Много повече от момента на обработка и транспортиране обаче впечатлява вложената при построяването на сградата астрономическа геометрия, която ни предлага обяснение за светоусещането на архитекта.
По каменния цокъл на средната ниша непосредствено срещу тунела, дълъг 18,9 метра, има триелементен спираловиден мотив. Три от нишите се отклоняват към двете страни по продължение на посоката на тунела от т. нар. гробищна камера. Години наред се говореше, че на един определен ден от годината слънцето прониквало в камерата и лъчите му падали точно върху този троен мотив от спирали. Естествено всички археолози отхвърлиха тези брътвежи и заклеймиха наблюденията на лаиците като плод на болна фантазия. Въпреки това по време на зимното слънцестоене на 21 декември 1969 г. професор О’Кели не се лиши от възможността да изчака изгрева на Слънцето в гробницата. В своята книга «Newgrange» неподдалият се на заблуждението археолог от университета в Корк заявява следното относно свидетелствата на лаиците:
«Точно в 9.54 часа британско лятно време горният ръб на слънчевото кълбо се промъкна през ръба на очертания от гробницата кръгозор; в 9.58 часа първият директен слънчев лъч проникна през отвора на вратата, през тунела и пълзейки по каменния под на гробницата стигна до предния ръб на цокъла на крайната камера. Когато тънкият светлинен лъч се превърна в широка 17 сантиметрова ивица, преминаваща през каменния под на гробницата, вътрешността на гроба се освети от индиректна светлина, което предизвика драматичен ефект и откри множество подробности в крайната камера, както и в страничните камери. В 10.04 часа широката 17 сантиметра светлинна ивица отново се стесни и точно в 10.15 часа в помещението не падаше повече никакъв слънчев лъч…»
Подобна игра на светлината можела да се види през същата година в каменния храм на цар Рамзес II в Абу Симбел, през 1969 година преди сградата да бъде преместена около 180 метра навътре в страната и около 64 метра над първоначалната си позиция. На 20 февруари и на 20 октомври всяка година слънчевите лъчи прониквали в лежащата на дълбочина 63,50 метра основна камера, където се намират три статуи (на Амон, на Рамзес и на Ра). Играта на светлината била толкова добре изчислена от египетските архитекти, че при обявяване на жътвата (начало/край) слънчевите лъчи се пречупвали през 63,50 метра дълбокия тунел и огрявали първо Амон, след това Ра и чак накрая намиращата се в средата скулптура на Рамзес. Това случващо се два пъти в годината събитие продължавало точно 17 минути!
Относно наблюдаваната светлинна игра в Нюгрендж професор О’Кели съобщава за същата продължителност:
«…при изгрева на Слънцето в най-късия ден от годината значи Слънцето има възможност да прониква в Нюгрендж точно 17 минути и то не през входа, а през единствената амбразура под външния край на покривната част на тунела«.
Дали времевия интервал на светлинната игра от 17 минути е плод на случайност?
Живеещият в Бремен берлинчанин, математикът и писателят Хорст Си подробно се зае с феномена Нюгрендж.
Така по отношение на времето на слънчевото осветяване от 17 минути той извърши следното пресмятане. За разстоянието от 298,45 милиона километра, което е приблизително равно на пътя в двете посоки между Земята и Слънцето, светлината се нуждае от 995,5 секунди. Това отговаря точно на 16,36 минути и поставя ексклузивния въпрос относно действителните познания на нашите предци от каменната епоха.
Познавал ли е човекът от древните времена скоростта на светлината?
