Наближаваше обед, когато принцът, яхнал своята бяла кобила пое по широката улица на Сурия — Столицата на Зората. Свита от сто конника препускаше зад него, от лявата му страна яздеше съветникът Стрейк, пъхнал ятаган в широкия си пояс. Няколко товарни коня едва стигаха за да носят тежестта на богатствата.

Знойният пек се стоварваше върху чалмите на воините, удряше в пътя и пак се връщаше към тях.

Отсреща се зададе талига, кочияшът впери изненадан поглед в разветите знамена на свитата; една куртизанка ги проследи с ленив поглед, подпряна на прозореца на своя павилион; глутница задавени от лай кучета подскачаха след конете.

Висок и строен беше принцът и мустаците му бяха с цвета на въглен. Ръцете му, тъмни като кафето, бяха набраздени от множество изпъкнали вени. Но той се държеше изправен на коня, а очите му зорко оглеждаха всичко, сякаш принадлежаха на някоя хищна птица.

От двете страни на улицата се стичаше многолюдна тълпа, за да посрещне минаващата конница. Защото в тези времена, конете бяха привилегия само за богатите и малко бяха онези, които можеха да си позволят подобен лукс. Гущерите бяха най-често използваното средство за предвижване — покрити с хлъзгави люспи същества, с дълга, змиевидна шия, множество остри зъби, тъмен и неясен произход, зъл нрав и кратка продължителност на живота. А конете, по някакви неизвестни никому причини, от година на година ставаха все по-безплодни.

Принцът продължаваше да язди невъзмутимо право напред — към сърцето на Столицата на Зората, под любопитните погледи на зяпачите.

Не след дълго конницата изви и навлезе в тясна, сенчеста улица. От двете страни се занизаха прихлупени магазинчета и редом с тях просторните палати на процъфтяващите търговци, банки, Храмове, страноприемници и бордеи. Продължиха по уличката, докато най-сетне стигнаха богаташкия квартал и тук, на самия му край се намираше гостилницата на Хаукана, най-добрият от всички гостилничари. Пред самите врати ездачите дръпнаха юздите на своите коне, защото на прага ги очакваше самият Хаукана, облечен простичко, възпълен — както е прието и широко усмихнат — готов собственоръчно да въведе бялата кобила на принца в своя двор.

— Добре дошъл, Господарю Сидхартха! — извика със силен глас той, за да могат да чуят всички съседи, какъв виден гост посреща в този ден. — Щастлив съм да те приема в този рай за птичките, в моите благоуханни градини и мраморни зали! Добре дошли и на твоите верни сподвижници, които са яздили редом с теб в това знаменито пътешествие и без съмнение жадуват час по-скоро да си отдъхнат. Вътре ще намериш всичко, което пожелаеш. Както надявам се, нееднократно си имал възможност да се убедиш при предишните си посещения, в компанията на знатни гости и благородни посетители, твърде много за да мога да ги изредя на един дъх, пред които…

— Добър ден и на теб, Хаукана! — прекъсна го принцът, изгубил търпение от жегата и сякаш безкрайната реч на гостилничаря. — Нека побързаме да се скрием зад прохладните стени на твоя дом и да вкусим от всички удоволствия, които ни чакат.

Хаукана кимна, хвана бялата кобила за юздите и я поведе към средата на двора, където я задържа, за да може принцът да слезе от седлото, а сетне я предаде на конярите, като не забрави да нареди на един ратай да помете пред вратата.

Мъжете бяха поканени да влязат в банята с мраморни стени, където за най-голямо тяхно удоволствие, слугите започнаха да ги поливат с хладка вода. После, след като се посдърпаха помежду си, по обичая на кастата на воините, хората на принца облякоха чисти дрехи и се отправиха към залата за обед.

