Той приближи към инструментите и прошепна нещо на притежателя на флейтата. Мъжът кимна. Момчето вдигна флейтата, допря я до устните си и издаде няколко пробни звука. Спря за миг, помисли и я изпробва отново.
После се нагласи, пое дълбоко въздух и в залата се разнесоха първите нежни звуци на валса. Докато момчето свиреше, принцът бавно отпиваше от виното.
Най-сетне момчето спря, за да си поеме дъх, но принцът мигом му даде знак да продължи. И отново започнаха да се леят една след друга забранените мелодии и музикантите стояха с каменни лица, но краката им под масата подскачаха в такт с ритъма на музиката.
Най-накрая принцът допи и последната глътка вино. Над града Махартха се спускаше нощта. Принцът хвърли на момчето една натъпкана до пръсване кесия без да обръща внимание на сълзите в очите му. След това се изправи, протегна се, прикривайки прозявката си с опакото на ръката.
— Време е да се отправя към покоите си — обяви той на хората си. — Внимавайте да не проиграете в мое отсъствие всичко, което имате.
Мъжете избухнаха в смях и му пожелаха лека нощ, сетне поръчаха още вино и сладкиши. Последното, което принцът чу, докато вървеше по коридора към покоите си, беше тропането на зарове.
Принцът напусна празненството рано, защото възнамеряваше да стане от постелята преди да настъпи новия ден. Слугите получиха инструкции през целия следващ ден да не пускат никого вътре, като обясняват че принцът не е разположен.
Още преди първите цветове да разтворят листенцата си за ранобудните насекоми, принцът напусна страноприемницата и само един зелен папагал стана свидетел на това. Не в коприна, обшита с перли излезе той, а в дрипави парцали, както повеляваше случаят. И не възвестяваха раковини и барабани излизането му, а обгърна го воала на тишината, докато крачеше по тъмните улички. Пусти бяха тези утринни улици, само тук-там се срещаше по някой спешно повикан лечител, или закъсняла проститутка. Едно бездомно псе притичваше след него, докато принцът се насочи през търговския квартал право към пристанището.
Недалеч от самия пристан, принцът приседна на един сандък. Зората дойде да прогони мрака от света и той гледаше как приливът полюшва привързаните кораби, със спуснати платна, бъркотия от такелаж на палубата и изрязани на носовете фигури на чудовища и морски красавици. Всяко негово идване в Махартха неизменно бе придружено от посещение на същия този пристан.
Над смръщените на хоризонта облаци бавно се разтвори розовия чадър на утрото и отнякъде повя хладен ветрец. Хищни птици се издигнаха с хрипливи крясъци над бойниците на крепостта и сетне се понесоха над гладката вода на залива.
Принцът проследи един излизащ в морето кораб, чийто платна се издигаха нагоре по мачтата като разлистващо се цвете, за да се изпълнят от утринния бриз. Постепенно оживяваха и другите кораби, легнали на вахта, екипажите се приготвяха да товарят или разтоварват най-различни стоки — подправки, корали, благоуханни масла и всевъзможни тъкани, а също метали, дървесина, животни и храна. Той жадно поглъщаше аромата на тези товари и слушаше хрипливите ругатни на моряците, и едното и другото му доставяха удоволствие — първото, защото ухаеше на богатство, а второто — тъй като комбинираше останалите му увлечения — към теология и анатомия.
Не след дълго, принцът заговори един от капитаните на кораби, който прикрит под дебела сянка наблюдаваше разтоварването на чували със зърно.
— Добро утро — обърна се той към него. — И нека далеч от пътя ти да бъдат бурите и корабокрушенията и да те дарят боговете със спокойни пристанища и добър пазар за стоката ти.
Събеседникът му, приседнал на един дървен сандък, благоволи да кимне, без да прекъсва пълненето на своята малка глинена лула.
— Благодаря ти, стари човече — отвърна капитанът, след като приключи с лулата. — Макар че аз се моля на боговете само в тези храмове, които си избирам сам, благословия съм готов да приема от всеки. За моряка, благословията е като слънцето — винаги има нужда от нея.
— Трудно ли бе плаването ти?
— Можеше да е и по-трудно. Онази тлееща морска планина — Мортирата на Нирити, отново разцепи небето със своите мълнии.
— А, значи идваш от юго-изток!
