За разлика от египетските предания от месопотамските клинописи научаваме още допълнителни подробности за това подобно на гражданска война състояние на нещата. След като Боговете сътворили хората в рамките на месопотамската митология животът течал в постоянна хармония. Но братът на Еа — Енлил, който от самото начало бил против изкуственото създаване на «черноглавите» (хората), във времето на Златната епоха подозрително се примирил. Когато някои от божествената свита, за ужас на Енлил, също така започнали да завързват междуполови отношения с човешките дъщери, чашата на търпението му преляла. Енлил, както и Ра в египетската митология, свикал «упскинаку» (upskkinaku, Съветът на Боговете), на който се оплакал:
«Страната се разшири, хората се увеличиха; множат се като диви бикове. Множенето им разсърди Бога, Бог Енлил чу техните думи и каза на Великите Богове, неприятни са станали приказките на хората, множенето им открадна съня ми…»
Енлил, който може да бъде отъждествен на египетското божество Сет, съответно поискал наказание за хората. Но първоначално не потопът бил този, който сполетял хората, а зарази и болести, които предизвиквали болки и висока температура. Хората умолявали Еа, който от своя страна може да бъде идентифициран като египетския Бог Ра, за помощ:
«Еа, о господарю, човечеството стене, гневът на Боговете съсипва страната. Но ти си този, който ни създаде! Сложи край на страданията, на болестта, на треската!»
Този разказ напомня начина на действие на Хор, от който ние вече цитирахме някои пасажи. Във всеки случай Еа (Ра) първоначално предотвратява унищожителния план на Енлил (Сет) против хората, като, подобно на Хор в египетската версия, предизвиква някои събития. Това обаче накарало Енлил още повече да се ядоса и той отново се оплакал пред великите Богове:
«Хората не намаляха, техният брой е повече от когато и да било!»
При втория си план, който той този път реализира с помощта на великите Богове, Енлил се опитва да унищожи хората с жажда и глад, което продължава седем «шааттам» («периоди» или «години»):
«Цял период хората ядяха тревата на земята. По време на втория период те страдаха от възмездието. Когато дойде третия, започна гладът и видът им се измени, лицата им се съсухриха и живееха на прага на смъртта. Когато четвъртият период настъпи, лицата им бяха станали зелени; те ходеха приведени по улиците, техните широки (?) станаха тесни. През петия период майките заключиха гладните си дъщери. Дъщерите гледаха след майките си и търсиха скривалищата за храна. Когато шестият период дойде, от дъщерите си те приготвиха храна; от децата приготвиха ядене. Един род погълна друг. В седмия период мъжете и жените изглеждаха като духове на мъртъвци«.
По време на тези тежки времена хората така подивели, че започнали да дебнат единственото приятелско настроено божество Еа и дори му се нахвърлили. Но въпреки накърнената му почит, Еа скоро разбрал, че хората не можели да направят нищо срещу божествените сили. От това Еа много се натъжил и дори заплакал. Стигнало се чак до там Еа да подканва хората да не се подчиняват на Боговете:
«Не почитайте своите Богове, не им се молете повече!»
Според мен тук без съмнение могат да се направят паралели с преданията от «Книга за Небесната крава». С което получаваме детайлна представа за предисторията на египетския вариант за потопа, което се подкрепя и от професор Ерик Хорнунг. След въстанието и бунта срещу Ра той наложил на хората наказание чрез потоп. Естествено той лично не го изпълнява, а го възлага на Богинята Хатор. Но малко преди абсолютното унищожение на човечеството, преди Хатор да използва «божественото око», Ра отново размислил и я обезвредил с помощта на Хор, с което планът за унищожаването на човечеството бил осуетен. При месопотамската версия, напротив, Еа също трябва да се закълне:
«Енлил отвори устата си, за да говори и каза пред съвета на всички Богове: елате и се закълнете в смъртоносния потоп! Ану се закле пръв; Енлил се закле, синовете му се заклеха с него«.
