— Е, това е всичко, за което трябва да следите. Нямам други нареждания.

— Да, сър.

Направих една-две обиколки на задната палуба, и преди да сляза долу, го видях да застава на мястото си с лице напред, пъхнал лакът между напречните въжета на бизанвантите. Слабото хъркане на първия помощник продължаваше все така спокойно. Лампата в офицерския салет гореше над масата, на която имаше ваза с цветя, мило внимание от страна на търговеца, който доставяше провизии за кораба — последните цветя, които щяхме да видим в продължение поне на следващите три месеца. Два грозда банани висяха от бимса симетрично, по един от всяка страна на щурвала. Всичко на кораба бе както преди — освен дето две от пижамите на неговия капитан бяха едновременно в употреба, едната — неподвижна в офицерския салет, а другата — пазеща пълна тишина в каютата.

Тук трябва да обясня, че моята каюта имаше формата на главно L, като вратата беше в ъгъла и откъм късото рамо на буквата. Вляво имаше кушетка, вдясно беше мястото на леглото; писалището ми и масата с хронометрите бяха срещу вратата. Но всеки, който я отвореше, освен ако влезеше направо вътре, не можеше да види нищо от онова, което наричам дългото (или вертикално) рамо на буквата. В него имаше няколко шкафа, над тях етажерка за книги; малко дрехи — едно-две по-дебели якета, шапки, мушама и тям подобни — висяха на закачалки. В дъното на тази част имаше врата, отваряща се към банята ми, в която можеше да се влезе и направо от салона. Но този вход никога не се използваше.

Тайнственият новодошъл бе открил предимството на тази особена форма. Когато влязох в кабината си, осветена силно от голямата лампа, която се люлееше на вилка над писалището ми, не можах никъде да го забележа, докато той не изскочи тихо иззад палтата, закачени в уединената част.

— Чух някой да се движи наоколо и веднага отидох там — прошепна.

Аз също заговорих шепнешком.

— Няма вероятност някой да влезе тук, без да почука и да получи разрешение.

Той кимна. Лицето му бе мършаво и слънчевият загар бе изчезнал, сякаш двойникът ми бе лежал болен. И нищо чудно. Както чух след малко, той бил държан под арест в кабината си в продължение на близо седем седмици. Но нищо болнаво нямаше нито в очите, нито в израза му. Не приличаше никак на мен наистина; и въпреки това, както стояхме облегнати над леглото ми, шепнейки си, с доближени тъмнокоси глави и гърбом към вратата, всеки, който би имал достатъчно кураж да я отвори тайничко, би се намерил под въздействието на зловещата картина да види един двоен капитан как разговаря шепнешком с другото си аз.

— Всичко това обаче не обяснява как се озовахте в положението да увиснете на нашата странична стълба — проявих интерес все тъй с едва чутия шепот, с който разговаряхме, след като ми бе разказал още нещичко за станалото на борда на „Сефора“ веднага, щом лошото време било преминало.

— Докато съгледахме нос Ява, имах време да премисля всички тези неща няколко пъти. Имах на разположение шест седмици, в които не правех нищо друго, освен да се разхождам на горната задна палуба около един час всяка вечер, за да се разтъпча.

Каза това шепнешком, седнал на леглото ми, скръстил ръце, взирайки се през отворения илюминатор. Можех съвсем добре да си представя какво е било това премисляне — упорита, макар и не непрекъсната дейност, нещо, на което аз бих бил съвсем неспособен.

— Съобразих, че щеше да се стъмни, преди да сме доближили сушата — продължи той толкова тихо, че трябваше да напрягам слуха си, макар и да бяхме съвсем близо един до друг, почти рамо до рамо. — И поисках да говоря със стария. Той винаги изглеждаше много зле, когато идваше да ме види — сякаш не можеше да ме погледне в очите. Нали разбирате, онова платно спаси кораба. Той газеше твърде дълбоко, за да може да продължи дълго време с голи мачти. А аз бях този, който постави това платно вместо капитана. Както и да е, той дойде. Когато вече бе с мен в кабината — стоеше при вратата и ме гледаше, сякаш примката беше вече на врата ми, — помолих го направо да остави вратата на кабината ми незаключена през нощта, когато корабът щеше да премине през Зондския проток. Брегът на Ява щеше да бъде на две-три мили встрани от нос Анджир. Не исках нищо повече. Аз съм печелил награда за плуване през втората ми година в „Конуей“.

— В това съм уверен — прошушнах.

