Принцът влезе в сумрачния тунел и почука — както му бяха казали — на третата врата отляво.

Мъжът, който застана на прага, впери въпросителен поглед в него.

— Да?

— Мога ли да вляза? Въпросът не търпи отлагане…

Мъжът се поколеба за миг, после кимна, обърна се и потъна в тъмнината.

Принцът го последва. Голямо парче от платно бе проснато на пода до стола, на който отново седна мъжът, като махна с ръка на принца да се настани където намери за добре.

Мъжът бе нисък, широкоплещест, със снежнобели коси, зениците на очите му гледаха с помътнелия блясък на начеващата катаракта. Ръцете му бяха загорели от слънцето, с изпъкнали жили и груби, очукани пръсти.

— Да? — повтори той.

— Ян Олвег — рече другият.

Очите на стареца се разшириха за миг, сетне се превърнаха в цепки. Той вдигна ръка, стиснала масивна ножица.

— „Дълъг е пътят до Типерери“ — произнесе принцът.

Мъжът отсреща се опули, после на лицето му се разля усмивка.

— „Ако сърцето ти не е тук“ — отвърна той и остави ножицата на рафта. — Колко време мина оттогава, Сам? — запита той.

— Изгубих броя на годините.

— Аз също. Но трябва да са изминали най-малко четиресет, или четиресет и пет години, откакто за последен път се видяхме с теб.

Сам кимна.

— Просто не знам откъде да започна… — рече мъжът.

— Започни от началото. Защо се наричаш Янага?

— А защо не? Има нещо правдиво в името, а и напълно подхожда на професията ми. Ами ти? Още ли се представяш за принц?

— Аз съм си аз, — отвърна Сам, — а другите все още ме наричат Сидхартха.

Мъжът се изкиска.

— И Обуздателят на демоните — изрецитира той. — Ясно. Предполагам, че след като облеклото ти не подхожда на поста, който заемаш, си излязъл да подушиш обстановката.

Сам кимна.

— И се натъкнах на много непонятни за мен неща.

— Ах — въздъхна Ян. — Ах, как да започна? Как? Ще ти разкажа за себе си, ето как… натрупах прекалено много лоша карма, за да получа право на телопренасяне.

— Какво?

— Лоша карма, ето какво. Старата религия не е просто Религия — тя е показна, със сила насадена и непрестанно демонстрирана религия. Но не си прави от това кой знае какви изводи. Преди десетина-дванадесет години, Съветът издаде указ за задължителен психотест на всички, на които предстои обновяване. Това стана точно след разкола между акселеристите и дейкратите, когато Светата коалиция изхвърли техничарите и се зае да ги преследва. Най-простото разрешение беше да се надживее проблемът. Но тогава управата на Храмовете влезе в съюз с търговците на тела и всички потенциални клиенти задължително се подлагаха на психотестуване. На акселеристите ново тяло се отказваше, или… е… разбираш, нали? Не след дълго акселеристите се брояха на пръстите на ръката. Но това бе само началото. Малко по-късно Божествената партия се досети, че тук се крие разковничето за неограничена власт. И така сканирането на мозъка се превърна в стандартна процедура преди всяко телопренасяне. Търговците на тела станаха Господари на Карма и се сляха с храмовите служители. Прочитат предишния ти живот, измерват тежестта на твоята карма и определят имаш ли право на нов живот и на какъв. Идеален способ за поддържане на кастова система и осигуряване на контрола на дейкратите. Между другото, голяма част от нашите най-стари познати са затънали в тази работа чак до своя ореол.

— Боже! — възкликна Сам.

— Богове — поправи го Ян. — Винаги са ги смятали за богове — с техните Атрибути и с техния Облик, но сега превърнаха всичко това в нещо ужасно официално. И всеки един от Първите, дръзнал да стъпи в Храма за телопренасяне, сега е изправен пред дилемата — или незабавно обожествяване, или изгаряне на кладата. За кога ти назначиха среща? — приключи той.

— Утре, — отвърна Сам, — утре следобед… а ти защо още бродиш по тези места, щом нямаш нито ореол, нито дори торба с гръмотевици?

