— Кое е добро и кое — не, това е работа на пасторите, Питър. Аз обаче знам нещо, неизвестно на пасторите: кое доставя радост и кое — не. И се стремя да се придържам най-вече към първото. И ако понякога по изключение съм заставен да прибегна до второто, то е само защото ме принуждават, само защото на тоя свят има и хора, неспособни да оценят желанието ми — да доставям радост.

— Има ги всякакви — съгласявам се, за да го успокоя.

— Точно така — кима шефът. — Но за да се върна към първоначалната си мисъл, ще ви кажа, че възрастните са като децата: радват се най-вече на игрите и на играчките: безсрамни картинки, живи кукли, по възможност — голи, малко хашиш, малко комар… И аз им давам всичко това, Питър, давам им радост. Нека всевишният ме съди на оня свят затуй, че съм доставял радост…

— А вашата собствена радост? — позволявам си да запитам.

— О, тя е съвсем прозаична, приятелю. И съвсем скромна. Да имам винаги под ръка тая чаша с обичайното питие, да разчитам на услугите на добрия шивач и на реномирания готвач, а също, разбира се, и на малко уважение от страна на околните. А за тия дребни неща, включително и за уважението, е нужно… знаете какво.

— Това всички го знаят.

— Понякога, естествено, се налага и да наказвам. Стремя се да го правя възможно по-рядко, обаче има случаи, когато се налага — иначе цялата барака ще иде по дяволите. Но даже и когато наказвам, избягвам излишната жестокост. Вие знаете какви жестокости са измислили китайците, светата инквизиция, ония садисти от Гестапо и други подобни изверги. При мене, Питър — нищо такова. Защо да го изтезаваш, да го осакатиш, да го обречеш цял живот да се влачи като инвалид. Прати, му Марк — и толкова. Един куршум — и толкова. Просто, хуманно, както следва да стават нещата между възпитани хора.

— Не знам какво е възпитанието на Марк, но ако съдя по вашите две горили…

— Грешите, приятелю, грешите — прекъсва ме добродушно Дрейк. — Вие проявявате обичайното пристрастие на човек, заемащ определена страна в спора. Боб и Ал са просто две деца. Две невинни деца, които обичат играта като всички деца. И които умират от желание да пуснат в ход невинните си номера. Навярно знаете коронния номер на Боб — светва те с глава в носа, което при неговия ръст съвсем не е трудно, а сетне ти подава кърпа да си избършеш кръвта. Или номерът на Ал: „Гледай тук!“ вика, като ти показва десния си юмрук и в същия миг те зашеметява с левия. Лудории, нищо повече.

— Възможно е — промърморвам отстъпчиво. — За жалост личните ми спомени говорят друго.

— Пристрастие, приятелю, казах ви: пристрастие и нищо повече. Изобщо — в случай, че речем да употребяваме такива силни думи — ако Марк е адът или окончателният край, то Боб и Ал са чистилището. И аз ви ги пратих тъкмо за да се възстанови редът на разума в главата ви и да намерите единствено мъдрия за себе си изход. Не знам дали вече сте го осъзнали, Питър, но вие имате пълно основание да се гордеете, че сте станали дясната ръка на един човек, чиято единствена цел е да доставя радост!

Той поема нова глътка скоч и повтаря окуражително:

— Гордейте се, Питър! Гордейте се! Това съвсем не е срамно, когато разполагате с необходимите основания.

Не знам дали поради присъствието на жените или просто защото е препил, но когато се прехвърляме в салона на „Ева“, Дрейк бързо загубва повишеното си настроение и изпада в почти сънлива апатия.

Отпърво на масата е само Бренда, която още при появяването ни подхвърля кисело:

— Чакам ви вече повече от час, Бил…

— Всички чакаме — обобщава философски шефът. — Ако седна да ви изброявам колко неща лично аз чакам…

— Само че както съм седнала сама, някои си мислят, че чакам друго и почват да се натрапват на масата ми.

