Айдан, както всички останали деца от семейството, много обичаше дойката. Тя беше тази, която знаеше лечението на всички детски болести, рецептите на най-вкусните ястия — строга и подредена, можеше да реши всеки проблем, възникнал вкъщи. Тази едра, силна жена така си остана сама. Въпреки настояванията им, не прие да живее при никого. Ако се родеше дете или някой се разболееше, идваше и сама се грижеше за всичко. Присъствието й вдъхваше спокойствие. Айдан не познаваше друг човек, който така да умее да разказва приказки и да казва поговорки. За всяка случка си имаше поговорка. Направеха ли нещо, не им четеше дълги проповеди — казваше една поговорка и отминаваше. Много-много не ги глезеше, рядко ги милваше по главиците, но ако някой плачеше, защото му се бяха карали или си беше обелил коляното, нищо не казваше, но го хващаше и така силно и майчински го притискаше към себе си, че за няколко минути детето забравяше болката си.

Такава новина и по друго време би разстроила Айдан, но днес поради объркаността на чувствата си, от една страна, и поради угризенията на съвестта, че докато тя мислеше за удоволствията и насладите си, дойката й умираше, от друга, и от това, че с пълно съзнание се впускаше в безсмислеността на връзката, към скръбта й се прибави и чувство за вина.

Влезе в салона при Халюк и се разплака:

— Дойката ми умира…

И момчетата в семейството обичаха дойката, но само момичетата можеха да я оценят напълно; за момчетата тя беше „добра женица“, която знаеше всичко вкъщи, прибавяше своите „малки тайни“ към гозбите и те ставаха невероятно вкусни, имаше си свои рецепти, които приготвяше и ги лекуваше от всякакви болести, приказките и поговорките й им действаха успокояващо, но само жените — пораснали момичета, можеха да я оценят напълно.

Халюк с докторска рутина в гласа попита:

— Какво й има?

— Бъбречна недостатъчност… Как беше онзи уролог при вас…

— Екрем ли?

— Да… Не можеш ли да вземеш час…

Халюк избухна:

— Този алчен за пари човек! Не ме карай да говоря с него! Нали знаеш, че не мога да го понасям! Срам за гилдията!

Реакцията на Халюк я уплаши. Стори й се далечен и чужд. Тя страдаше, а той не прояви съпричастност — нито с дума, нито с жест не се опита да я успокои. Без да каже нищо, тръгна към балкона. Халюк също осъзна грешката си. Не обичаше подобен род ходатайства и винаги реагираше остро и ги отхвърляше, но този път трябваше да се сдържи.

— Утре ще се опитам да намеря някого, който се има с Екрем — извика подире й.

Айдан нищо не каза. Продължи да върви. Дълго време след като Халюк заспа, остана на балкона. Пушеше цигара след цигара и плачеше. Болестта на дойката препълни чашата — мъката, нежеланието да приеме истината се смесиха със съмненията, страховете, угризенията, ядовете, ревността й — тя плачеше за всички едновременно. Истинската мъка и болка, които изпитваше по дойката, придадоха истинност и на останалите й страдания, в чиято реалност се съмняваше, и сега раната в душата й зейна — дълбока и болезнена.

Айдан си мислеше, че ако възрастната жена умре, с нея щеше да си отиде и голяма част от живота й. Спомените, случките, сцените от детството, младостта, сватбата й й се струваха безвъзвратно загубени. Спомени, които друг път я разсмиваха, сега я караха да плаче.

Страхът, че може да загуби любим човек, я караше да страда. И въпреки че виждаше това, Халюк си оставаше далечен и чужд. Нито споделяше страданието й, нито се опитваше да го намали. Айдан се почувства самотна и изоставена.

За всичко, което преживяваше в онзи миг, винеше Халюк. Беше объркана. Вярваше, че не тя бе изневерила на Халюк, а той на нея. Изпълваха я гняв и мъка, които само излъганият човек можеше да изпита.

Наистина вярваше, че Халюк й е изневерил. Чувстваше се сам-сама.

