Пак тая писмена работа. И то под надзора на тоя траурен тип — Джо Райт.

Изписал съм девет или десет страници — добре че почеркът ми е по-едър, та страниците излизат повече — и вече почвам да усещам болки не само в дясната ръка, но и в главата, макар че що се отнася до главоболието, то вероятно е причинено най-вече от гъстата люлякова миризма, с която Райт насища кабинета. Този човек наистина ухае като цял букет люляци, а може би дори и като цяла люлякова гора, въпреки че, искрено казано, никога не съм бил в люлякова гора и наивно си я представям като няколко дървета от рода на Джо Райт и се виждам как се движа по пътеката между тия дървета-райтовци и все повече ми призлява от аромата им.

Додето аз се потя над домашното упражнение, Райт има пълна възможност да се наслаждава на ролята си на безделник, да обикаля из стаята, да надзърта бегло през завесите на прозорците, да реши дългите си черни коси с дългите си бледи пръсти на музикант и да насища атмосферата с тютюнев дим и люляково ухание.

Той, разбира се, както винаги и с пълно пренебрежение към летния сезон, е облечен в безупречния си черен костюм — предполагам, че ги има няколко еднакви, защото ако беше един, не би могъл да бъде непрекъснато така безупречен, — с черната вратовръзка, черните обувки и дори черните чорапи, както установявам, когато понякога се отпуска на креслото пред мене и кръстосва крака.

Откакто се е появил в кабинета по нареждане на Дрейк, той не е благоволил да отрони нито дума и се ограничава с небрежното държане на надзирател спрямо арестант. Имам обаче впечатлението, че въпреки цялата си външна непринуденост, погребалният агент не се чувствува много добре и че зад позата му на надзирател всъщност се крие едно мъчително съмнение: дали той, Райт, все още е дясната ръка на шефа или дясна ръка вече е станал привидният арестант тоя пришелец, натрапник и хитрец Питър.

Следва да призная, че ако подобни съмнения наистина го мъчат, те не са съвсем неоснователни. Срещите, които съм имал с Дрейк, ако изключим оня паметен военен съвет, са ставали винаги в отсъствие на Райт. Проектът за операцията в последния си и единствено валиден вариант е за него вероятно пълна тайна. Пълна тайна е и писменият ми доклад, с който в момента изпълвам страниците и в който чернокосият с уместна предпазливост се пази да надзърта.

Изобщо, ако приемем, че и двамата сме в известен смисъл секретари на Дрейк и че дори Райт е старшият, то съвсем очевидно е вече, че секретар по поверителните дела съм аз, докато той е натоварен да се занимава с най-прозаичното — порнографията, комарджийницата и клубовете-зимници.

Предполагам, че някой друг на мястото на Джо едва ли би се тровил прекалено от такива подробности. В края на краищата, по-малко ангажименти с нередни неща означава и по-малко неприятности. Обаче Райт изглежда се трови. И не само поради простото съображение, че участието в една операция носи и някакво участие в печалбата. А и поради подозрението, че щом Дрейк държи дясната си ръка настрана от операцията, значи престанал е да разчита или никога не е разчитал особено на тая дясна ръка.

Кабинетът отдавна вече е задимен до краен предел и ръкописът ми отдавна вече е завършен, и ние от сума време сме погълнати с Райт от това отегчително занимание — да даваме вид, че не съществуваме един за друг, когато най-сетне вратата се отваря и влиза шефът.

— Готово ли е всичко? — пита той в най-добро настроение, в смисъл, че въгленът му е добре зачервен, вероятно от няколко добавъчни чашки в „Ева“.

Подавам му вместо отговор скромния си литературен труд. Рижият го поема, приближава до касата и го поставя на сигурно място.

— Свободен сте, Райт — промърморва Дрейк и тая реплика прозвучава значително по-хладно от първата.

Погребалният агент пожелава приятна вечер на шефа си и побързва да изчезне.

Защото, макар тоя факт да е грижливо скрит зад плътно спуснатите завеси, но вече отдавна е вечер.

