Цяла седмица не излизаше от къщи. Прибираше се и си лягаше рано. И за Джем не си мислеше. Мислеше единствено и само за откраднатия пепелник и възможните последствия от това. Опитваше се да намери спасение в работата си — отдаде й се изцяло.

След седмица, връщайки се от работа, срещна пред входа момичето.

— Къде се изгубихте? Не идвате вече! — младата жена говореше весело.

— Много съм заета в последно време…

— Ела тази вечер! Ще си поговорим, домъчня ми за тебе!

— Става. Ще намина.

Момичето не беше разбрало нищо! Страховете й се оказаха напразни!

Успокои се, но заедно с изчезването на страха на повърхността изплуваха други чувства, криещи се зад него до сега. Изпитваше срам — ходеше с поглед, забит в земята, избягваше да гледа хората в очите, правеше се, че е замислена за нещо, и не разговаряше. Угризението и чувството за вина, че е направила такова нещо, не й даваха мира. Какво не би дала, само и само да не беше го направила. Но все пак с изчезването на страха, се почувства малко по-спокойна.

След всичките душевни терзания, усещането, че душата й е мъртва, си беше отишло. Върна се отново към живота, но този живот отново щеше да бъде изпълнен със срам и страх. Сякаш, за да се спаси от смъртта, се беше хвърлила в един друг — труден живот.

След седмица определено се чувстваше по-добре. Не издържаше да стои вкъщи с Халюк и с вечните му черно-бели филми, затова започна отново да излиза и да обикаля съседите си. Сега обаче внимаваше да не остава сама. Отидеше ли домакинята в кухнята, и тя тръгваше след нея. Все едно в нея живееха двама души, които се бояха един от друг. Знаеше, че ако единият рече да го направи, другият няма да има сили да го спре, затова се опитваше да премахва условията, които биха улеснили деянието. Вече не си вярваше.

Известно време Айдан продължи да се бори със себе си.

Времето съвсем се застуди. Зимата беше на прага. Отново я обзе меланхолия и усещане за самота. Вече не се сещаше толкова често за Джем. Малкият сребърен пепелник бе заел мястото му. Отново и отново си мислеше за постъпката и онова, което преживя след това. Кълнеше се сама на себе си, че никога, ама никога няма да допусне да го преживее отново.

Намериха архитект, одобриха проекта, но сега започнаха да спорят къде да построят градината. Постепенно Айдан започна да забравя сребърния пепелник. Споменът за него, подобно на стъпки по пясъка, започна да се заличава от съзнанието й. Единственото, което помнеше сега, беше обзелото я вълнение и възбудата, докато го вземаше.

След около две седмици, колкото и да се опитваше да не остава сама, съседката, у която беше, ненадейно стана и излезе от стаята. На малката масичка пред Айдан стоеше синьо-бяла порцеланова статуетка, холандско производство. Още щом жената излезе от стаята, Айдан се почувства като в треска. Ту студените, ту горещи вълни започнаха да я връхлитат отново. Този път обаче нямаше черна пелена пред очите й, нямаше и лъч, който да осветява статуетката.

Протегна се, взе статуетката, извика „Аз си тръгвам“ към домакинята и без да дочака отговор, скокна и излезе. По стълбите се тресеше от страх. Закрачи бързо по улицата. Хвърли фигурката в най-близката кофа за боклук. Трепереща се прибра вкъщи.

Този път страхът й трая много кратко. Беше разбрала, че за такива дребни неща никой няма да извика полиция и да прави скандали. Не гледаше на постъпката си като на кражба, а като на забавление, игра за покачване на адреналина. Не ползваше откраднатото, нямаше никаква полза от него и това още повече засилваше вярата й, че всичко е просто забава, игра… Беше й достатъчно, за да си вярва.

Намерила търсената емоция, създаде свой подземен лунапарк и се беше върнала отново сред богините. Този път сама бе успяла да открие вълнуващо приключение, което другите не познаваха.

Може да се каже, че беше щастлива.

Отново се отдаде на работата си, започна да се шегува с колегите си, лицето й възвърна руменината си. За Джем си спомняше много рядко или изобщо не си спомняше. Само понякога сутрин се събуждаше с усещането, че й липсва, но това беше мимолетна, бързопреминаваща тъга.

Един ден Хасан се отби в стаята й.

— Много си красива днес.

