Всъщност, песента наистина бе права. Защото това

кой знае дали изобщо го имаше, защото всичко напред може би бе само мрачина.

— Мисля, че е време да ставаме — чувам гласа на дамата. — Все пак трябва да си почина малко преди представлението.

Макар да е обед, светлината на деня е тъй оскъдна, сякаш едва се развиделява и Дрейк-стрийт повече от всякога прилича на дълъг мрачен коридор. Човекът, който в момента привлича вниманието ми, стои на изхода на Генералния щаб. Сетне разтваря чадъра и поема към голямата улица. Ръми.

Ставам от мястото си и когато Ларкин задминава кафенето, на свой ред излизам на улицата. Поглеждам с носталгия подир отдалечаващия се мъж с чадъра, обаче не го сподирвам. Дрейк може да ме повика всеки миг и дори е чудно, че все още не ме е повикал.

Тръгвам в обратна посока и влизам в книжарницата. Помещението, както винаги в тоя обеден час е добре заселено с мъжка клиентела, жадна ако не за жени, то за женски изображения. Господата стоят мълчаливи и дори тържествени, сякаш са в църква, с тая разлика, че в църква бомбетата се свалят, а тук — не. Стоят, окачили чадъри на джобовете си, за да могат свободно да разлистват списанията с пищни многоцветни снимки. Стоят, застанали един до друг и заедно с туй изолирани всеки в себе си и в своите сексуални фантазии.

Прекосявам помещението и влизам в задната стаичка, дето книжарят, както винаги в свободните от сметки мигове, е потънал в Диалозите на Платон.

— Добър ден, мистър Оливър!

— Добър ден, мистър Питър!

Човекът оставя книгата, поглежда дружелюбно и произнася следващата фраза от обичайния репертоар:

— Едно кафе, мистър Питър? Още е съвсем топло…

— С удоволствие.

Мистър Оливър се отправя към масичката в ъгъла, дето е мястото на стъклената колба и подир минутка се връща с миниатюрен поднос, в средата на който се извисява обемиста фаянсова чаша, от която наистина се вдига пара.

— Една пура, мистър Оливър?

Сега репертоарът изисква книжарят да произнесе своето „с удоволствие“, което той не пропуска да стори. Опитвам кафето от колбата, за да го сравня с току-що изпитото еспресо, додето приятелят ми — макар и не с финеса на шефа — разгъва своята „Робърт Бърнс“ и я запалва.

В тоя момент на гишето се показва Френк, момъкът, прибиращ парите на самците в широкото помещение:

— Един клиент пита дали няма да му се направи отстъпка, ако вземе десет броя на Ерос?

— Вие знаете, Френк, че отстъпка не правим — отвръща мистър Оливър. — Обяснете на господина, че това не е въпрос на добро желание, а на принцип.

— О, предполагам, че ще ги вземе и без отстъпка — промърморва помощникът, преди да изчезне.

— Ще ги вземе, естествено — кима на себе си книжарят. — Но ако му предложите съчиненията на Шекспир дори на половин цена, ще ви обърне гръб.

— Хората нямат нужда от потресаващи драми — забелязвам примирително. — Потресаващите драми и без туй ги има колкото щете в живота. А една моя позната обичаше да казва, че ако изкуството прилича на живота…

— А сексът? — прекъсва ме мистър Оливър, като изважда пурата от уста. — Нима сексът го няма в живота? Нима всички тия безнравствени снимки не са правени на живо?

— Само че това са инсценировки… фалш…

— А, именно: фалш! — кима доволно книжарят. — На тия господа им е нужно не изкуство, а фалш. Те еднакво ненавиждат и изкуството, и живота. Те копнеят за едно фалшиво изкуство, мистър и за един фалшифициран живот.

Той млъква и отново захапва своята „Робърт Бърнс“. А сетне наново я изважда от уста и произнася с почти скръбен патос:

— И като си помислиш само, че тия хора са потомци на великия Кромуел…

В тоя миг вратичката се разтваря и на прага се появява едно животно. По-точно — горилата Ал.

— Вика ви шефът, мистър — съобщава човекоподобната маймуна.