— Какво ще кажете, Питър, за една малка вечеря по френски образец?

Какво друго мога да кажа, освен че съм поласкан от вниманието.

— Всъщност трябваше да ида до Бренда, за да я изведа, но се обадих да дойде по-късно направо в „Ева“. Трябва да ви призная, приятелю, че тия домашни котки понякога стават доста обременителни.

Излизаме от кабинета, като оставяме на горилите грижата да проветрят помещението и правим пеша курса от няколкостотин метра до набелязания от шефа ресторант. Заведението няма нищо общо с посредствената класа на италианеца. Кристали, порцелан, сребърни прибори, снежнобели покривки и цветя. За щастие — не люляци. Сезонът на люляците отдавна е минал, освен при Райт.

— Избирайте, без да правите справки с цените — заявява с царствен разгул Дрейк, когато метр д’отела ни поднася подвързаните с кожа карти.

Пропускам край ушите си тая декларация и си поръчвам скромна салад нисоаз и банален стек с чер пипер.

— Какво ще пият господата? — пита с искрен интерес метр д’отела, тъй като решителният удар върху клиента се нанася именно с питието.

— Безразлично ми е — казвам с риск да го разочаровам.

— Трябва да помисля някой ден за светското ви възпитание, приятелю — промърморва добродушно шефът. — Не можете да влезете във френски ресторант и да ви е безразлично какво ще пиете.

Окуражен от тая фраза, келнерът бърза да предложи някакво бяло бургундско от не знам коя си реколта, което Дрейк, въпреки прилива си на щедрост, е принуден да отхвърли като прекалено нагарчащо от гледна точка на цената. Изобщо между двамата започва увлекателна беседа на темата френски вина, завършваща с избора пак на някакво бургундско, но сравнително по-приемливо при тия наши скръбни времена на финансова неустойчивост, както благоволява да се изрази шефът.

Интериорът с бледорозовите си тапети и кристални осветителни тела представлява оазис на финес и уют в тоя не твърде чист град, наречен Сохо, тъй като в Сохо контрастите съвсем не са редки и нищо чудно до жалката квартална кръчма да откриете някакво скъпо заведение, както и нищо чудно до масата на мистър Дрейк да видите седнали двама члена на камарата на лордовете.

Ресторантът се казва „Златен петел“, ако не е „Златен лъв“ или „Златна риба“ или „Златно буре“, защото по фирмите на тия заведения златото изобилствува, като че се касае за бижутерии предприятия и ако вървим по същата логика, златарските магазини би следвало да носят названия като „Вкусното дробче“ или „Печената пуйка“. Ала това е една тема извън сферата на моята специалност и по която би следвало да се вземе мнението на приятеля ми, всестранно осведомения мистър Оливър, който обича да разсъждава обстойно над такива загадки, като примерно защо автобусите в Лондон са червени, а в Париж — зелени и винаги е готов да ви предложи личната си добре обоснована концепция.

Вечерята минава без излишни протакания и аз не съм далеч от подозрението, че Дрейк жадува час по-скоро да види края й с единствената цел да стигне и час по-скоро до любимото си уиски, защото тия бели вина, френски или други, не му говорят много нещо. Може би именно и затуй едва когато си поръчва двойния скоч — докато аз се задоволявам с кафе и малък коняк — шефът минава от дребните въпроси, свързани с операцията, към по-големите житейски обобщения. И ако не съм успял до тоя момент да се досетя, че философията на мистър Дрейк е изцяло алтруистична, крайно време е най-сетне да проумея тази истина.

— Всъщност, Питър, не знам дали сте забелязали, но ако се абстрахираме от някои глупави предразсъдъци, моята цел в живота е толкова благородна, че само някой лицемер би имал куража да я оспори. Защото целта ми… каква друга може да бъде целта ми, освен да доставям радост? Радост на хората, но, разбира се, и радост на себе си. Аз също съм човек.

При тая скромна декларация шефът отпива от скоча и ме поглежда, за да почерпи от очите ми онова съчувствие, което би го поощрило да продължи великодушната си мисия.