— Бог знае защо ме заключваха всяка нощ. Ако бяхте видели лицата им, щяхте да помислите, че се страхуват да не би през нощта да тръгна да душа хора. Да не съм убиец — звяр? Имам ли вид на такъв? За бога! Ако бях такъв, той не би посмял да идва така в каютата ми. Бихте рекли, че мога да го тласна настрани и да изхвръкна навън. Още повече че в същия този миг вече се беше стъмнило. Обаче не. Поради същата причина не исках и да помисля за опит да разбия вратата. Щяха да се втурнат при шума, а аз нямах намерение да се озовавам в проклетото положение да се бия. Можеше да бъде убит още някой — защото аз не бих се измъкнал само за да бъда отново хвърлен обратно, а и не желаех повече такива истории. Той отказа и изглеждаше по-зле от всякога. Страхувал се от екипажа, а също и от оня негов втори помощник, с когото беше плавал в продължение на години — стар мошеник с побеляла глава; прислужникът му, и той беше карал заедно с него дявол знае колко време — седемнадесет години или повече, — един недопускащ възражения лентяй, който ме мразеше като отрова само защото бях първи помощник. Знаете ли, никой първи помощник не бе изкарвал повече от едно пътуване със „Сефора“. Тия двама стари приятели командуваха кораба. Дявол знае от какво още не се страхуваше капитанът (цялото му самообладание съвсем се бе разкапало през онова адски лошо време при пътуването ни) — от това как законът ще го накаже, от жена си може би. О, да! Тя е на кораба. Макар и да не мисля, че би се намесила. Тя само би се радвала да се махна от кораба по какъвто и да е начин. Нещо като „позорното петно на Каин“, нали разбирате? Няма значение. Бях напълно готов да тръгна да се скитам по земята — и това беше достатъчна цена да платиш за един Авел от тоя род. Както и да е, той не искаше и да ме чуе. „Тая работа трябва да се задвижи. Аз представлявам закона тук.“ Трепереше като лист. „Значи не?“ „Не!“ „Тогава дано да можете да спите след всичко това“ — казах и му обърнах гръб. „Чудя се как вие можете“ — изкряска той и заключи вратата. Да, но след това вече не можех. Поне не можех добре да спя. Това беше преди три седмици. Преминаването ни през Яванско море бе много бавно; бяхме се отклонили от курса около Каримата в продължение на десет дни. Когато хвърлихме котва тук, те смятаха, така предполагам, че всичко е наред. Целта на кораба е най-близката суша (а тя е на пет мили); консулът скоро щеше да ме арестува, а не би имало никакъв смисъл да се избяга на онези там островчета. Смятам, че няма капка вода на тях. Не зная как точно беше, но тая вечер оня прислужник, след като ми донесе вечерята, си излезе, за да не ме смущава, и остави вратата незаключена. И аз се нахраних — изядох всичко, каквото имаше. След като бях свършил, се измъкнах навън на горната задна палуба. Не си спомням да съм имал намерение да предприемам нещо. Едничкото, което исках, беше да подишам малко чист въздух. После ме обзе внезапно изкушение. Ритнах чехлите и се озовах във водата, преди още да съм взел окончателно решение. Някой чу плясъка и вдигна страхотна глъчка. „Избягал! Спускайте лодките! Той се е самоубил! Не, плува.“ Разбира се, че плувах. Не е така лесно за плувец като мен да се самоубие чрез удавяне. Излязох на най-близкото островче, преди лодката да се е отлепила от кораба. Чувах ги да гребат наоколо в тъмното, да ме викат и тъй нататък, но след малко се отказаха. Всичко се успокои и около закотвения кораб настана мъртва тишина. Седнах на един камък и започнах да размишлявам. Бях сигурен, че ще тръгнат да ме търсят на разсъмване. Нямаше местенце да се скрие човек из тези камънаци, пък и да имаше — каква полза от това? Но веднъж отървал се от кораба, нямах намерение да се връщам. И тъй, след малко съблякох всичките си дрехи, завързах ги на вързоп с един камък вътре и ги пуснах в дълбоката вода от другата страна на островчето. Това за мен беше достатъчно самоубийство. Да си мислят, каквото щат, но нямах намерение да се удавя. Възнамерявах да плувам, докато потъна — но то не е същото. Поех към друго от тия малки островчета и именно от него за пръв път съзрях вашата котвена светлина, нещо, към което си заслужаваше да се плува. Продължих спокойно и по пътя се натъкнах на плоска скала, един-два фута над водата. Денем, смея да кажа, бихте могли да я различите с далекоглед от задната ви палуба. Покатерих се на нея и си починах малко. След това поех отново. Това последно разстояние трябва да беше повече от миля.