За разлика от Ра, на конференцията на Боговете Еа също дава гласа си за смъртоносния воден прилив. Той обаче става изменник и спасява Утнапищим и неговите близки, като ги предупреждава и построява ковчега.
Месопотамските плочки с клинописи дори ни дават астрономическо указание за времето на големия потоп, който за разлика от египетските предания е ситуиран около 1000 години по-рано:
«Съзвездието на Лъва измери водата на водите«. Това сведение отговаря на периода на голямото топене на ледниците, което се е случило към края на последната ледникова епоха между 13 юни 10817 г. и 30 май 8664 година пр. Хр. и се потвърждава също така и от днешната научна догма. През тези три хилядолетия обликът на нашата Земя се оформял от силни бури, поройни дъждове и увеличаване на водната маса. Когато потопът свършил, по-голяма част от човечеството била измряла. Както научихме от Глава 4, Боговете обаче не били пощадени, а също загинали. Нямало ги вече и писмените свидетелства на древните времена. Малкото оцелели отново изпаднали във фазата на примитивност, която първоначално започнала с канибализъм, а след това те повторно се опитали «да се задържат над водата» като ловци и събирачи.
Още един 2600 годишен експеримент в древен Египет показва, че изолирано живеещите деца подивяват и без човешка намеса те не могат да се научат да говорят. През 7. век пр. Хр. фараонът Псаметих I (664–610 г. пр. Хр.) заповядва две новородени деца да бъдат затворени и за тях две години трябвало да се грижи един овчар, който обаче не трябвало да говори с тях. След две години децата можели да изговарят само една единствена дума: «бекос», египетската дума за «хляб». За тогавашният фараон това било доказателство, че първичният език на човечеството бил фригийският, въпреки че децата очевидно са подражавали единствено на блеенето на овцете. В том I, глави 1–5, историкът Диодор от Сицилия се занимава с премахването на канибализма, който също е останал от примитивното население от долината на Нил:
«…в онова далечно време предтечата на човека бил още примитивно същество и Боговете отучили хората да се изяждат по между си«.
Боговете, за които тук става дума, са всеизвестните Вестители на културата, които внезапно отново се появяват и донасят новата следпотопна цивилизация. Това са седемте персони, които могат да бъдат открити в почти всички култури. Появата на тези субекти съвпада със създаването на династията на Тот (8670–7100 г. пр. Хр.), в която египетския Бог Тот избира «седем номой» (жрециучени) и им доверява «божественото знание», вследствие на което те стават мъдреци. От египетската Книга за ада 1, 3 научаваме:
«О „Рогати“, който си в своя ад, с големия ужас в Дуат — свий ръката си и направи раменете си тесни (?)! Виж, аз влизам в съвършения Запад, за да се грижа за Озирис, да поздравя тези, които са произлезли от него«.
Първият от седемте мъдреци на Египет е наричан «Озирис». Докато останалите шестима изглежда са носили имена на риби, които насочват към срещите с Вестителите на култура на африканския народ на догоните. Номер две от тези мистериозни мъдри субекти носи името на вида «Мугил», а номер четири името, означаващо «сом». За петия и седмия се използва общото наименование за «риба», докато обаче имената на третия и шестия не могат ясно да бъдат идентифицирани. Седем мъдреци обаче има не само в Египет, но и при мезоамериканските народи, също така при индусите, както и при вавилонците, всички от които се появяват след един голям потоп и донасят новата култура със себе си. Те винаги отговарят за «Новото начало» и при индусите са наричани «риши», а при вавилонците «апкалу». Думата «апкалу» означава приблизително «Големият, който ни води». По-древното шумерско обозначение на тези мъдреци гласи AB.GAL., което означава «Майстор, който показва пътя». Както ни осведомяват плочките с клинописи, тези «мъдреци» първоначално се погрижили за премахването на техните укрепени преди потопа убежища и постройки:
