Преди да вляза в кабината си, спрях, ослушвайки се в коридора до най-долното стъпало на трапа. През затворената врата на каютата на първия помощник се чуваше слабо хъркане. Вратата на втория помощник бе отворена, закачена за куката, но от тъмното вътре не идваше никакъв звук. И той беше млад и сигурно спеше като пън. Оставаше прислужникът, но нямаше вероятност той да се събуди, преди да бъде повикан. Взех една пижама от моята каюта и когато се върнах на палубата, видях голия мъж от морето, светещ с белотата си в мрака, седнал на люка, с лакти на коленете, хванал главата си с ръце. В един миг само той скри влажното си тяло в пижамата със същия десен на сиви райета, както тази, която носех аз, и ме последва като мой двойник на малката куверта отзад. Поехме отдясно на кърмата един до друг боси и мълчаливи.

— Какво се е случило? — запитах с приглушен глас, като взех лампата от компасната рубка и я вдигнах към лицето му.

— Отвратителна работа.

Имаше сравнително правилни черти, хубава уста, светли очи под малко тежки, тъмни вежди, гладко квадратно чело, никакви косми по бузите, малки кафяви мустаци и добре оформена кръгла брадичка. Изразът му бе съсредоточен, потънал в мисли, под проучващата го светлина на лампата, която държах пред лицето му, израз, какъвто можеше да има човек, който усилено размишлява в самотата си. Пижамата ми бе тъкмо за неговия ръст. Добре сложен млад мъж, най-много на двадесет и пет. Той захапа долната си устна с върха на белите си равни зъби.

— Да — рекох, поставяйки лампата обратно в рубката. Топлата, тежка тропическа нощ отново погълна главата му.

— Там оттатък има един кораб — промърмори той.

— Да, зная. „Сефора“. Знаехте ли за нас?

— Нямах и най-малката представа. Аз съм помощник-капитанът на онзи кораб… — Замълча и се поправи. — По-право бях.

— Аха! Нещо не е наред?

— Да. Съвсем не наред. Убих един човек.

— Какво искате да кажете? Току-що?

— Не, по време на пътуването. Преди седмици. На тридесет и девет градуса на юг. Като казвам човек…

— Пристъп на гняв — подсказах аз уверено.

Неясната тъмна глава като моята като че ли кимна незабележимо над призрачната сивота на пижамата ми. Сякаш в нощта бях изправен лице с лице със собственото си отражение в дълбините на някакво мрачно и огромно огледало.

— Хубава работа, един възпитаник на „Конуей“ да си признава такова нещо — прошепна моят двойник отчетливо.

— Вие сте възпитаник на „Конуей“?

— Да — рече той, сякаш уплашен. После продължи бавно: — Може би и вие също…

Така беше, но понеже бях няколко години по-стар, бях завършил, преди той да е постъпил. След бърза размяна на дати се възцари мълчание и неочаквано се сетих за моя невъзможен помощник със страхотните бакенбарди и умствени способности от рода на „За бога — това е невъзможно“. Моят двойник ме върна към мислите си:

— Баща ми е енорийски свещеник в Норфолк. Представяте ли си — аз, изправен пред съдията и съдебните заседатели, с такова обвинение? Ако питате мен, не разбирам защо е необходимо това. Има хора, които ангелът на небето… Аз не съм от тях. Оня беше едно от тия създания, дето през всичкото време просто кипят от някаква глупава злоба. Жалки типове, дето не трябва изобщо да живеят. Не искаше да си гледа службата и не оставаше и другите да си гледат тяхната. Но каква полза да приказвам! Вие достатъчно добре познавате този вид заядливи, зъбещи се подлеци…

Отнесе се към мен, сякаш двамата бяхме имали еднакъв опит, както бяха еднакви дрехите ни. А аз познавах достатъчно добре гибелната опасност от подобен нрав там, където липсваха всякакви средства за законно усмиряване. Знаех също така добре, че моят двойник не е убиец главорез. Не смятах да питам за подробностите, но той ми разказа цялата история грубо, с резки, несвързани изречения. От повече не се нуждаех. Виждах всичко да се развива така, като да бях сам в онази, другата пижама.

