Спомените й я накараха да се усмихне. В стаята не разрешаваха да се пуши. Отвори прозореца и запали цигара. Ако дойката й умреше, щеше да й е мъчно, но знаеше, че скоро ще й мине. Обичаше и страдаше за възрастната жена, защото знаеше, че трябва да я обича и да страда. Това беше обич, диктувана от разума. Обичта, която изпитваха една към друга, не беше пропорционална. Но ако дойката починеше, болката на Айдан щеше да бъде истинска.
Душата й, която се луташе между обърканите чувства на двете реалности, се боеше от раздвоение, затова се нуждаеше от силни емоции. Надяваше се, че подобно на мощен удар, силните чувства ще я разтърсят из основи и ще върнат всичко на мястото си. Или най-малкото — ще й покаже, че това, което преживява, не е чак толкова важно. Душата й, готова да поеме всякакви силни, разтърсващи чувства, стоеше отворена, подобно разцъфналата бяла фунийка на огромен татул, и чакаше. Усещането за безпомощност, което събуждаше у нея болничната стая, натрапчивото чувство, че смъртта е някъде наблизо, мисълта, че може да загуби близък човек и да не го види никога повече, подсилваха обичта, съжалението, мъката, в чиято истинност не беше твърде сигурна. В такава обстановка и не до там искрената обич като че ставаше истинска.
Сред всички тези объркани мисли в съзнанието й се мяркаше още една — че ако дойката умре, няма да може да се срещне с Джем, и показваше, че егоизмът в живота се проявява с пълна сила дори ако на прага дебне смъртта. Е, ако смъртта станеше реалност, вероятно той щеше да се отдръпне крачка назад.
Седеше с наведена глава, загледана в каретата на пода, когато вратата се отвори. Пое дълбоко дъх. Знаеше, че погледнеше ли, щеше да види един от знаците — на смъртта или на живота. Бавно повдигна глава. Усмихнат, Халюк стоеше до вратата. Въздъхна „Господи!“
— Как е?
— Много добре!
— Операцията свърши ли?
— Не, но страшната част мина, от тук нататък нищо не може да се случи.
Айдан се разплака. Халюк се приближи до нея, хвана я за ръцете и я притегли към себе си. Прегърна я и я притисна към гърдите си.
— Недей, скъпа, недей да плачеш, всичко е наред. Изкара късмет женицата.
— Добре… Добре… Знам… Но много ми се беше събрало напоследък.
Когато Айдан се поуспокои, Халюк я остави да седне.
— Аз тръгвам, скъпа. Ако искаш, и ти си върви вече. Без друго няма да можеш да я видиш веднага. Ще остане за наблюдение в реанимация.
— Не, не. Ще чакам операцията да свърши, да чуя, че всичко е минало, и тогава…
— Аз да остана ли при тебе?
— Не, не, ти си гледай работата… Благодаря ти… Ще сляза в кафетерията, ще изпия един чай да се съвзема малко. Ти си отивай в отделението, не ме мисли мене…
Айдан остана в стаята, докато младият лекар не дойде да й каже, че всичко е минало благополучно и че болната е настанена в реанимация. Едва сега си даде сметка, колко е изморена. На излизане от болницата се чувстваше по-спокойна, но умората и напрежението си бяха казали думата — всичките й сили я бяха напуснали.
След белите тихи коридори на болницата улицата й се стори прекалено пъстра и многолюдна. Хората, без да подозират за трагедията й, щъкаха насам–натам под лятното слънце. Почувства глад. Влезе в един ресторант и си поръча нещо за ядене и чаша бяло вино. Ядеше механично, без да мисли. Дори за Джем не се сети — всичките й сетива се бяха притъпили от напрежение и умора. Към края на обяда малко се посъвзе. Мисълта, че ще се срещне с Джем, й подейства възбуждащо. Започна да си фантазира. Не можеше да седи повече на тази маса. И защо ли влезе в ресторанта, само да губи време! Искаше да е при Джем!
Джем я посрещна усмихнат:
— Е, видя ли, операцията мина успешно…
— Ти от къде знаеш? — Айдан се изненада.
— Позвъних в болницата.
— За да питаш как е минала операцията ли?
— Да.