На 21 декември 1988 г. двамата ирландски учени Том Рей и Том О’Брайън от School of Cosmic Physics повториха опита на професор О’Кели, използвайки компютърна техника. Точно четири и половина минути след изгрева на Слънцето първият слънчев лъч се появил в правоъгълното празно място над входа. Малко след това той се разширил до 34 сантиметрова ивица, която обаче заради един вероятно наклонен по време на реставрацията монолит внезапно била стеснена на 26 сантиметра. И този път светлинния лъч не достигнал тройния спираловиден мотив на задната стена на гробницата, а спрял около два метра преди него. Малко обърканите учени поработили над компютърния модел и стигнали до извода, че с течение на хилядолетията намиращият се от източната страна вход на Нюгрендж се е изместил с няколко милиметра заради изместената земна ос. Но не това била причината, повлияла върху светлинната игра, а леко полегналият на една страна монолит. Така след експеримента на професор О’Брайън модерната техника също потвърди, че светлинния спектакъл не е случайност! Това състояние на нещата естествено обезоръжило критиката на защитниците на научното статукво!
Но кой е конструирал тази постройка въз основа на законите на висшата геометрия?
Келтските митове приписват строежът на постройката на божеството Дагда. Съгласно легендата той бил пазачът на утоляващия всякакъв глад казан, който евентуално може да се сравни със «Светия граал». Прозвищата на Дагда гласели «Добрия Бог», както и «Господарят на великото знание». Единственото указание за идентифициране на този субект е едно друго божество на име Дану, на което Дагда е син. От своя страна легендата за Дану е толкова стара, че не са се запазили никакви истории за делата му. Британските учени Джон и Кейтлин Матюс пишат в съвместната си книга «Лексикон на келтската митология»:
«Единственото, което може да се каже със сигурност за Бог Дану, е равнопоставеността му с Ану, шумерският върховен Бог от Месопотамия«.
В моята книга «Звездната порта на пирамидите» аз обясних, че божествата Ану, Уран и Птах (Нун) са идентични. Съответно връзката между постройките Стоунхендж, Нюгрендж и древноегипетската миниатюра на Стоунхендж може да бъде доказана.
Възможно ли е да съществува и още някакво неопровержимо доказателство?
Всъщност постройката в Нюгрендж притежава някои определени указания за връзката си с Близкия Изток.
Диаметърът на кръга на сградата възлиза на 95 метра. Отношението на диаметъра към дължината на окръжността се пресмята с ирационалното Лудолфово число 3,14159265358979323846. То е пресметнато от холандския професор Лудолф ван Сьолен още през 1596 г., след което той открива следите му във Флоренция и го въвежда в съвременната математика.
Древните гърци също са познавали това трансцендентално число и го кръстили на 16-тата буква на азбуката си, с фонетична стойност «Пи».
Откъде обаче архитектите на Нюгрендж са знаели за Пи?
От диаметъра на постройката може да се пресметне дължината му — 298,45 метра, което по най-невероятен начин е точно 0,0001 процент от разстоянието Земя-Слънце-Земя. Това обаче би означавало, че архитектите на Нюгрендж преди 5150 години не само са умеели да боравят със скоростта на светлината, но са познавали и нашия метър и са го използвали при своите изчисления. Въпреки това научното съсловие все още е толкова ортодоксално, че според тях всичко това би трябвало да е просто някаква математическа случайност. Съществуват и други така наречени случайности, които постоянно карат нашите археолози да онемяват.
Пресметнато в мегалитни ярдове (1 мегалитен ярд = 82,90 cm) дължината на Нюгрендж възлиза точно на 360 метра. Това от своя страна отговаря на 360-градусовия радиус на еклиптиката. Хорст Си откри също така, че дължината на Нюгрендж от 298,45 метра отговаря точно на 470 сакрални лакти от древния Египет, ако се приеме базовата мярка за лакътя на Тот от 63,50 сантиметра. Сравнен с египетския лакът от 52,36 (или 52,5) сантиметра изчислението на лактите на Тот се базира на една хилядна част от екваториалната отсечка, която изминава нашата Земя при въртенето си около собствената си ос за една секунда. За наше учудване 470 лакти на Тот отговарят до милиметър на 570 египетски лакти. Единствено случайност ли е, че толкова различни мерки могат да бъдат открити в една единствена сграда на 5150 години, или тук си имаме работа с някакъв универсален език от времето на каменната ера, който ни отвежда далеч назад в миналото и до началото на Първата епоха?
