Така въпросът, дали точно лапите на сфинкса не образуват горната част на строежа на една подземна гробница, не би бил особено погрешен. През юли 1998 г. египтологът Тапан Кумар писа:
«Напълно е възможно под едната от двете лапи на сфинкса да съществува скрит вход към типична за древен Египет скална камера, в която да се намира гробът на Хеопс«.
Още френският египтолог професор Аугуст Мерие в средата на 19. век изказа тезата, че сфинксът би могъл да представлява надгробния паметник на някой ранен цар, в който да се съхранява «свещеният потир» на този праисторически водач. Мерие не стига до това разсъждение от скука. Още римският историк Гай Плиний Стари (Секунд) ни информира в 17 глава на своята «Естествена история», че сфинксът в действителност бил надгробният паметник на някой си цар «Харамис».
Защо обаче по-старата генерация на египтолозите е съществено по-спекулативна?
Вероятно заради факта, че тя е черпела информация от междувременно вече недостъпни писмени свидетелства, според които произходът на хората недвусмислено произтича от Боговете и защото през 19. век все още се преследвала една обща цел — това да бъде доказано. Днешните експерти на Забранената египтология междувременно (!) на практика биха могли с най-модерната технология да докажат старата идеология и затова наистина не знаят как да поднесат тези знания на нормалното население.
Наистина ли това е толкова сложно?
Първият от всички останали проект за търсене на кухи помещения под, респ. около сфинкса, се проведе между 1979 и 1982 година от American Research Centre in Egypt (ARCE). Горе-долу по същото време — през април 1980 — д-р Захи Хауас ръководеше разкопки в един ареал на 50 метра източно от храма на сфинкса. След 1,50 метров изкоп той се натъкнал на пласт от обработвани каменни блокове, които се простираха на още 17 метра в източна посока. Пет месеца по-късно на това място Египетската служба по водите (AMBRIC) проби голяма дупка, за да определи нивото на подпочвените води в околността, и на 16,86 метра се натъкна на друг червен гранит, който всъщност се намира само на 800 километра южно от Асуан. След преценка на работата си изследователите разбраха, че между пластовете на 27 метра под земната повърхност, източно от сфинкса, се намира направено от човешка ръка строително съоръжение, което по някаква причина било включено в общия архитектурен комплекс в Гиза.
Единият от отговорящите за проекта служител на ARCE, който беше запознат със съвместната дейност на египетските власти, беше отново професор Марк Ленър. Междувременно и Stanford Research Institute (SRI) влезе в екипа на проекта, за чиито проучвания беше включен и професор Ленър. След като беше пробит нов отвор, по-нататъшния начин на действие на изследователската група беше ориентиран единствено само към «бързи технически резултати». В изследователския си доклад професор Ленър пише:
«В отвора те спуснаха един много мощен ехолот, който се състоеше от дълги, с формата на молив сензори. След което под нивото на подпочвените води във всички посоки бяха изпратени звукови вълни. После техниците спуснаха долу стетоскоп, т. е. слухов апарат, чрез който един осцилоскоп прихвана сигналите«.
По този начин се изследват пукнатини и пластове, които се улавят от звуковите вълни. Но Марк Ленър приписа своите резултати, всъщност доказващи кухи пространства под очертанията на сфинкса, на естествената ерозия на подпочвените води и изказа мнението, че съществуването на изкуствено създадени кухи галерии под постройката било non-sens — (безсмислица).
През март 1993 г. в района на сфинкса отново бяха проведени сеизмографски вълнови изследвания, този път от американския геолог д-р Томас Л. Добеки, които успяха да докажат съществуването дори на две правоъгълни подземни помещения, както и разклонени проходи. Освен това френският инженер и професор по геология Жан Карисел през 1996 г доказа съществуването на един най-малко 700-метров подземен тунел, който както по-късно се установи представлява подземна връзка във формата на Y с Голямата пирамида с пирамидата на Хефрен, започваща от района на постройката на сфинкса. Но и сега така наречените представители на научното съсловие не се притесняват, когато като професор Райнер Щаделман заявяват:
«Неоткритите подземни помещения и канали по мнението на разни надарени с фантазия „изследователи на пирамидите“ свързват „големия канал“, който се простирал по продължение на ръба на западния скален риф, с една предполагаема камера под пирамидата«.
Това високомерно, иронично отношение към работните тези на други изследователи за съжаление се смята за нормално за учени като вездесъщия Райнер Щаделман! Дори след като мюнхенският инженер и технически специалист по археология Рудолф Гантенбринк през 1993 г. с помощта на видеографика успя да защити една нова хипотеза, противоречаща на теориите на Щаделман, египтологът дълго време не желаеше да приеме тази корекция. Освен това с евентуалните камери, които би трябвало да се намират под платото на пирамидите, на първо място не са се занимавали някакви «надарени с фантазия учени», а no-скоро антични историци като Херодот, както и съвременни египтолози като д-р Захи Хауас. В своята «История», И, 124, Херодот съобщава: «И годините минали за построяването на този път, и за построяването на подземните помещения под хълма, на който се намират пирамидите, които царят направил за себе си — за гробници, на един остров, към който спуснал канали от Нил«.
Следователно съгласно свидетелствата на Херодот на платото би трябвало да се намират множество камери, които професор Щаделман по типичния за него начин винаги интерпретира като безсмислица. Едно съобщение в пресата в датския Sandpit von Royalty в началото на 1999 г. шокира разсъдливия досега мироглед на египтолозите:
«Аз открих една шахта, отвесна, на 29 метра под земята, точно по средата между пирамидата на Хефрен и сфинкса. На пода, който беше залят от вода, открихме гробница с четири стълба. В средата се намираше голям саркофаг, който очаквам да е на Озирис, Бога на плодородието«.
Това изказване е на д-р Захи Хауас, директора на платото Гиза. Дори това откровение за най-новата находка на египтолога се дължи на датските кралица Маргарете и крал Густав. Хауас казва:
«Когато кралицата посети моя лекция в Копенхаген и се отнесе с такъв голям интерес към египетската история, аз се почувствах задължен да посветя Нейно Величество в най-новите разкрития«.
С други думи това означава, че ако кралица Маргарете не беше посетила лекцията на д-р Захи Хауас, всички останали хора щяха да продължават да бъдат смятани за глупаци.
Това не е ли поредното доказателство за съществуването на Забранена египтология?
Хауас освен това заявява, че той е открил «Шахтата на Озирис», която води към още, засега напълно неизвестни, подземни камери и помещения, едва през ноември 1998 г. Според информация на британския Daily Telegraph откриването на три подземни нива на платото обаче е станало още през 1935 г.! Още тогава откритието трябва да е било публикувано в английския ежедневник, преди отново да изпадне в забрава. Дори големият английски египтолог У. М. Ф. Петри прегледа мястото малко преди смъртта си през 1942 г. Професор Марк Ленър също разказва, че е слизал в тази подземна област на платото Гиза през 1987 г., където обаче неговите по-нататъшни изследвания били възпрепятствани все още от огромно количество вода. Хауас обаче остава твърдоглав и продължава непоклатимо да повтаря, че той бил откривателят!
Веднага след откритието неговия екип вероятно е започнал вече да изпомпва водата, за да направи възможно официалното изследване на находката. Същевременно обаче Хауас признава, че «…ще трябва да изтекат още няколко години, преди да бъдат завършени окончателните проучвания». Чудесно!
