— Какво правиш тук? — Това беше мъж, около четирийсетте, който излезе от редиците на демонстрантите, и носеше плакат с надпис „Мерзости няма да бъдат толерирани, Възлюби Господа.“

Младата жена спря, вдигна глава и го огледа критично.

— Ти какво правиш тук?

Той се намръщи.

— Аз използвам моето право, като американец, да изкажа собственото си мнение.

Тя сви рамене.

— Аз пък съм тук, защото моят американски задник иска така. — Джеси направи още три крачки, преди идиотът да се размърда и с един скок да препречи пътя й. Тя се закова, тялото й се напрегна. Бе оценила мъжа като потенциална заплаха. Той беше с около тринайсетина сантиметра по-висок от нея и с биреното си коремче и слабите си ръце съвсем не бе в добра форма. С присвити очи, непознатият се бе втренчил в чантата й.

— Тук ли ще останеш?

— Много си умен. Да. Затова си нося сака.

Онзи се намръщи и я фиксира още по-ядосано.

— Не можеш да влезеш там. Това е свърталище на злото. — Джеси се изсмя високо. Реакцията й накара мъжа да побеснее. — Не ми ли вярваш? Словото Господне е на моя страна. Той ми каза да дойда тук и нека те да знаят, че не са добре дошли в Америка. Ние сме боголюбива държава.

Джеси обичаше типове като този — правеха я много щастлива, и тя се засмя.

— Леле! Бог ти говори?! Това е страхотно! Можеш ли да му предадеш, че искам световен мир и Елвис обратно? Мечтая си да го запозная с някоя готина метъл банда. Биха могли заедно да направят няколко жестоки парчета.

Мъжът я зяпна, но после затвори уста. Очите му се окръглиха, а лицето му почервеня.

— Ти ми се присмиваш?! Подиграваш се на Бог?!

— Не. Никога не бих се гаврила с Бог. Това, на което се подигравам, е, че ти си идиот, а не го осъзнаваш. Вместо да си губиш времето тук, по-добре оправяй собствения си живот. Чудя се, какво ще каже Господ по въпроса, задето съдиш другите? Спомняш ли си това? Аз да, от уроците по религия. Никога не съм виждала стикер, на който пише: „Исус или Бог те обича, само ако…“ останалото си го допълни. Вземи живота си в ръце и осъзнай, че ако Бог наистина ти говореше, той щеше да ти каже да вършиш по-добри неща, отколкото да си губиш времето, като досаждаш на добрите хора. Господ е любов и приемане, не глупост и омраза. — Тя погледна плаката, който той държеше, после вниманието й се върна обратно към мъжа. — Нуждаеш се от няколко урока допълнително, тъй като изглежда не знаеш, че вместо запетая, там трябва да е точка. Освен това, можеш да научиш и какво е състрадание. Знам, че е хубаво да се правят разходки навън, да се диша чист въздух, но го прави в парка, не тормози добрите хора, които се опитват да подредят живота си. И ти трябва да опиташ някой път. Може да те направи достоен човек. Иначе това, което вършиш в момента, е скапана работа. — Джеси заобиколи непознатия. Той беше шокиран, щеше да се пръсне от яд.

Младата жена забеляза двама мъже от Новите видове, които стояха на страж зад портата. Явно бяха чули всяка нейна дума. Тя държеше ръцете си така, че те да могат да ги виждат и се стараеше да изглежда безобидна, докато приближаваше към тях. Пазачите, които бяха тежковъоръжени, не помръднаха от местата си от другата страна на входната врата.

— Здравейте! Казвам се Джеси Дюпре. Ще бръкна много бавно в предния си джоб да извадя шофьорската си книжка. — Единият кимна в знак, че й разрешава. Тя извади свидетелството си за правоуправление и го подаде през решетките. — Рано тази сутрин Джъстис Норт е говорил със сенатор Джейкъб Хилс и ми е предложил работа в Хоумленд. Нямам точно определено време кога да дойда. Така че, ето ме тук.

Мъжът й върна книжката. Той се поколеба преди да посегне към нещо на стената, което бе извън полезрението й. После извади някаква папка и прокара пръст по листа в нея.

— Пусни я да влезе. Има я в списъка.

Другият пазач отключи портата. Джеси влезе, спря и огледа ключалката на вратата зад себе си. Първият охранител й се усмихна учтиво и й направи знак да го последва. Джеси размаха пръсти за сбогом към протестиращите, преди да изчезне от погледа им. Стените, ограждащи Хоумленд, бяха високи девет метра и имаха вътрешни стъпала, които извеждаха горе, където патрулираха много офицери от Видовете.

