При тези думи целият потреперих. Трудно ми беше да забравя страха, който толкова години бях изпитвал пред господаря си. Но в този миг усетих ръката на Танус върху рамото си. Беше просто едно докосване, но то бе достатъчно, за да ми вдъхне кураж. Господарят Интеф обаче забеляза жеста и не пропусна да посочи на царя:

— Този роб е под прякото влияние на моя обвинител. Това е още една от обучените маймунки на господаря Танус — думите му канеха като мед из устата. — Нахалството му не знае граници. В законите се предвиждат наказания…

Но фараонът нервно размаха камшика в ръка и му даде знак да млъкне.

— Твърде много разчиташ на доброто ми мнение за теб, господарю Интеф. Аз съм този, който тълкува законите тук. В тях се предвиждат наказания както за роби, така и за знатни. Няма да е зле да си го припомниш.

Господарят Интеф покорно сведе глава и замълча. Но по лицето му се изписа страх, защото разбираше в каква опасност е попаднал.

Най-после царят се обърна към мен:

— Намираме се при странни обстоятелства и ще трябва да прибегнем към необичайно решение. Но така или иначе, робе Таита, ако думите ти се окажат измислица или ако не разполагаш с никакви доказателства в тяхна подкрепа, да знаеш, че те чака въжето.

Подобни перспективи никак не ме блазнеха, а и смразяващият поглед на господаря Интеф беше достатъчен да започна леко да заеквам.

— Докато принадлежах на великия владетел, той ме използваше за пратеник при разбойническите главатари. Познавам всички тези мъже. — Показах аз с ръка пленниците, които стояха близо до трона под зоркия поглед на Кратас. — Именно аз им носех заповедите на господаря Интеф.

— Това е лъжа! Само празни приказки без никакви доказателства — грубо ме прекъсна той, но усетих тревогата в гласа му. — Как ще го докажеш?

— Тишина! — викна фараонът, който започваше да се дразни от невъздържания владетел. — Ще изслушаме докрай показанията на роба Таита.

През цялото време той не сваляше поглед от мен, което ми вдъхваше смелост.

— Пак аз носех и заповедите до Басти Жестокия. Господарят ми искаше от него да съсипе из основи владенията на Пианки, господаря Хараб. По онова време бях довереник на господаря Интеф и знаех, че се стреми към поста на велик владетел. Всичко, което искаше, беше изпълнено. Господарят Хараб не само че беше разорен, но и загуби обичта и доверието на фараона, заради което и сам посегна на живота си. Аз, Таита, се заклевам, че всичко, което казах досега, е истина.

— Така е — потвърди Басти Жестокия и протегна завързаните си ръце към трона. — Всичко, което говори Таита, е самата истина.

— Бак-Хер! — в хор го подкрепиха и останалите пленени главатари. — Истина е. Таита говори истината.

— И все пак това са само думи — разсъждаваше царят. — А господарят Интеф поиска доказателства. Аз, твоят владетел, също искам доказателства.

— Половината си живот съм прекарал като писар и ковчежник на великия владетел. Водел съм му всички сметки. Отбелязвал съм всеки разход, всеки приход. Пресмятал съм данъците, които главатарите на Свраките плащаха на господаря Интеф, и пак аз съм поемал грижата богатството да остане скрито от бирника.

— Можеш ли да ми покажеш тези сметки, Таита? — заинтересува се фараонът, зарадван при мисълта за толкова много злато. Доста лесно бях успял да привлека вниманието му.

— Не, за жалост не мога. Сметките винаги са оставали у господаря Интеф.

Фараонът дори не се помъчи да прикрие разочарованието си и аз вече нямах накъде да отстъпвам.

— Не Мога да ти покажа сметките, но навярно бих могъл да те заведа до тайната съкровищница, където великият владетел пази откраднатото от теб и от поданиците ти. Защото не друг, а пак аз му я построих, за да скрия там дела, който господарят ми получаваше от плячката на разбойниците. Аз единствен имах достъп до това скривалище, за което не подозираше никой.

