— Добре.

Отново настъпи тишина. Измерваха я със стъпки.

— Какво беше това?

— Кое?

— Някакъв звук.

— Нищо не чух, а използваме едни и същи уши.

— Не говоря за телесния слух. Ето пак!

— Нищо не чух, Тарака.

— Продължава. Прилича на писък, само дето не свършва.

— Отдалече?

— Да, доста. Слушай с мен.

— Да! Струва ми се, че това е скиптърът на Кали. Значи битката продължава.

— Толкова дълго? В такъв случай боговете са по-силни отколкото предполагах.

— Не, ракашаcите за по-силни отколкото аз предполагах.

— Независимо дали ще победим, или ще загубим, Сидхартха, и в двата случай за момента боговете са заети. Ако успеем да се прокраднем край тях, ще стигнем до техния съд, който сигурно е оставен без стража. Не го ли искаш?

— Да откраднем гръмотевичната колесница? Ето това е идея… Тя е не само средство за бързо придвижване, но и могъщо оръжие. Какви са ни шансовете?

— Сигурен съм, че ракашаcите ще издържат колкото е необходимо — а изкачването на Адския кладенец ще е доста дълго. Сега не е време да използваме пътеката. Макар и уморен, ще опитам да ни изнеса по въздуха.

— Тогава да се издигнем на няколко нива по-нагоре и да разузнаем обстановката.

И те се понесоха бавно нагоре в мрака.

Не след дълго, насреща им се появи едно светещо кълбо. То се спусна на дъното на пещерата и израсна в дърво от бледозелен огън.

— Как върви битката? — запита Тарака.

— Задържаме ги, — докладва сиянието, — но не можем да се доближим до тях.

— Защо?

— Защото имат на себе си онова, което ни отблъсква. Не знам как да го нарека, но не можем да се доближим до тях.

— Как тогава се биете?

— С неспирна лавина от камъни. Използваме още огън, вода и вихрушки.

— А те как отвръщат на това?

— Тризъбецът на Шива проправя път през всичко. Но колкото повече унищожава той, с толкова повече го засипваме. И той стои неподвижно като статуя, изпращайки в небитието бурите, които ние можем да завихряме вечно. От време на време се отвлича да убие някой от нас и тогава на атаките отвръща Богът на Огъня. Скиптърът на богинята забавя всичко, към което се насочва и забави ли се, то среща или тризъбеца на Шива, или смъртоносната ръка и око на Бог Яма.

— И досега не успяхте да им причините никакви загуби?

— Не.

— Къде са се спрели?

— Недалеч от гърлото на кладенеца. Спускат се бавно надолу.

— Какви са нашите загуби?

— Осемнадесет.

— Значи сгрешихме, като изчакахме толкова дълго. Цената е твърде висока и нищо не сме спечелили… Сам, не искаш ли да направим опит с колесницата?

— Заслужава си риска… добре, да опитаме.

— Върви тогава, — обърна се той към демона, който се разклоняваше пред него, — върви, а ние ще те последваме бавно. Ще се издигнем нагоре по срещуположната стена. Когато започнем изкачването, ще удвоите вашия напор. Не им позволявайте да си поемат дъх, докато не ги подминем. Задръжте ги достатъчно време, за да можем да откраднем тяхната колесница в долината. А след това ще се върна при вас в истинската си форма и ще приключим с битката.

— Слушам — отвърна другият, спусна се на пода, където се превърна в зеленикава змия и се понесе пред тях.

Затичаха се след него, за да запазят силите на Тарака за предстоящата схватка с гравитацията.

Дълъг път бяха изминали под Ратнагари и завръщането им се стори безкрайно.

Най-сетне стигнаха пода на кладенеца и тук бе достатъчно светло, за да може Сам да вижда с очите на своето тяло. Грохотът в кладенеца бе оглушителен. Ако трябваше двамата с Тарака да разговарят посредством реч, разговор просто нямаше да има.

Като някаква фантастична орхидея бе разцъфнал пламъкът, върху ебонитовата стена на кладенеца. Достатъчно бе Агни да махне с ръка и пламъкът промени очертанията си и се сгърчи. Като светещи насекоми танцуваха из въздуха наоколо ракашаcите. Ревът на въздушните потоци се смесваше с грохотът на непрестанно сипещите се камъни. И над всичко това се носеше пронизителния писък от сребърния скиптър на Кали, който богинята размахваше пред лицето си като ветрило. Камъните се нажежаваха, пръскаха и изчезваха направо във въздуха, а нагорещените им осколки се сипеха надолу като искри в ковачница. Те отскачаха от стените и пода, търкаляха се по склоновете и загасвайки, озаряваха в червено стените на Адския кладенец. Пукнатини, бразди и дупки се виждаха навсякъде по тези стени, където ги бе докосвал огънят и хаосът.