— Това се случи, когато поставяхме зарифован фок, на смрачаване. Зарифован фок! Ясно ли ви е какво беше времето? Единственото платно, което бяхме оставили, за да поддържаме движението на кораба, така че може да си представите какво ни беше в продължение на дни. Трудна задача, нали? Обсипа ме с тия негови проклети безочливости при платното. Казвам ви, беше ми дошло до гуша от това ужасно време, което сякаш нямаше край. Ужасно, казвам ви — а и корабът гази дълбоко. Предполагам, че тоя приятел сам бе полуобезумял от страх. Моментът не беше никак за деликатни упреци, тъй че аз просто се извъртях и го повалих като говедо. Той се изправи и се нахвърли върху мен. Вкопчихме се тъкмо когато една страхотна вълна се била насочила към кораба. Всички от екипажа я видели и се хванали за въжетата, но аз го бях стиснал за гърлото и продължавах да го тръскам като плъх, а хората над нас викаха: „Внимавайте! Внимавайте!“ И после трясък, сякаш небето се сгромоляса върху главата ми. Казват, че в продължение на повече от десет минути едва ли нещо можело да се види от кораба — само трите мачти и малко от бака и от задната палуба, целите залети и плъзгащи се под покривка от пяна. Истинско чудо бе, че ни намериха, вкопчени един в друг зад кнехтовете. Явно бях решил да не си играя, защото още продължавах да го стискам за гърлото, когато ни вдигнаха. Лицето му бе почерняло. За тях това вече бе прекалено. Изглежда, са ни замъкнали бързо отзад, както се бяхме вкопчили един в друг. Всички крещели: „Убийство!“ — и като умопобъркани се втурнали в офицерския салет. А междувременно корабът се бореше за живота си, положението бе крайно опасно, всеки миг можеше да бъде последен за него сред страшното море. Както разбрах, капитанът също започнал да обезумява като останалите. Повече от седмица вече той не беше спал и като му съобщили за случилото се в разгара на беснеещата буря, едва не пощурял. Учудвам се, че не ме изхвърлиха във водата, след като изтръгнаха от ръцете ми трупа на скъпия си другар. Доста се озорили, докато ни разделят, ми казаха. Достатъчно отвратителна история, за да накара един стар съдия и почтените съдебни заседатели малко да се стреснат. Първото нещо, което чух, когато дойдох на себе си, бе подлудяващият рев на тая нескончаема буря и на този фон гласът на капитана. Беше се надвесил над леглото ми, втренчил очи в лицето ми изпод широкополата си шапка.

„Мистър Легат, вие сте убили човек. Повече не може да изпълнявате длъжността помощник-капитан на този кораб.“

Старанието му да посниши гласа си го правеше монотонен. Той сложи ръка на ръба на илюминатора, за да се облегне, и през всичкото това време не помести крак, доколкото можах да забележа.

— Приятна малка историйка за някое тихичко събиране на чай — заключи той със същия глас.

И аз бях сложил едната си ръка на рамката на илюминатора, и аз не бях поместил крак, доколкото си спомнях. Двамата стояхме на по-малко от стъпка един от друг. Мина ми през ума, че ако старият „За бога — не може да бъде“ надникнеше през люка, като ни съзре, ще реши, че вижда двойно, или ще си въобрази, че се е натъкнал на някаква сцена на загадъчно магьосничество: особнякът-капитан на тих приятелски разговор край щурвала със собствения си сив дух. Почнах да се безпокоя твърде много, защото трябваше на всяка цена да предотвратя такова нещо. Чух успокоителния тих глас на другия.

— Баща ми е енорийски свещеник в Норфолк — казваше той. Явно бе забравил, че ми бе съобщил този важен факт преди. Наистина приятна малка историйка.

— По-добре ще бъде да се промъкнете сега в каютата ми долу — казах и тръгнах тихомълком. Моят двойник ме последва; босите ни крака не издаваха никакъв шум; оставих го да влезе, затворих вратата внимателно и след като повиках втория помощник, се върнах на палубата да чакам да ме сменят.

— Все още няма никакви признаци за вятър — забелязах аз, когато той се приближи.

— Не, сър. Няма — съгласи се помощникът ми, още сънлив, с дрезгавия си глас, тъкмо с нужното уважение, не повече, и едва прикри прозявката си.