Това беше достатъчно да привлече отново вниманието на царя. Той се размърда нетърпеливо върху трона си, като в същото време усещах как погледите на всички в храма са приковани в мен. Аз внимателно следях господаря Интеф. За да не ме видят околните, гледах не точно към него, а към отражението му в лъскавите медни крила на портата на храма. Те дори уголемяваха едрата му фигура и можех да различа всяка промяна в изражението му, всяко едно волно или неволно движение.

Бях поел огромен риск. Нищо не ми гарантираше, че съкровището още се намира в старото скривалище. За последните две години бившият ми господар можеше да го е преместил. Но пък, от друга страна, и за него ще е било трудно да се реши на подобна стъпка, която го излагаше на не по-малка опасност, отколкото ако оставеше златото на мястото му. За целта му трябваше някой нов довереник, а господарят Интеф винаги е бил подозрителен човек. Освен това доскоро той ме бе мислил за мъртъв и нищо чудно да е сметнал, че не си струва труда да се правят промени, когато най-опасният свидетел вече го няма.

Пресметнах, че шансовете ми са, общо взето, равни и че мога да рискувам живота си. Сега внимавах единствено как ще реагира отражението на господаря Интеф. Сърцето ми силно затуптя и ми идеше да полетя в небесата от радост. Защото по лицето на моя най-върл враг се изписа страх, което означаваше, че съм улучил право в целта. Съкровището си беше там, където го бях оставил. Щях да заведа фараона да види с очите си какво огромно състояние е натрупал господарят Интеф за негова сметка.

Но бившият ми господар нямаше да се остави тъй лесно. Прекалено бързо се радвах на победата си. Пред очите ми той направи някакъв жест, който не можах веднага да проумея. И докато осъзная какво става, вече като че ли беше твърде късно.

Съвсем бях забравил за Расфер. Но ето, че той само беше чакал господарят Интеф да му даде знак, за да изскочи като хрътка от сянката, в която се беше спотаил, и да се хвърли отгоре ми. Толкова изненадващо беше нападението му, че дори не можах да реагирам. Деляха ни само десетина крачки, колкото му бяха нужни, за да извади меча от ножницата си.

Между мен и Расфер стояха двама от войниците на Кратас, но те бяха обърнати с гръб към моя нападател и така и не разбраха как бяха пометени от исполинската му сила. Единият от тях изгуби равновесие и се строполи точно в краката на Танус, преграждайки му пътя. Бях оставен сам на съдбата си, напълно беззащитен пред разбеснелия се звяр, който заплашително размахваше меча над главата си. Сигурно имаше намерение да разцепи главата ми, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен да вдигна ръце в отчаян опит да уловя острието във въздуха. От ужас се бях заковал на мястото си.

Така и не видях какво направи Танус. До такава степен бях хипнотизиран от Расфер, че изобщо не поглеждах наоколо. Времето сякаш беше спряло и предметите се движеха едва-едва пред очите ми, когато изведнъж осъзнах, че нещо се върти във въздуха и че това е мечът на приятеля ми. При всяко извъртане около оста си гладкото острие проблясваше на слънчевата светлина като светкавица преди буря. Явно обаче Танус не бе имал време да се съсредоточи, защото мечът се удари в главата на Расфер с дръжката напред и не успя да го убие на място. Чу се как вратът на негодника изпращя, главата му се килна назад и се показа само бялото на очите му.

Расфер така и не успя да нанесе смъртоносния си удар. Краката му се подкосиха и огромното му тяло се строполи на земята. Мечът излетя от ръката му, направи няколко кръга във въздуха, с все сила се заби в трона на фараона и затрепери. Царят не вярваше на очите си. Острието го беше докоснало по ръката и пред ужасените и погледи върху белите му дрехи покапа алена кръв.

Танус пръв наруши настъпилото мълчание:

— Велики Египте, ти добре видя кой заповяда на този звяр да нападне. Знаеш на чия глава щеше да тежи покушението срещу божествената ти личност.

Прескочи поваления от Расфер войник, сграбчи господаря Интеф за ръката и я изви. Той извика от болка и падна на колене върху земята.