— Сега — извика Тарака — напред!

Мигновено се издигнаха във въздуха и се понесоха покрай стената на кладенеца. В същия миг ракашаcите се хвърлиха в още по-ожесточени атака и още по-силен стана насрещния отпор. Сам запуши ушите си с ръце, но нищо не можеше да спре горящата болка в очите всеки път, когато към него се насочваше скиптърът на богинята. Вляво, недалеч от него, за миг изчезна цяло парче от скалата.

— Не са ни открили — отбеляза Тарака.

— Засега — отвърна Сам. — Този проклет Бог на Огъня може да вижда носещите се по дъното на морето песъчинки. Ако се извърне към нас, надявам се ще можеш да избегнеш…

— Така ли? — запита Тарака, който в миг се бе озовал на десетина метра нагоре и встрани.

Продължиха да се носят нагоре, срещу лавината от падащи камъни. Но изведнъж, с яростен вик демоните се заеха да запращат по своите противници цели скални планини, придружени от ураганен вятър и да ги покриват с огнени платнища.

Най-сетне стигнаха гърлото на кладенеца, прехвърлиха се отвъд него и се понесоха далеч от битката.

— Трябва да заобиколим отвора, за да стигнем вратата.

От кладенеца излетя един ракашас и се понесе след тях.

— Отстъпват! — изкрещя той. — Богинята падна и Червеният я подкрепя, докато се измъкват!

— Те не отстъпват — поправи го Тарака. — А искат да ни пресекат пътя. Спрете ги! Разрушете пътеката! Бързо!

Като метеор се спусна демонът обратно в кладенеца.

— Обуздателю, чувствам се уморен. Не знам дали ще ми стигнат силите да ни изнеса навън и да ни спусна долу.

— Ще се справиш ли с поне част от пътя?

— Да.

— Първите триста стъпки, където пътеката е най-тясна?

— Мисля, че ще мога.

— Добре!

Побягнаха.

Докато тичаха покрай ръба на кладенеца, отвътре е изскочи още един демон.

— Докладвам! — извика той. — На два пъти унищожавахме пътеката! Всеки път Господарят на Огъня прокарваше в скалата нова!

— Тогава нищо не може да се направи! Остани с нас! Помощта ти ще ни потрябва съвсем скоро.

И той се понесе пред тях, осветявайки пътя им като огненочервена стрела.

Най-сетне заобиколиха кладенеца и се понесоха в тунела. Щом стигнаха отвъдния край разтвориха тежката врата и пристъпиха на скалната площадка.

— Преследват ни! — извика демонът и хлопна вратата зад тях.

Сам пристъпи отвъд ръба на площадката и се понесе надолу. Миг по-късно вратата зад тях се обагри в яркочервено и после се разтопи.

С помощта на демона успяха да се спуснат в подножието на Чанна и поеха по пътеката, която се виеше надолу. Сега полите на планината ги скриваха от боговете. Но изведнъж пламъци заплющяха по скалата под тях.

Демонът подскочи във въздуха, завъртя се и изчезна.

Продължиха да тичат по пътеката, която водеше към долината с колесницата. Когато я наближаваха, демонът се появи отново.

— Кали, Яма и Агни се спуснаха долу — докладва той. — Шива остана да защитава тунела. Агни е начело на преследването. Червеният подкрепя богинята, която накуцва.

В долината пред тях лежеше гръмотевичната колесница. Изящна и стройна, без излишни украшения, бронзова на цвят, макар да не беше от бронз, тя се извисяваше над малката поляна. Приличаше на паднало минаре, на ключ от къщата на титан, или на някакъв детайл от божествен музикален инструмент, изплъзнал се от ярко сияещото в нощта съзвездие за да падне на земята. Имаше нещо незавършено в нея, но това като че ли оставаше скрито за окото. Колесницата притежаваше онази особена красота, която е характерна за изтънченото оръжие и е достижима само когато върви заедно с функционалната целесъобразност.