Името на египтянина означава «двойно благословен». Съгласно своята титла Хеси служел на Мехит — древна богиня-лъвица, която подобно на Сехмет покровителствала древноегипетското духовенство. Титлата му «най-големият от десетте Върховни египтяни» вероятно се отнася до «десетте съдии», които представлявали върховния древноегипетски съд (сравним с германския конституционен съд в Карлсруе) под опеката на богинята Маат.
Както излиза от откритата в Гиза през 1926 г. от проф. Херман Юнкер релефна колона, Хеси вероятно е бил свещеник, лекар, съдия и не само това. Духовенството, към което принадлежал, се наричало «hemu-Netjer» («хему-Нетер — Прислужници на боговете»), които най-малкото били директните «посредници» на фараоните за тяхната мистериозна божественост. Както разбираме от папируса Абусир, особената йерархия на това древноегипетско духовенство имало пирамидална структура, на чийто връх стоял висшият жрец. Висшият жрец на Птах[3] от Мемфис съответно бил наричан «Великия главен на Артизана». Висшият жрец на Атум[4] съответно бил наричан «Този, на който е позволено да вижда Великия Бог», а висшият жрец на Ра бил наречен «Този, който е велик във виждането».
Най-нисшата каста на тази властова структура съставлявали Уеб-жреците, които наричали «Обединените». На по-горното стъпало следва неотменимият пост на херихеб, които били «Собствениците на книгите на Тот». Затова хери-хеб били обозначавани като четящи жреци, докато древните гърци ги наричали просто «крилатите» («Pteroforoi»). Днешните египтолози обясняват произхода на понятието с двете пера, които египетските висши свещеници носели на шапките си. Вероятно римската представа за «Меркурий» също се базира на тази стара египетска традиция. Хери-хеб бил архетипният египетски жрец с гладко обръсната глава и загърнат с леопардова кожа. Тези свещеници изпълнявали централна роля във всички държавни церемонии и мистерийни игри. Те били посвещавани като притежатели и пазители на духовното знание в «къщата на живота», за разлика от по-ниско стоящите свещенослужители, които имали само литургични задължения.
Мъдрият Пет-Озирис, който тази книга ще споменава и по-нататък, е висш жрец на Тот. Той бил почитан дори и приживе, а след смъртта му, подобно на Хеси, поклонниците се трупали около надгробния му паметник.
Други жреци-специалисти били «Хоркопоите» — откъдето произхожда съвременното понятие «хороскоп» — които се занимавали с митологичния календар на египтяните. Накрая споменаваме и Сем-жреците, които водели церемонията на «Отварянето на устата» при погребалния ритуал.
Египетският висш жрец по никакъв начин не бил теолог, а експерт в своята област. Съществували свещеници-архитекти, свещеници-астрономи и свещеници-лекари, за разлика от днешните свещеници, от които не бихме очаквали, че ще упражняват каквато и да било професия. За разлика от останалите постове свещеническият пост не се наследявал, какъвто принципно е случаят с наследяването на царския трон.
Дългият път от Уеб — най-ниския свещенически ранг — до висшите степени показва животът на жреца Бек-Нехон, предаден ни от 13. век пр. Хр.
От петата до шестнадесетата си година Бек-Нехон бил обучаван за кавалерист в армията на фараона Сети I (1303–1292 г. пр. Хр.). При това той се отличил с висока интелигентност и когато навършил 17-тата си година бил повикан за Уеб в храма на Амон в Тебен. След четири години Бек-Нехон се издигнал до следващата степен на духовната йерархия на Амон. Службата му по време на втората степен продължила дванадесет години, преди да може да се изкачи още в йерархията. Трябвало да минат още петнадесет години докато стане втори жрец на град Тебен. След поредните дванадесет години Рамзес II (1292–1225 г. пр. Хр.) провъзгласил шейсет годишният Бек-Нехон за висш свещеник на Амон. Този пост той имал възможност да упражнява до осемдесет и седмата си годишна възраст.
