И след малко ще видиш дали тези в Милано не са имали право… Но не всички били на едно мнение: сред членовете на комитета генерал Кадорна клонял към удовлетворяване на Съюзниците, но бил малцинство и комитетът решил да изпрати мисия в Комо, за да извършат екзекуцията на Мусолини. Патрулът, все според широко разпространената версия, се командвал от един мъж с непоклатима комунистическа вяра, полковник Валерио, и от политическия комисар Алдо Лампреди.
Ще ти спестя всички алтернативни хипотези, например тази, че екзекуторът не бил Валерио, а някой по-важен от него. Дори се шушука, че истинският палач бил синът на Матеоти или че е стрелял Лампреди, истинският мозък на мисията. И така нататък. Но да приемем за вярно това, което разкриват през 1947 година — че Валерио е Валтер Аудизио, който впоследствие ще влезе като герой в парламента от страната на Комунистическата партия. Лично за мен дали е Валерио, или някой друг, същността не се променя, така че продължаваме да говорим за Валерио. Та значи Валерио със своя взвод тръгва за Донго. Междувременно, без да знае за скорошното идване на Валерио, Педро решава да скрие Дучето, защото се бои, че блуждаещите фашистки части ще се опитат да го освободят. И за да остане тайна убежището на затворника, решава отначало да го премести уж тихомълком, но със съзнанието, че новината ще се разпространи, малко към вътрешността, в казармата на финансовия надзор на Джермазино. Но после щял да вземе Дучето през нощта и да го премести другаде, на място известно на малцина, в посока Комо.
В Джермазино Педро има възможност да размени няколко думи с арестувания, който го моли да предаде поздравите му на една дама, която е в колата с испанския консул, и с известна неохота признава, че това е Петачи. След това Педро се среща с Петачи, която отначало опитва да се представи за друга, но после отстъпва, разкрива си душата, разказва за живота си до Дучето и моли като последно желание да я съберат отново с любимия. На което Педро, объркан, след като се съветва със съратниците си, трогнат от тази човешка история, се съгласява. И ето че Петачи участва в среднощното преместване на Мусолини във второто скривалище, до което така и не стигат, защото пристига новината, че Съюзниците са вече в Комо и потушават последните огнища на фашистка съпротива; и така, малкият конвой от две коли обръща пак на север. Колите спират в Адзано и след кратък преход пеша бегълците са приети от доверено семейство, семейство Де Мария, и Мусолини и Петачи са настанени в малка стая с двойно легло.
Педро не знае, че това е последният път, когато ще види Мусолини. Връща се в Донго и на площада пристига камион пълен с въоръжени мъже с чисто нови униформи, които контрастират с опърпаните и събирани оттук-оттам дрехи на неговите партизани. Новопристигналите се строяват пред кметството. Началникът им се представя като полковник Валерио, офицер, упълномощен да поеме генералното командване на Корпуса на доброволците за свобода, представя неопровержими акредитиви и казва, че е изпратен да разстреля затворниците, до един. Педро се опитва да се противопостави, като иска затворниците да бъдат предадени на властите, които да организират редовен процес, но Валерио не отстъпва, нарежда да му дадат списъка с арестуваните и слага до всяко име черно кръстче. Педро вижда, че на смърт е осъдена и Кларета Петачи, възразява, че тя е просто любовница на диктатора, но Валерио отговаря, че такива са заповедите от командването в Милано.
И тук внимавай — това е много ясно в мемоарите на Педро, но в други версии Валерио казва, че Петачи се е вкопчила в мъжа си, той ѝ е наредил да се дръпне, тя не се подчинила и била убита, така да се каже, по погрешка, от престараване. Всъщност обаче и тя е била осъдена, но не това е важното, а че Валерио разказва различни истории и не може да му се вярва.
Следват объркани събития: уведомен за присъствието на мнимия испански консул, Валерио иска да го види, заговаря го на испански, а онзи не може да отговори, тоест не е никакъв испанец, Валерио го зашлевява, идентифицира го с Виторио Мусолини и заповядва на Бил да го отведе на брега на езерото и да го разстреля. Докато вървят натам, някой друг разпознава в мъжа Марчело Петачи, брат на Кларета, и Бил го връща обратно, но още по-зле, докато онзи бръщолеви за направени на Италия услуги, за тайни оръжия, които е открил и е укрил от Хитлер, Валерио слага и него в кюпа на осъдените на смърт.