— Длъжни сме да проверим чантата ви, това е стандартна процедура. Всеки трябва да бъде претърсен. Налага се да ви опипаме и от кръста надолу. Извинявам се, но това е необходимо поради сериозни заплахи срещу НСО. Мога да се обадя за жена-офицер, която да ви претърси, ако ви е неприятно моето докосване. Тя ще бъде тук след десет минути. Имаме на разположение достатъчно бутилирана вода и газирани напитки, така че можете спокойно да изчакате. Но трябва да проверим чантата ви сега. Длъжни сме да се убедим, че в нея няма оръжие или експлозиви.

— Разбирам. Аз обикновено нося пистолет, имам разрешително, но сега не го взех със себе си. Знаех, че тук не е позволено, затова го оставих при моя екип.

— Какъв екип? — Мъжът примигна.

— До тази сутрин работех със специалната група към НСО за спасяване на жени-подаръци.

— Не знаех, че там работят жени. — Той се усмихна.

— Бях само аз. — Тя се обърна с лице към стената и разкрачи крака. — Хайде, претърсете ме.

Пазачът беше изпълнителен и не искаше да предизвиква Джеси. Той прокара ръце по гърдите й, без да спира върху тях и без да ги притиска и опипва. Наведе се и проследи с длани краката й, от глезените до ханша. Използва опакото на ръката си, за да се увери, че тя не носи пистолет в бикините. Изправи се и отстъпи назад. Джеси се обърна и вдигна поглед към лицето му.

— Благодаря. Уведомихме в офиса за вашето пристигане. Оттам ще изпратят джип за вас, госпожице Дюпре.

— Просто Джеси. Благодаря.

Мъжът й се усмихна.

— Аз съм Флейм, а партньорът ми, дето сърдито гледа протестиращите, е Слаш. Благодаря за удоволствието, което ни достави с думите, които каза на онзи човек там. Той обича да ни се подиграва.

— Удоволствието е мое. Когато започне отново да ви дразни, просто скандирайте насреща му „Елвис“, и се обзалагам, че той ще млъкне. — Тя му намигна. — Това е най-добрият начин да се справите с тях. Тази дума напълно ще го вбеси, той ще знае, че е обида, но останалите няма да разберат.

Флейм се изсмя.

— Ще го запомня и ще го предам на другите.

— Смятам, че така е честно да му го върнете. Сигурна съм, че трябва да се примирявате с адски много неща. Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Естествено. — Той сви рамене.

— Защо избра да се казваш Флейм? Разбирам косата ти да беше яркочервена, но тя е светлочервена.

— Обичам да наблюдавам как гори огънят. — Усмихна се. — Често прекарвам нощите като седя вън пред огнището. Миризмата на горящо дърво е приятна, а пламъците са красиви и толкова живи.

— Винаги съм искала да задам този въпрос. Късметлия си, че си имал възможността сам да избереш името си. Аз бях принудена да се примиря с Джесика Марли Дюпре. — Тя поклати глава. — Моите родители ме убеждаваха, че е хубаво. Мисля, че са пушили наркотици, докато са римували двете ми имена. — Флейм се разсмя. — Ето защо настоявам да ми викат само Джеси. Когато чуя някой да ме нарича с пълното име, ми призлява. Звучи, сякаш трябва да пея стари кънтри песни или нещо такова. Така че, името е от значение.

— Удоволствие е човек да те има около себе си. — Засмя се отново мъжът. — Родителите ти са свършили добра работа.

— Благодаря.

— Наистина ли ще работиш при нас?

— Да. Не знам какво точно ще правя. Тази сутрин ме изритаха от екипа и ме изпратиха тук.

Усмивката му помръкна.

— Искаш да кажеш, че са те уволнили? Защо са те отстранили от групата?

— Бях простреляна. Просто драскотина, наистина. Също така убих и трима тъпанари, но те си го заслужаваха. Това е дълга история. Беше добра стрелба. Но моят баща е сенатор Джейкъб Хилс. Като научи и полудя от притеснение. Уволни ме, за да е сигурен, че повече няма да съм в опасност, или да попадам в ситуация, в която може да се наложи да убивам задници. — Усмихна се, за да смекчи думите си. — Предполагам, е решил, че тук ще е по-безопасно. — Тя огледа високите стени и тежковъоръжените офицери, които патрулираха горе. — Забелязвам, че това място е доста сигурно.