Пътем казано, от известно време насам и двете тия маймуни, Боб и Ал, също както и останалата фауна на Дрейк-стрийт, са възприели спрямо мене тона на известна почтителност, доколкото изобщо това е по силите им, и дори вместо подигравателното „сър“ са почнали да употребяват учтивото „мистър“.

— Къде пропаднахте, приятелю? — посреща ме почти радушно шефът. — Помислих си да не би пак да ви се е случило нещо.

— Съвсем не — успокоявам го. — Бях при мистър Оливър.

— Вие ме наскърбявате, Питър. Да киснете из порнографските книжарници, когато на пет крачки оттук живее прекрасната мис Грей!

— Отбих се само за да изпия едно кафе.

— Кафе? В тоя час? Не, вие наистина ме наскърбявате. Ами че сега е часът не на кафето, а на скоча… Това даже в ръководствата за прилично държане го пише…

При тия думи мистър Дрейк се измъква иззад бюрото и се отправя към подвижния бар, за да ми покаже нагледно някои от тънкостите на приличното държане и най-вече ония, свързани с параграфа „как да пием уиски“.

— Е, какво ново? — запитва шефът, след като сме се подкрепили с порция скоч.

И ме поглежда със спотаеното доволство на човек, разбиращ отлично, че новото го знае именно той, а не събеседникът му. Всъщност новото и аз го знам и то още от снощи, когато съм отнесъл в къщи съответната рекламна листовка и подир съответното нагряване съм прочел: „Пропуснахме втора пратка via Виена. Съдържание: три килограма хероин.“

— Нищо ново — отвръщам апатично. — Освен дето времето пак се развали.

— За някои се разваля, Питър, а за други се оправя — забелязва поучително Дрейк.

И отново ме поглежда със същия израз на скромно доволство.

— Имам да ви съобщя една не лоша новина, приятелю. Втората ни партида също е получена във Виена. И този път не се касае за нишесте.

— Колко кила? — запитвам делово. — Десет?

— Не бъдете алчен! — вдига предупредително пълния си показалец шефът. — Алчността е изяла главите на много хора. Този път са само две кила. Обаче не нишесте, а хероин. Надявам се ще съумеете да оцените разликата и да си направите на ум сметката.

— Направих я наистина — отвръщам без много забавяне. — И тъкмо затуй не виждам причини да плача от радост.

— Но това са пет хиляди лири, Питър! Или десет хиляди долара! Не, наистина… не допусках, че сребролюбието ви е чак тъй ненаситно…

Той поклаща с покруса глава и прибягва за утеха към чашата си. Нямам никакво намерение да го осведомявам, че по мои сведения килограмите не са два, а три. И нямам никакво отношение към лирите и доларите. И ако нещо все пак ме безпокои, то е от съвсем друг характер.

— Съгласете се, мистър, че сумата не е чак толкова фантастична, дори за бедняк като мене. И имайте предвид, че тази сума ми е струвала немалко изпитания и доста страх.

— Но това е само първата ви печалба, Питър! Първата от една дълга, може би много дълга серия печалби.

— Съвсем не, мистър. Тя е първата, но и последната. И тъкмо по тоя пункт вие не желаете да ме разберете.

— А, вие пак ще ме отегчавате с оня ваш фараон и с тримата му предатели… — избъбря с досада Дрейк.

— Не тримата, а един от тримата. Ларкин…

— Ларкин преди малко беше тук — прекъсва ме шефът. — И трябва да ви кажа, че е много, много доволен от развоя на събитията. И е готов да пласира отвъд океана каквото и количество да му предложим.

— Но стоката там, на Изток, вие я плащате, нали?

— Естествено. Да не я плащате вие?

— И ако тая стока пропадне по някакъв начин, от това вие ще загубите, а не Ларкин, нали?

Играта е рискована. Ала сега, след като първата пратка хероин е минала през страната, не разполагам с никакво време за размайване и трябва да поема пътя на пресметнатия риск.

— Ларкин ще загуби печалбата си — казва шефът след къса размисъл.

— Именно. Ще загуби нещо, което не притежава. Докато вие ще загубите собствен капитал.

— Но разсъдете сам, Питър — произнася търпеливо Дрейк. — Какъв интерес има Ларкин да се лиши от една голяма печалба?