Айдан се спря:
— Знаеш ли, че ме плашиш?
Джем се засмя отново:
— Май направих грешка, която разкри истинското ми лице!… Това, че се обадих в болницата, ти помогна да разбереш колко лош човек съм всъщност, така ли?
— Ти искаш да привържеш жената към себе си, но не желаеш ти да се привързваш към когото и да е… Какво искаш ти?
Раздразнението накара Айдан да изрече на глас един въпрос, който не й даваше мира през последните дни. Но в този случай Джем не заслужаваше гнева й и тя го осъзна. Разбра също колко близък е за нея Джем. Гневът й не искаше да останат потулени чувствата, които тя така упорито се опитваше да крие, и стана причина те да излязат наяве. Подсъзнателно на Айдан й се искаше да чуе, че постъпката на Джем е водена от любов, и въпросът й целеше да го провокира, да го накара да си признае. Джем обаче изобщо не реагира на сериозността на Айдан. Подобно на ученик, който се шегува в междучасието с приятелите си, се разсмя на глас и смеейки се, шепнешком отговори:
— Вътре ще ти кажа какво искам… Домашното възпитание не ми позволява да говоря за това тук! Когато бях малък, баща ми все ми казваше да не говоря за секс в салона.
Айдан се ядоса и засегна от отговора на Джем. Гласът й прозвуча рязък:
— Това ли е всичко, което желаеш? Секс!
— Да не би да знаеш нещо по-добро?
Айдан се уплаши, да не би да го разсърди, и даде отговор, който можеше да се изтълкува многозначно:
— Не знам… Може и да има…
— Няма да питам какво е то, защото такъв един въпрос крие опасност нещата да тръгнат в нежелана посока.
— Защо се боиш да говориш?
— Имам си много проста причина.
— Каква?
— Страхливец съм…
— Наистина си страхливец…
— Добре, а ти би ли изпила чаша шампанско, което заедно с чашите този страхливец е сложил в хладилника специално за теб? Би ли яла от ягодите, които е купил специално за тебе, или вече не пиеш със страхливци?
Айдан разбираше, един такъв разговор можеше да попречи да се любят, а тялото й, зажадняло за тази сладост, нямаше да го понесе. Затова реши, че Джем все още не е готов да говори за чувства, и се примири:
— Да, мога да пия с един страхливец и други неща мога да правя с него… Разбира се, това не променя истината, че е страхливец…
Джем отваряше тапата на шампанското. Повдигна рамене:
— Нека… Нека съм страхливец… Ако не сме ние — страхливците, как ще разберете цената на смелчаците?
Джем беше от хората, за които похотта беше стена, зад която криеха душата и чувствата си — все едно се беше заклел никога да не ги изкарва наяве. Не се чувстваше готов да сподели страхове, съмнения, очаквания с никого и ревниво ги криеше. Нещо като художник, който не може да покаже картината си, защото не е завършена и за която знае, че никога няма да я завърши. Съзнаваше, че не може да даде на жените желаното, освен едно — похотта! И я даваше с цялата си щедрост! Притискаше ги натясно, изненадваше ги с внимание и ласки и се опитваше да ги направи щастливи. Не можеше да изгради връзка, при която да се слее телом и духом с една жена, затова се опитваше да запълни липсите си, поддържайки връзки с много жени.
Тази негова странна и до някъде детинска тайна, Айдан щеше да научи случайно, след време. Разбра и друго, че за да достигнеш и докоснеш душата на един мъж, не бива да бързаш, нужно е търпение; от една страна ще споделяш с него удоволствията на тялото, ще ги множиш, от друга — ще го обграждаш с грижи и внимание, на които не е свикнал, и всичко това — под светлината на ума — ще го изненадваш непрекъснато! Всяка прибързаност или насилие водят до заключване на поредната врата към душата му. Трябваше да се приближава до него, без да го стряска и плаши. Проблемът обаче беше в това, че Джем много скоро отгатваше желанията на жените. Имаше някакъв особен нюх към женската чувствителност. Айдан трябваше да открие друг подход, който не знаеше… Никога не успя да го намери.
Пиеха шампанското си, когато Айдан предложи:
— Ако искаш, да пием вътре — и добави — или вече и от това се страхуваш?
