И дори да стигна до някоя подобна връзка, какво от туй? Ще видя Ларкин да се разхожда с някакъв тип. Или да си пие кафето с някакъв друг тип или да кръстосва неподвижния си поглед с неподвижния поглед на някакъв друг тип. ЦРУ тет а тет с едно друго ЦРУ. И какво от това? Две ЦРУ-та, нищо повече.

Между вчерашната дъждовна събота и утрешния понеделник, който може би също ще бъде дъждовен, един слънчев неделен ден — това не е възможност за изпускане, поне според мнението на мис Грей.

Така че ние използуваме следобеда за една дълга, много дълга разходка, която ми позволява най-сетне да видя част от истинския Лондон, тъй както е прието той да се сервира на туристите.

Започваме от Трафалгар скуер, дето Линда ми показва колоната на Нелсън, достатъчно голяма впрочем, за да я видя и без да ми я показват, а аз запитвам: „Кой беше тоя Нелсън?“, на което тя отвръща: „Ами че прочутият адмирал“, подир което аз отново запитвам: „А с какво точно е прочут?“, на което Линда отвръща: „Ами с битката при Трафалгар“, подир което аз се интересувам естествено какво точно е станало при Трафалгар, на което вече дамата отвръща немного уверено:

— Мисля, че е разбил там испанската флота… или френската… или може би и двете едновременно. О, Питър, не ме връщайте моля ви към спомена за уроците по история.

Задоволявам се прочее да оглеждам паметника, без да задавам въпроси и тоя адмирал с фамилията си ми напомня за нещастния край на мис Бренда Нелсън, макар да не вярвам тя да му се пада сродница. Напомня ми още и за партиите на шах между мене и Борислав, защото както се е изправил на върха на колоната, тоя Нелсън прилича доста на фигурка от шах и по-точно на офицера, дето върви все по диагонал, с тая разлика, че тук фигурката е твърде дребна, а постаментът — прекалено висок.

Най-сетне, за да заменим кървавите спомени на историята с нещо по-възвишено, Линда предлага да се отбием в Националната галерия, която е точно срещу адмирала и неговата колона, тъй че влизаме, ала тук също не липсват кървища и кървави разпятия и сцени, представляващи как свети Себастиян стои завързан и надупчен от стрели, а воин с ризница пробожда с ножа си свети Петър, макар че на мене лично най-силно впечатление ми прави картината Саломе от някакъв си италианец, представяща въпросната Саломе с ангелско лице, хванала с две ръце фруктиерата, дето някакъв разбойник полага големия си кървав плод и по-точно отрязаната глава на оня бедняк — Йоан Кръстител. В живота е същото, мисля си, и ангелските лица нерядко крият доста адски намерения и добре че Линда няма ангелско лице, защото иначе би трябвало да си помисля, преди да се отправя с нея на неделна разходка.

Обикаляме прочее край картините, като се опитвахме да ги разгледаме през барикадата от голи темета и дамски шапки, додето дамата, която е по-досетлива от мене, се сеща, че ако продължаваме все тъй да навиваме километража из тия зали, няма да ни останат сили за самата вече спомената неделна разходка, тъй че ние излизаме и тръгваме по Пел-Мел, а сетне свиваме в Сент-Джеймс-стрийт, а оттам излизаме на Пикадили, отдето се озоваваме на Парк Лейн, за да се полюбуваме на отморяващата зеленина на Хайд-парк, докато тя все още е налице и не е заменена от златото на есента.

— Капнах вече! — декларира мис Грей, когато стигаме до Марбъл Арч, тъй че сядаме на чист въздух пред едно кафене, рядка възможност в тоя град, дето всичко, включително заведенията и семейните тайни е скрито зад студени плътни фасади.

Келнерката в небесносиня рокличка и с почти несъществуваща пола ни донася по едно двойно еспресо. Лондон през последните години се модернизира дори по линията на еспресото, което все повече се превръща във всеобща напаст и което не вещае нищо добро за традициите на Британската империя, както подробно би ви обяснил мистър Оливър. Линда получава добавъчно и огромна порция мелба, увенчана с цял планински масив от разбит крем, а това увеличава добавъчно и порцията на почивката ни.

