Древноегипетските учени предават тази древна традиция за астрономическото познание на бъдещите поколения като своеобразен «завет». Вероятно затова, когато проучваме тяхното наследство, винаги отново и отново се натъкваме на практическата употреба на астрономическата геометрия и измерването на повърхностите. Това означава, че древните жреци, както казват нашите учени — без наличието на съвременна техника, са познавали «всеобщата геодезия» още преди хилядолетия и биха могли да я прилагат при километрични разстояния.

Дали подобно комплицирано приложение изобщо е било възможно без намесата на съвременна апаратура?

Гръцката дума «геодезия» е основно понятие в науката за измерване на земята (земемерство), което извършва земемерът. За целта геодезистът установява най-късото разстояние между две точки в дадено пространство с помощта на «геодезична леща». Донякъде това не е никак лесно, защото в дадена отсечка често има дървета, планински възвишения и непреодолими водни маси, които биха могли да направят измерването на земната повърхност почти невъзможно. Но «Омфалските камъни» на древните гърци от Делфи и Делос все още се пазят, и така в тях откриваме и още нещо: и двата са покрити с мрежи, изобразяващи решетка от географски дължини и ширини. Каква обаче е била тяхната функция? Гръцката дума «омфалос» и латинската «umbilicus» означават «пъп» и по неизвестни причини тези предмети били «центъра на света». Сигурно не е случайност, че в семитските езици «nabob» означава «предсказвам», а «nabih» — «пророк». Без съмнение тези означения ни връщат към шумерското NA.BAR., което означава «блестящ бистър камък, който обяснява».

Най-важното светилище на исляма е «Кааба», кубична сграда в Мека (Саудитска Арабия), в която е внесен свещеният черен камък, «Хадшар ал-асвад». Вероятно «Кааба» произлиза от еврейската дума «кабала», което означава «получавам». Светилището се намира на 10° източно от западния египетски меридиан и 10° на юг от северноегипетския град Бедет. Мистериозният «Хадшар ал-асвад», който според нашите учени е най-обикновен астероид, е предаден съгласно учението на Мохамед — преди 3500 години от архангел Гавраил на пра-отеца Аврам (на арабски Ибрахим), който мюсюлманите също така почитат. Библейският патриарх Аврам едновременно се смята и като създател на «Кааба». Професор Ливио Стечини от Харвардския университет предполага, че свещеният кламък от «Кааба» първоначално е «…бил един от четирите…», които били подреждани в определен ред (като «подобен на пирамида триъгълник»). Оттук професорът приписва на светинята тригонометрични функции, базирани на първоначалното им разположение. Платон също бил учуден от факта, че всички определени мерки на площи от Античността се състояли от триъгълници.

През 1973 година американският изследовател на пирамидите Питър Томпкинс пише в своята книга, излязла под заглавието «Хеопс — тайната на Голямата пирамида», за «Хадшар ал-асвад» следното:

Всъщност мюсюлманската традиция предвижда всеки вярващ поне веднъж в живота си да извърши поклонение в Мека, рожденото място на Мохамед, за да се докосне или целуне свещения камък. Всеки, който предприемал «хадж» («поклонението»), можел след това да допише към името си титлата «хаджи». За много мюсюлмани «хадж» означавало пътуване на много километри, за което трябвало да спестява цял живот. Когато поклонникът приближавал покрайнините на Мека, той обличал бели одежди от две части, а жените се забулват от глава до пети. В ранния ислям за това поклонение специално били давани координати, по които всеки мюсюлманин можел да се ориентира, независимо от това къде се намира, за да може да стигне до свещеното място.

Осемстотин години преди възникването на исляма римският учен Маробий пише за египетския произход на тези свещени камъни в текстовете си: «сега предметът се почита повече от асирийците, отколкото в египетските ритуали». Египтяните наричали тези свещени камъни «хен», което може да бъде преведено с «кутия». Този предмет бил приписван на чакалоглавия Бог Анубис. До «кутията на Хепри» Изида и Нефтида били оплаквачките, седнали върху трона над «надгробната могила на Озирис». Други антични текстове — като тези на асирийците, говорят дори за странните технически качества на тези камъни:

Дали подобно на египетските Джед фетиши под това не трябва да разбираме ранна поява на телекомуникационни апарати?

Приликата между фетишите Джед и съвременните телеграфи е поразителна! Древните предмети вече не съществуват, но доколкото знаем, археолозите намериха при разкопки дубликат на Омфал в Делфи, което в римско време вероятно още поставяли пред храма. Според легендата старогръцкият Бог Зевс искал да открие центъра на света и за целта пуснал два орела да летят в противоположни посоки. Впоследствие орлите се срещнали в Омфал в Делфи и така фиксирали новия център на нашата планета. Според гръцкият географ Страбон, както върху египетския «хен», така и върху Делфийския «Омфал» имало две скулптури на птици, символизиращи старата легенда за Зевс.

Кой гениален античен майстор или математик е бил в състояние да пресметне подобно нещо?

Свещени писания като Стария завет или Корана са кодирани с мистериозна цифрова система, която едва с модерната техника на 21. век успя отчасти да бъде разшифрована. Що се отнася до Корана, през 1998 г. мюсюлманинът Рашад Калифа с помощта на компютър успя да открие, че числото 19 (5+14) играе важна роля в него. При римляните и гърците например петицата е символизирала бракосъчетанието на женското четно 2 с мъжкото нечетно 3, но също така е и «сватбено число». Питагор дори го издига до бракосъчетание между Небето и Земята. Особено значение петицата има и при манихейците (5 сина на прачовека, 5 свещени дървета, 5 дяволски сили и т. н.) и преди всичко в джайнизма (5 степени на монашеството, 5 елемента, 5 цвята и т. н.). Древният китаец е познавал петте елемента, петте небесни посоки и петте атмосфери на нашата Земя още от незапомнени времена. Освен това в древно Мексико (Хуракан) и в древен Египет петият час на нощта бил посвещаван винаги на Бога на смъртта (Озирис). Обикновено числото 5 ни препраща към петте Христови рани, а в исляма — към петте стълба на благочестието.

А какъв е случаят с 14?

Четиринадесет е старо лунно число и обозначава половината от обиколния ход на Луната. Тази символика вероятно се крие в един Вавилонски разказ, отнасящ се до Бога на войната Нергал, който бил съпровождан от 14 други Бога през подземното царство. Трябва да се отбележи, че и в рамките на египетската митология, след един атентат Озирис се разпада на 14 парчета. Освен това в исляма азбуката е разделена на 14 слънчеви и 14 лунни букви и — подобно на християнството като двойна 7-ица добива съвсем определено значение. Например Коранът е разделен на 114 сури, което отговаря на 6 х 19. Деветнадесет е идентифицирано от духовника Рашад Калифа като сбора от дванадесетте знака на Зодиака плюс седемте познати през древността планети, включващи Слънцето и Луната. Седмицата обаче би могла да е знака и на Орион, който в древноегипетския език съответства и на Бог Озирис. Освен това всички сури в Корана до деветата започват с «В началото…». Числото 9, подобно на 7, символизира съвършенството и редовно се използвало в миналото при разделяне на земните площи. Например в един квадрат осем разчертани полета обкръжавали деветото в средата, което китайците наричали «Императорското поле».

На юдаизма също не са чужди подобни цифрови приложения — но с каква цел? Съгласно юдейските историци първоначалният културен център на юдеите не бил Йерусалим, а хълмът Гаризим, строго геофиксирана точка на 4° източно от основната разделителна линия на Египет. Едва 980 г. пр. Хр. с построяването на Соломоновия храм културният център бил преместен в Йерусалим.