Айдан не можа да се сдържи и се засмя силно на глас. Хасан не разбра какво се криеше зад този смях — помисли, че Айдан се подиграва на думите му. Разсърди се и излезе. Май щеше да й се наложи да го покани на обяд, за да изглади нещата.

Всичко в живота й си дойде на мястото.

Занимаваше се повече с Халюк и Селин. На работа всички се възхищаваха от успехите й. Радостта й се предаваше на околните, дори Халюк, който все още страдаше от загубата си, започна да се усмихва по-често.

Изработи си стратегия за взимането на предметите. Щом прибереше нещо, изчакваше няколко дни, преди да посегне отново. Избираше апартамент, далеч от предишния.

Всеки път, когато го правеше, изпитваше същото трепетно вълнение; всеки път, щом излезеше от вратата, хвърляше взетото в първата кофа за боклук, която видеше, но вече не тичаше, когато слизаше по стълбите, не крачеше бързо по улицата. Напротив, пристъпваше бавно-бавно, изживявайки насладата и вълнението от стореното. Вечерите, когато вземеше предмет, се връщаше весела вкъщи, любеше се страстно с Халюк, че чак го изненадваше.

Имаше си две строго спазвани правила: първото никога не взимаше скъпи вещи, второто — никога не го правеше на работа. Само веднъж наруши правилата. Взе от стаята на директора един инкрустиран нож за отваряне на писма. При това го направи в присъствието на секретарката. Сложи го в джоба си. Това й се стори много по-забавно от останалите. В нейните очи беше просто шега.

В комплекса се заговори, че има крадец. Домашните помощнички си отиваха една след друга, но кражбите продължаваха.

Айдан чуваше тези разговори, понякога участваше в тях. Казваше, че и от нейния дом са изчезвали дребни предмети. Беше й страшно забавно да играе игра, за която останалите изобщо не подозираха. Този път сама си беше съучастник в престъплението. Нямаше нужда от друг, не съществуваше риск да бъде изоставена, нямаше опасност да се окаже сама.

Една вечер, когато се прибираше вкъщи, по навик погледна към прозорците на Джем — светеха. И както винаги, когато светеха, започна да я мъчи любопитство има ли жена при него. Не се реши да провери. Знаеше, че Джем много ще се ядоса, ако го стори.

Тази вечер взе решение да отиде и да види какво става. Вече не се страхуваше от Джем. Искаше да се позабавлява, като види изненадата, изписана на лицето му. Решително натисна копчето за последния етаж. Застана пред вратата и натисна звънеца.

Джем я посрещна спокойно и радостно, без капка изненада, все едно я беше очаквал.

— Ооо, добре дошла! Заповядай, влез!

Айдан влезе и се огледа — нямаше никой.

— Сам ли си?

— Да. Седни за малко.

— Не, няма да сядам, дойдох да те видя само.

— Аз съм добре, ти как си?

Айдан се засмя много спонтанно и искрено и за пръв път забеляза изненада върху лицето на Джем.

— Добре съм аз… Както и да е… Хайде да си вървя.

— И защо бързаш толкова, като лекар на визитация си. „Как сте днес?“ и тръгваш…

— Да, дойдох да видя как си със здравето, видях, че си добре, тръгвам си.

— Какъв ако бях щеше да останеш?

— Може би, ако беше умрял…

— Ако толкова искаш, ще умра…

Айдан се усмихна ехидно, но този път в усмивката й имаше следи от предишната й обида.

— Ох, Джем, ти нито можеш да умреш, нито да живееш…

— Какво, нещо като вампир ли съм според тебе?

— Да, като вампир си, но Аллах ми е свидетел, забавен вампир… Както и да е, аз да си вървя.

Джем не настоя. Двамата тръгнаха към вратата. Джем мина крачка напред, за да й отвори. Тогава Айдан съзря върху двете чекмедженца до вратата една фигурка на Буда от слонова кост. Най-спокойно посегна, взе я и я сложи в джоба си. После целуна Джем и излезе.

Докато взимаше фигурката, изобщо не се развълнува. И не я изхвърли, както останалите вещи. Носеше я винаги със себе си в чантата си като свидетел, който да й помага да повярва в преживяванията си, че не си измисля и фантазира, а го живее наистина. Гледаше симпатичната закръгленка фигурка с шкембенце и си вярваше — тя беше свидетел на живота й.