на Колелото и не след дълго един от тях се появи, същият, на когото преди два дни бе отказал психотестуване.

— Е? — запита той.

— Простете за задържането, Господарю Муруган. Хората ми взимат участие в приготовленията за сватбата.

— И те се разхождат навън, вместо да приготвят моето ново тяло?

— Господарю, не бива да говорите така, сякаш то наистина е ваше тяло. Това тяло ви се отпуска от Великото Колело, в отговор на вашите кармически нужди…

— И то не е готово защото твоите хора пируват някъде?

— То не е готово, защото Великото Колело се върти…

— Искам най-късно до утре вечер да бъда прехвърлен в теб. Ако не е готово, ще ви прекърша вратовете с Великото Колело. Чу ли ме добре и разбра ли какво ти казах, Господарю на Карма?

— Чух ви, но подобни думи не подхождат на това свещено…

— Самият Брама ми препоръча да се прехвърля в ново тяло, за да има удоволствието да ме види в него по време на сватбеното тържество в Километричната Кула. Да му съобщя ли, че Великото Колело не може да удовлетвори желанията му, тъй като се върти прекалено бавно?

— Не, Господарю. Тялото ще е готово навреме.

— Много добре.

Той се извърна и излезе.

Зад гърба му, Господарят на Карма направи тайнствен древен знак с ръка.

— Брама.

— Да, богиньо?

— Относно моето предложение…

— Така и ще постъпим, мадам.

— Имам друга идея.

— Друга?

— Да, Господарю. Бих искала да има човешко жертвоприношение.

— Да не би…

— Да.

— Ти наистина си по-сантиментална, отколкото предполагах.

— Честно да си призная — в светлината на последните събития — бих предпочела подобен край.

— Значи решено?

— Да бъде както искаш. В него има повече сили, отколкото предполагах. Ако Повелителят на Илюзията не беше часовой… наистина, не предполагах, че е толкова талантлив, ако мога да използвам твоя израз.

— Ще ми предадеш ли всички пълномощия по този въпрос, Създателю?

— С удоволствие.

— А за десерт да подхвърлим Царят на Крадците, а?

— Така да бъде.

— Благодаря ти, могъщи.

— Дребна работа.

— Не съвсем. Лека нощ.

— Лека нощ.

Разказват, че през този ден, този велик ден, Бог Вайю спрял небесните ветрове и над Града и гората Канибурха се спуснал покой. Цитрагупта, слугата на Бог Яма, запалил величествен огън на Края на света, като използвал ароматични дърва, смоли, парфюми и скъпи одежди и на този огън положил Талисмана на Обуздателя и наметалото на Шрит, главатарят на демоните от Катапутна; а положил също там менящия формата си скъпоценен камък на Майките, от Купола на Жаравата и шафрановото расо от пурпурната горичка край Алундил, за което казват, че принадлежало на Татхагата, наречен още Буда. Мъртва тишина царяла на сутринта, след нощното тържество на Първите. Нищо не помръдвало в Небесата. Някои твърдят, че в горните слоеве на атмосферата летели невидими демони, но се страхували да се спуснат към мястото, където се съсредоточавала толкова голяма сила. Казват, че многочислени били знаците и знаменията, предвещаващи падането на един от всемогъщите. А теолозите и свещените летописци пишат, че онзи, когото наричат Сам се отрекъл от ереста, която проповядвал и се предал на милостта на Тримурти. Разказват също, че богинята Парвати, която била или негова жена, или майка, сестра, дъщеря, а може би по малко от всичко, избягала в тази нощ от небесата и заживяла в скръб сред вещиците на източния континент, на които била роднина. А на зазоряване, Великата Птица наречена Гаруда, чийто клюн разбива колесници, се размърдала в клетката си и надала пронизителен писък, който се разнесъл из Небесата, изпочупил всички стъкла, а ехото му се затъркаляло по земята и пробудило дори заспалите мъртвешки сън. Сред неподвижното лято на Небесата, започнал денят на Любовта и Смъртта.

Празни били улиците на Небесата. Боговете се спотайвали в своите убежища и чакали. Здраво затворени били всички Небесни порти.