Веднага след това Валерио и хората му отиват в дома на Де Мария, залавят Мусолини и Петачи и ги отвеждат с кола в една уличка в Джулино ди Медзегра, където ги карат да слязат. Отначало Мусолини, изглежда, смята, че Валерио е дошъл да го освободи, но чак тогава разбира какво го чака. Валерио го блъсва към една решетка и му прочита присъдата, опитвайки се (както ще каже после) да го отдели от Кларета, която отчаяно се е притиснала в любовника си. Валерио се опитва да стреля, но автоматът му дава засечка, той иска друг от Лампреди и стреля пет пъти по осъдения. После ще каже, че Петачи внезапно е излязла на мушката му и е убита по погрешка. Това е на 28-и април.
Но всичко това знаем от разказите на Валерио. Според него Мусолини е умрял като парцал, според легендите, родили се по-късно, той разкопчал шинела си с вик: „Целете се в сърцето“. Какво се е случило всъщност на тази уличка никой не знае освен екзекуторите, управлявани и след това от Комунистическата партия.
Валерио се връща в Донго и организира разстрела на всички останали високопоставени лица. Бараку моли да не го разстрелват в гърба, но го блъскат в групата, Валерио вкарва в редицата и Петачи, но всички останали осъдени протестират, защото го смятат за предател, кой знае какво бил направил. След това се взема решение да бъде разстрелян отделно. След като другите падат, Петачи се отвързва и хуква към езерото, хващат го, но успява да се освободи отново, хвърля се във водата и започва да плува отчаяно, но го довършват с автоматен откос и изстрели с карабина. След това Педро, който не е искал неговите хора да участват в разстрела, нарежда да извадят трупа от водата и го натоварва на същия камион, на който Валерио е натоварил труповете на останалите. Камионът ще тръгне за Джулино, за да натовари и телата на Дучето и Кларета. После отива в Милано, където на 29-и април всички са изложени на площад „Лорето“ точно където са били захвърлени труповете на разстреляните преди почти година партизани — фашистките военни ги оставили на слънце цял ден, забранявайки на роднините да вземат останките.
В този момент Брагадочо ме хвана за ръката и ме стисна толкова силно, че се дръпнах, за да се освободя. Той ми се извини и продължи:
— Значи стигаме до сърцевината на проблема. Внимавай сега: последният път, когато Мусолини е видян публично от хора, които го познават, е онзи следобед в архиепископията на Милано. Оттам насетне пътува само с най-близките си и откакто е взет от немците и после арестуван от партизаните, никой от тези, които са общували с него, никога не го е срещал лично, виждали са го само на снимки или в пропагандни филми, а снимките от последните две години го показват толкова отслабнал и немощен, че се шушука, че вече не приличал на себе си. Казах ти за последното му интервю за Кабела на 20-и април, което той препрочита и подписва на 22-ри, помниш ли? И така, Кабела пише в мемоарите си: „Веднага забелязах, че Мусолини е в цветущо здраве противно на слуховете, които циркулират. Безкрайно по-добре изглеждаше от последния път, когато го бях виждал. През декември 1944-та, по случай речта му в Лирико. Предишните пъти, в които ме бе приемал — през февруари, март и август 44-та — не ми се бе сторил толкова добре като сега. Тенът му беше здрав и загорял, очите — живи, движенията — пъргави. Беше и леко напълнял. Най-малкото бе изчезнала онази слабост, която така ме бе поразила през февруари предната година и която придаваше на лицето му мършав и почти изтощен вид“. Дори да приемем, че Кабела прави пропаганда и иска да представи Дучето, който говори в разцвета на силите си, но слушай сега, ще прочетем спомените на Педро, които разказват за първата му среща с Дучето след ареста: „Седнал е от дясната страна на вратата близо до голяма маса. Не бих се сетил, че е той, вероятно не бих го разпознал. Той е стар, мършав, уплашен. Очите му са почти изцъклени, не може да съсредоточи поглед. Върти глава насам-натам с насечени движения, оглежда се, сякаш го е страх…“ Добре, току-що са го арестували, логично е да го е страх, но е минала едва седмица от дните на интервюто и допреди няколко часа е бил убеден, че може да пресече границата. Мислиш ли, че човек може да отслабне толкова за една седмица? Следователно мъжът, който е разговарял с Кабела, и този, който е говорил с Педро, не са един и същ човек. Имай предвид, че Мусолини не го познава лично дори Валерио, който е тръгнал да разстреля един мит, един образ, човека, който жънел житото и обявил влизането във война…