— Бихте могли да обърнете недоразумението изцяло в своя полза, скъпа — отвръща невъзмутимо Дрейк. — Една или две добавъчни банкноти едва ли ще ви навредят.

Ако първата реплика не е разкрила напълно на жената психическото състояние на шефа, то втората е пределно красноречива. Бренда го поглежда с дълбок укор, ала като не среща погледа му, замълчава. За сметка на туй оркестърът гръмва и на подиума се появява познатата ми вече гъвкава самка в златистата рокля. Изглежда напоследък в „Ева“ програмите рядко се сменят.

— Вашата конкуренция… — не се стърпява да подхвърли Дрейк на Бренда.

— Престанете, Бил, защото ще ме накарате наистина да изляза на дансинга и да се съблека пред всички тия чужди мъже — извиква жената достатъчно остро, за да преодолее другата конкуренция — тази на оркестъра.

— Не бих се изненадал, ако сте почнали да го правите, макар и не пред толкова мъже наведнаж — отвръща шефът.

Бренда се готви да отговори, обаче прехапва устни.

А сетне идва и номерът на очарователната мис Линда Грей. Певицата, облечена в същото скромно облекло, и този път е посрещната от същите окуражителни ръкопляскания, на които отговаря с мил поклон. Изобщо в „Ева“ изглежда всичко е съобразено с почитта към традицията. И каква полза да се правят промени в програмата, когато самата публика постоянно се променя, а следователно и програмата винаги изглежда нова.

Мис Линда откача микрофона, прави няколко стъпки край масите и очевидно търси жертвата за настоящата вечер. Жертвата в случая се оказва някакъв млад мъж с леко стреснат израз и с очила, напомнящ на библиотекар или на учител по латински език. Певицата му отправя настойчив поглед, като преодолява стъклената преграда на очилата, за да проникне в стреснатия му душевен свят и в залата се разнася топлият мелодичен глас:

Сега вече мога спокойно да слушам тоя мелодичен глас, без да се чувствувам в неловкото положение на експонат от рекламна витрина. Задоволството ми обаче не трае дълго. Едва приключила първия куплет, Линда прави кръгом, прекосява с няколко бързи крачки дансинга и като поставя ръка на рамото ми, подхваща рефрена на песента:

Опитвам се, естествено, да я смъмря с поглед и да й подскажа да се разкара, но тоя меланхоличен глас и тия синьо-зелени очи така настойчиво ми внушават, че в момента тя пее за мене, именно за мене и само за мене, та се усещам съвсем обезоръжен.

— Този път тя пя за вас, Питър! — обажда се лениво Дрейк, след като номерът свършва.

— Тя и първия път пя за мене.

— Не. Първия път, не. Обаче сега пя наистина за вас. Добре че не вие ще плащате сметката. Иначе бих ви накарал да платите и нещо отгоре за песента.

Линда изпява и следващите си четири песни. С този обилен репертоар тя представлява нещо като гвоздей на програмата и водораздел между двете порции стриптийзи, от които втората, през по-късните часове, е значително по-безсрамна от първата. Но певицата определено бие по успех всички шампионки по събличането, може би донейде и поради простото обстоятелство, че хората, дошли тук, за да се наситят на безсрамия, нямат нищо против да се покажат като порядъчни любители на лирическата песен.

— Поканете я на масата, Питър! Възпитанието изисква да покажете, че оценявате жеста — подтиква ме Дрейк.

И не толкова поради грижа за възпитанието, колкото за да не противореча на шефа, а може би — де да знам — и по някоя добавъчна причина, сподирвам Линда зад кулисите и формулирам поканата.

— Дрейк ли ви изпрати? — запитва тя подозрително.

— Кой друг. Но сърдечно погледнато, поканата е моя.

— „Сърдечно погледнато“? Вие вече почвате да си служите и с чужди думи, Питър…