Като висш върховен жрец Бек-Нехон същевременно бил ръководител на един вид университет. Защото както и в Хелиопол, към храма в Тебен съществувала художествена академия, музикална академия и техническа академия. Върховният жрец Пенту, лекарят на Аменхотеп IV (1370–1350 г. пр. Хр.), бил не само най-близкия довереник на фараона, но и първи прислужник на Атон. Тези магьосници били мъже с власт, често ухажвани от фараоните, защото притежавали научни знания, с които никой друг не разполагал. Те били затворена каста от посветени и не споделяли с никого своето знание. Тяхното окултно, природонаучно и медицинско познание било изобразено на папирусови свитъци и при нужда се допитвали до него. Извън познанията, съдържащи се в папирусите, египетските жреци владеели «астрономическа геометрия», която прилагали в египетските постройки. Но същото това знание съществува не само при по-младите народи на Близкия Изток, но и при европейците от Средновековието. По времето на Ренесанса дори това знание било възприето от християнски учени и въпреки неразбирането му, то било използвано при новото строителство.
Но защо?
Причините винаги са религиозни и са свързани с развитието на човека. Още в средновековните манастири именно монасите спасявали чрез неуморни преписи голяма част от античната литература. Дори текстовете, често с благочестиви заглаждания на пасажите, били размножавани и съхранявани съобразно някакъв християнски подбор, но след поправката на забелязаните езически пасажи, те погледнато съвсем повърхностно — запазвали ясната си връзка с античните първоизточници. Единствено затова църковната общност и днес изглежда набожна, когато свещеникът напръсква новороденото със светена вода. Следва церемония, която е почти идентична за всички християнски общности: «Кръщавам те в името на Отца, Сина и Светия дух…», изговаря празнично свещеникът. След тази манипулация детенцето мигновено е прието в общността на вярващите. При всички случаи кръщаването е християнски култ, който до голяма степен се опира на Новия завет. Съществуват обаче много народи изпълняващи съвсем различни практики в церемониите си, които отчасти ни изглеждат странни.
Понятието «култ» произлиза от латинската дума «cultus» и означава нещо като «почитание» и «грижа». Става дума винаги за точно установени празнични манипулации, които са обвързани с почитането на Бога или със същество, стоящо над човека. Как трябва да протече култът се определя от ритуала, съдържащ в себе си предписанията за действие.
Къде обаче се крие произходът на различните ритуали?
В Берлинския етноложки музей Далем под номер VI 7287 е изложена скулптура на каменно божество от Хавай, която има типично европейска плисирана яка и перука от 18. век. Това божество с името «Kii Akua Pohaku» се определя от съвременните археолози като «испанец от Хавай» и според мнението на етнолога д-р Карл Вернхарт не е никой друг освен свещеник и съвременник на британския мореплавател Джеймс Кук (1728–1779), който достига Хаваите през 1779 г. Вероятно хавайците трябва да са припознали срещата с белия човек с някое друго божество, което очевидно са очаквали много отдавна. Но нито испанските завоеватели, нито Джеймс Кук биха могли да бъдат оригиналните Богове на туземците, които те почитали от хиляди години. Въпреки всичко, в този случай една технически по-развита европейска нация е била обожествена.
Дали е възможно и европейската цивилизация да е имала някога подобна среща?
Ако някой път посетите италианският мегаполис Рим, не пропускайте да разгледате и Пиаца дела Минерва в Стария град. Пред старата църква на Света Мария се намира един скициран от великия Бернини монумент, представляващ бароков слон, носещ на гърба си обелиск. В действителност оригиналът на обелиска е египетски и е създаден през управлението на Псаметих I (664–610 г. пр. Хр.). Най-смайващото в обелиска обаче е изписаният от италианските учени надпис, който преведен звучи така:
«Мъдростта на Египет, която е издялана в знаците на този обелиск и е носена от един слон, най-силното между животните, би могла да послужи за доказателство на онзи, който я съзерцава, че духовната сила служи за това да носи тежестта на познанието«.