— Защо не сте си купили кола, Питър? Щяхме да излезем извън града… Да идем до Оксфорд или до Стратфорд, за да видите родното място на Шекспир…

— Вие ми поставяте премного проблеми в един единствен пасаж, скъпа. Преди всичко не си купувам кола, защото е тъжно да се сещаш, че на колата ти вероятно е писано да просъществува по-дълго от самия тебе. Освен туй родното място на великия Шекспир толкова ме интересува, колкото и Шекспир би се интересувал от родното място на дребосъка Питър. И най-сетне тоя въпрос за колата бих могъл спокойно да го задам и на вас.

— Аз нямам нужда от кола. Разстоянието от къщи до „Ева“ е такова, че би било смешно да използувам кола. И после, Питър, аз трябва да пестя.

— Да, наистина: да пестите. Въпреки че женската спестовност ми е добре позната. Всички тия кожи, макар и съвсем фалшиви, дето сте ги накупили.

— Това са дреболии. Взех цялата купчина при една разпродажба. Но аз действително трябва да пестя.

— Смятам, че доста отрано сте се загрижили за старините си.

Почти приключила с айсберга от сметана, дамата пристъпва към по-същественото: сладоледа и фруктите. Което не й пречи да формулира възражението си:

— А преди старините? Да не смятате, че до безкрай ще стоя в тази „Ева“? Още година или две — знам ли — и дори на персонала ще омръзне да ме гледа и някой ден Дрейк ще каже: „Чудесно пяхте, мила, обаче сега идете да попеете другаде“ и аз ще трябва да се преместя в някоя следваща „Ева“ от по-долна категория, а сетне в по-следваща, додето ми остане последната възможност, тая на моряшките кръчми, в които не знаеш дали те вземат за певица или за проститутка.

Тя гребна още една лъжичка от вече топящото се лакомство, сетне отмества чашата настрана и посяга за цигарите.

— Не искам да стигам до моряшките кръчми, Питър. Може би ще се наложи да сляза още малко, но не искам да падам чак до моряшките кръчми.

Щраквам запалката. Линда запушва и отправя поглед към тротоара. В късния следобеден час на неделния ден улицата е почти пуста. Някоя двойка влюбени или някоя двойка млади съпрузи, между които се тътри детето, уморено също като нас от дългата празнична разходка, или двойка старци, пременени в тъмни облекла, сякаш вече са се приготвили за погребението си и пристъпящи предпазливо, за да не го ускорят прекалено с някое нещастно подхлъзване. Неделя. Скука. Неделна скука.

— Освен глас, вие имате и външност, Линда. Макар че избягвам да ви го казвам, за да не вирите нос.

— И какво от това? Да не мислите, че външността трае повече от гласа?

— Имах предвид, че нещо по-търпимо от моряшките кръчми, например някое секретарско място, не ви мърда при тая външност.

— Мислила съм и по това — уверява ме дамата. — Само не смятайте, че за тия места липсват кандидатки. И при всички случаи, ако един ден стигна до секретарството, едва ли ще разполагам с необходимите делови и други качества. За такова нещо, Питър, трябва или да съм съвсем млада или да съм фурия на стенографията и машинописа. А аз няма да бъда нито едното, нито другото.

Замълчавам понеже не се сещам какво друго бих могъл да й предложа. За щастие тя сама ме избавя от затруднението:

— Имам предчувствието, че все пак накрая ще стана учителка в някой затънтен край. Ще завърша педагогически стаж със спестените си пари, ако все още имам такива, и ще стана учителка в някое село. Ще гледам вечер телевизия и ще плета пуловер за зимата. Какво друго?

— Жалко за хубавата песен… — промърморвам сякаш на себе си. — Като си спомня с каква решителност отхвърляхте утрешния ден, там на дансинга, и като виждам какви горчиви грижи ви причинява всъщност това „утре“…

— Не бъркайте театъра с живота, Питър. Ако театърът приличаше на живота, никой нямаше да има нужда от него.

Гласът звучи уморено и апатично. Тази жена ми се бе представяла високомерна и самонадеяна, чак додето бе смъкнала заучените изражения, за да ми се разкрие в истинския си образ — една героиня на неуспеха и разочарованието, залутана в безпътица из лабиринта на града и гледаща с недоверие и тревога натам, дето краят на улицата се губи в мрачини.