Малки-малки капчици обида и разочарование, събрани в душата й, замръзваха и образуваха огромен снежен облак — облакът не удържаше тежките си снежинки и те се сипеха неуморно. Снегът бе толкова дебел, че всяко ново, малко сътресение от гняв или обида можеше да предизвика лавина. В душата й се размърдаха и надигнаха всички някогашни огорчения. Обвиняваше Халюк, задето отиде при Джем. Той беше виновен! Беше безчувствен! И не правеше нищо, за да я разбере! Накара я да изпита нужда от друг мъж! Отиде при Джем, защото намери у него онова, което не намираше в Халюк! В този момент за нея Халюк беше враг. Вината му не можеше да бъде простена! Забравяше, че преди да срещне Джем, мислеше, а и се чувстваше, щастлива жена.

На следващия ден за пръв път отиде при Джем, без желание да се люби. Боеше се, че ако го направи, дойката й ще умре. Не беше осъзнат страх, по-скоро нещо подсъзнателно, но беше достатъчно, подобно на отрова, накапана върху цвете, да накара желанието й да увехне и умре.

Още щом отвори вратата, инстинктивно, като животно, Джем усети състоянието на Айдан:

— Какво ти е?

Тръгна по коридора, без да каже нищо. Мислеше си, че на Джем едва ли ще му хареса да му говори за проблемите си.

— Нищо — каза тихо.

— Не е нищо… Кажи какво се е случило.

Айдан се отпусна в креслото.

— Дойката ми е болна… — Помисли си, че думата „дойка“ не е достатъчно силна, за да събуди съчувствие и разбиране, затова добави: — Аз много я обичам.

— Какво й е?

— Бъбречна недостатъчност…

— Е, лошо, но до колкото знам, има начини да се помогне…

— Трябва да й се направи спешно бъбречна операция, но не можем да вземем час при лекаря…

Джем погледна Айдан в очите, но не попита това, което тя предполагаше; „Твоят мъж не е ли лекар?“.

— И кой е този доктор, за когото ви трябва час?

Въпросът му й се стори безсмислен. Повдигна рамене и каза името.

Джем нищо не каза. Протегна се и взе слушалката на телефона. Избра някакъв номер.

— Билгин, как си миличка? Да, скъпа, така е, отдавна не сме се виждали, но скоро смятам да намина. Виж, душице, има един проблем и аз вярвам, че ти с твоите умения, ще го уредиш прекрасно!… Близък на един човек, когото много обичам, е болен, но не могат да вземат час за лекаря. Ако те помоля от сърце, ти с твоите връзки и влияние ще се опиташ ли да помогнеш? Сутрин рано, вечер късно, няма никакво значение, само да е по-скоро. — Закри слушалката с длан: — Как се казва докторът?

Джем повтори името, което Айдан му каза, в слушалката.

— Няма да ни караш да чакаме много нали? Чакам да ми се обадиш, скъпа — и затвори.

От разговора, който чу, в съзнанието на Айдан се запечатиха две неща: че се обажда за близък „на един човек, когото много обичам“ и закачливият флирт в гласа му. „Сто процента се е любил с нея!“ — помисли си и нещо я жегна под лъжичката. Ревността веднага задуши радостта от „когото много обичам“. Вероятно казва така за всяка жена, с която е спал!

Джем, като че прочете мислите й. С привичния си спокоен тон обясни:

— Секретарката на баща ми. Много свястно момиче, мисля, че ще оправи работата… Искаш ли нещо за пиене?

Донесе питиетата. В салона цареше напрегнато мълчание. Звънът на телефона ги избави от него.

— Ало, кажи, скъпа… Добре, в четвъртък вечер в девет и половина ще бъдат там. Ще се представят от мое име… Много ти благодаря, Билгин! Предай моите поздрави на татко, след няколко дена ще намина да ви видя.

Отдавна беше забравила за богатството на Джем и удобствата, което то създава. Хвана се, че се изненада, като го слушаше да говори. Но това, което я впечатли, не беше силата на парите, а загрижеността и сериозността, с които Джем се отнесе към проблема й. Без да говори много, се опита да помогне, и успя.

Това, което стопли душата й и я развълнува, не беше толкова решението на проблема, колкото отношението на Джем към него. Измъчваше я съмнение дали, ако днес двамата се любеха, щеше да успее да му се отплати както желае за добрината — да го накара да види и почувства нейната радост и признателност. Притесненията й може и да бяха неоснователни, но дори за миг не искаше да допусне признателността й да бъде изтълкувана погрешно.