— Да. Шатистан, от приморския Испар. Ветровете са благоприятни по това време на годината, но именно по тази причина отнасят те пепелта от мортирата далеч навътре в морето. Цели шест дни се сипеше върху ни черен сняг и преследваше ни отвратителната смрад на подземния свят, отравяйки храна и вода, очите ни сълзяха непрестанно и гърлата ни болезнено се свиваха. Когато тази мърсотия остана зад нас отслужихме благодарствен молебен. Виж как е почернял корпуса на кораба. А да беше видял само платната ни — черни, като косите на Ратри!
Принцът се наведе напред за да огледа по-добре кораба.
— Но големи вълнения нямаше по пътя ви, нали? — запита той.
Морякът поклати глава.
— Край бреговете на Соления остров застигнахме една шхуна и от екипажа научихме, че най-страшния изстрел на мортирата е бил преди шест дни. Изгорила е облаци, вдигнала огромни вълни и потопила два кораба пред очите на хората от шхуната, а може би и трети — малко по-късно — капитанът се облегна назад и всмукна от лулата. — Та както вече казах, морякът винаги има полза от благословия.
— Търся един моряк, — заговори принцът. — Капитан. Казва се Ян Олвег, или може би сега е известен като Олвага. Познаваш ли го?
— Чувал съм за него, — кимна морякът, — но той отдавна вече не излиза в морето.
— Така ли? И с какво се занимава сега?
Морякът изви глава и се зае да изучава лицето на принца.
— А кой си ти и защо питаш? — запита най-сетне той.
— Името ми е Сам. Ян е мой много стар приятел.
— Какво означава „много стар“?
— Преди много, много години, на друго място, когато той беше капитан на кораб, който никога не е браздил водите на това море.
Морският капитан внезапно се наведе, грабна една пръчка и я запрати по кучето, което се въртеше на другия край на пристана. Псето нададе болезнен вой и побягна към складовете. Без съмнение, това бе същото куче, което се мотаеше зад гърба на принца още когато напусна страноприемницата на Хаукана.
— Пази се от дяволските псета — предупреди го капитанът. — Има всякакви кучета — и такива и не такива и… други. Три различни вида, но който и да срещнеш — гони го по-далеч — капитанът отново го разгледа внимателно. — Знаеш ли, — поде той, — че на ръцете ти има пресни отпечатъци от пръстени.
Сам погледна ръцете си и се усмихна.
— Нищо не остава скрито от очите ти, моряко, — отвърна той. — Принуден съм да призная очевидното. Съвсем доскоро носех пръстени.
— Значи, подобно на кучетата и ти не си онова, което изглеждаш, така ли? Освен това разпитваш за Олвага, като използваш едно от най-старите му имена. Казваш, че твоето име е Сам. Да не би, случайно да си един от Първите?
Сам не бързаше да отговаря, вместо това загледа събеседника си, в очакване да продължи.
Сякаш прочел мислите му, капитанът заговори отново:
— Този Олвага, който аз познавам, се смяташе за един от Първите, макар никога да не говореше за това. Ти също си от Първите, или си някой от Господарите, но това е известно само на теб. Искам обаче да знам — с приятел ли разговарям, или с враг.
Сам сбърчи вежди.
— Ян нямаше врагове. Говориш така, сякаш сега има и то сред Господарите.
Морякът не сваляше от него втренчения си поглед.
— Ти не си Господар, — заключи той най-накрая, — и идваш отдалеч.
— Вярно, — кимна Сам, — но кажи ми — откъде разбра тези неща?
— Ами първо, — отвърна другият — не си млад на години. Един Господар също би могъл да се възползва от някое старо тяло — но не би останал задълго в него, тъй както не би останал задълго в тялото на куче. Защото прекалено голям ще е неговият страх да умре внезапно, ненадейно, от истинска смърт. Ето защо едва ли би останал чак толкова дълго, че по ръцете му да има следи от пръстени. Богатите никога не се лишават от собствените си тела. Ако им се откаже прераждане, доживяват живота си до самия край. Господарите биха се страхували, че срещу тях могат да се надигнат съратниците на този човек, ако той умре не от естествена смърт. Така че тяло като твоето не може да бъде завладяно по този начин. Е, а път тяло от жизнерезервоарите едва ли ще носи отпечатъци от пръстени.