— Така ме посъветваха някои мои приятели — че е по-добре да изживея кротко оставащите ми дни, отколкото да се подложа на психотест. Приех с разтворени обятия този мъдър съвет и ето че сега поправям платна и от време на време вдигам врява в местната кръчма. В противен случай, — той вдигна мазолестата си ръка и щракна с пръсти, — ме чака или някое пълно с метастази тяло, или скучното съществувание на скопен бик… или…

— Куче? — вметна Сам.

— Точно така — съгласи се Ян.

Ян предпочете да наруши възцарилата се тишина с плискането на вино в неизмитите чаши.

— Благодаря.

— За неизгасващия огън в пъклото — Ян остави бутилката до себе си.

— Не знам как ще ми понесе на празен стомах… сам ли го направи?

— Ъхъ. Имам още в другата стая.

— Моите поздравления. Дори и да имам някаква лоша карма, сигурно вече се е разтворила в алкохола.

— Определението „лоша карма“ важи за всичко, което не се нрави на нашите приятели.

— Какво те кара да мислиш, че и ти носиш подобна тежест?

— Исках да продам някои машини на потомците ни по тези места. И за това изядох доста пердах в Съвета. Публично се покаях и оттогава заживях с надеждата, че всичко ще бъде забравено. Но акселеризмът сега е толкова далечен, че едва ли ще видя възраждането му, поне докато съм жив. Жалко. А как бих искал да изляза в открито море и да поема към нови хоризонти. Или да се издигна с кораба…

— Но нима този психотест е толкова чувствителен, че може да долови дори толкова дребно нещо като склонността към акселеризъм?

— Психотестът, — отвърна Ян, — е толкова чувствителен, че може да каже какво си закусвал преди единадесет години и дали си се порязал тази сутрин, докато си си тананикал андорския национален химн.

— Но всичко това беше още в експериментален стадий, когато заминавахме — рече Сам. — Двата апарата, които взехме с нас, можеха само да диагностицират състоянието на мозъчните вълни. Кога стана този пробив?

— Чуй ме, братовчеде от дълбоката провинция, — каза Ян. — Спомняш ли си един чипонос сополанко, трето поколение с неясен произход, на име Яма? Непрестанно се вреше из генераторите и все променяше нещо в тях, докато един ден един от тях изгърмя и се наложи да заменят обгорялото му, шестнадесетгодишно тяло, с петдесет годишно? Момчето, което бе побъркано на тема оръжия? Същото, което упойваше всичко, което се движи и го подлагаше на безжалостни дисекции, с което си спечели прозвището „смъртоносеца“?

— Аха, спомням си го. Ами той жив ли е още?

— Може и така да се каже. Сега той е Смъртоносецът — не по прозвище, а по титла. Именно той усъвършенства психотеста преди около четиресет години, но известно време дейкратите пазеха това в дълбока тайна. Чух, че измайсторил и други безценни машинки, които да служат на боговете… като например една механична кобра, която може да регистрира енцефалограми на разстояние до една миля, стига само да се издигне е да разтвори качулката си. Нищо не й струва да открие нужния й човек дори в гъста тълпа, независимо от тялото, което носи в момента. Срещу ухапването й няма известна противоотрова. Четири секунди… не повече. Или Огненосният жезъл, който, казват е изпепелил повърхността на три луни, докато Бог Агни стоял на брега на морето и го размахвал. А неотдавна, доколкото знам, е сътворил реактивен въздухолет специално за бог Шива…

— О! — възкликна Сам. — Слушай, тази сутрин видях една машина, която може да се нарече молитвен автомат — това нещо обичайно ли е по тези места?

— Да — кимна Ян. — Появиха се преди около две години, идеята за тях осенила една нощ младия Леонардо, докато надигал поредната чаша със сома. Сега, когато на мода е тази история с карма, машинариите се оказаха по-сигурни от данъкосъбирачните апарати. Когато господин гражданинът се явява в навечерието на своята шестнадесетгодишнина в клиниката на избрания от него бог или църква, заедно с греховете му, се извършва и точна сметка на вложените в молитви пожертвования и въз основа на получения баланс се взима решение за това в коя каста да попадне — а също възраст, пол и физическо състояние на тялото, в което му предстои да се пренесе. Умно измислено, нали?