Обедът се проточи почти до вечерта и не след дълго воините изгубиха представа за количеството на поднесените блюда. От дясната страна на принца, който седеше в средата на трапезата, три танцьорки плетяха сложната плетка на танца, кастанети потракваха на пръстите им, а лицата им меняха израженията си в съответствие с музиката, която свиреха безспирно от часове, прикритите зад плътната завеса музиканти. Трапезата бе покрита с разноцветен гоблен от сини, кафяви, жълти, червени и зелени багри, които изобразяваха цяла поредица от батални и ловни сцени: конници, яхнали гущери и коне пробождаха с копия пернати панди и огнепетли, докато в клоните на дърветата се спотайваха зеленикави маймуни, Птицата Гаруда бе впила страшните си нокти в един небесен демон, насочила към него острия си клюн, армада от рогати риби въоръжени с коралови копия се надигаше от дълбините на морето, а на брега ги очакваха страховити воини с тежки шлемове и ризници, стиснали пики и горящи факли.

Принцът почти не докосна ястията. По-скоро си играеше с тях, заслушан в музиката и от време на време се разсмиваше на шегите на хората си.

Пред него застана Хаукана.

— Всичко наред ли е, господарю мой? — запита той.

— Да, добри ми Хаукана, всичко е наред.

— Но ти не ядеш наравно с воините си. Не ти ли харесва яденето?

— Не е причината в ястията, които са великолепни, нито в приготовлението им, безпогрешно що е, драгоценни Хаукана. А по-скоро в това, че напоследък нямам апетит.

— Ах! — възкликна Хаукана с вид на познавач. — Имам точно това, което ти трябва, Господарю! И само прекрасен принц като тебе ще е достоен да го оцени. От дълги години го пазя скътано в избата си. Сам Повелителят Кришна го е съхранил неведомо как през вековете. Дари ми го преди много години, в отплата за указания му тук топъл прием. Лично ще ти го донеса.

При тези думи той отстъпи с поклон към вратата.

Когато се върна, в ръцете си държеше стъклена бутилка. Още преди да зърне надписът на етикета, принцът позна какво му носят по необичайната форма на бутилката.

— Бургундско! — възкликна той.

— Точно така — кимна Хаукана. — Спомен от отдавна изчезналата Гея. — Той подуши отвора на бутилката и се усмихна блажено. След това сипа малко от виното в една крушовидна чаша и я поднесе на своя гост.

Принцът вдигна чашата и вдъхна от омайния аромат. После отпи малка глътка и притвори очи.

В стаята се възцари тишина от уважение към неговото наслаждение.

Принцът бавно свали чашата и гостилничарят побърза да сипе още малко от скъпоценната течност, нектар от божественото грозде пино нуар, което не растеше на тази земя.

Но принцът дори не докосна чашата с ръка. Вместо това се обърна към Хаукана и го запита:

— Кой е най-старият музикант в тази къща?

— Манкара — гостилничарят посочи с ръка един белокос мъж, който си почиваше на малката маса в ъгъла.

— Стар не по тяло, а по години — рече принцът.

— Ах, това ще е Дели — рече Хаукана. — Ако въобще може да се нарече музикант. Казва, че на времето е бил такъв.

— Дели?

— Момчето, което наглежда конете.

— Аха, разбирам… изпрати да го повикат — при тези думи Хаукана плесна с ръце и нареди на появилия се слуга до доведе момчето от конюшнята, като преди това го приведе в приличен вид.

— Моля, не се тревожи за външния му вид, нека да го доведат час по-скоро — намеси се принцът.

След това се облегна назад и зачака със затворени очи. Когато най-сетне момчето застана пред него, принцът го запита:

— Кажи ми, Дели, каква музика можеш да свириш?

— Музиката, която свиря не е на почит сред брамините — отвърна момчето.

— Какъв бе твоят инструмент?

— Пиано — рече Дели.

— Можеш ли да свириш на някой от тези? — той махна с ръка към подредените покрай стената инструменти на почиващите музиканти.

Момчето изви глава натам.

— Мисля, че бих могъл да се справя с флейтата.

— Знаеш ли валсове?

— Да.

— Ще ми изсвириш ли „Синият Дунав“?

Мрачното изражение на момчето се смени с открита тревога. Той метна поглед на Хаукана и гостилничарят кимна.

— Сидхартха е принц сред хората, един от Първите — заяви гостилничарят.

— „Синият Дунав“ на флейта?

— Бъди така добър.

Момчето сви рамене.

— Ще се опитам — каза то. — Измина толкова много време… надявам се да бъдете снизходителен.