Господарката прочете надписа на глас. Беше тих, но все така мелодичен и ясно се чуваше от мястото, където бях застанал зад великите господари и генерали.

— Аз, царица Лострис, регент на Египет и вдовица на фараон Мамос, осмият с това име, майка на принц Мемнон, който ще управлява двете царства след мен, заповядах да бъде издигнат този паметник…

Когато свърши, тя се обърна с лице към народа и разтвори ръце.

— Извърших това, което се искаше от мен — каза тя и гласът й придоби предишната си сила. — Доведох ви обратно до вашата земя. Задачата ми е изпълнена и се отказвам от регентството. — Тя замълча, очите й срещнаха моите. Аз кимнах леко, за да я окуража, и тя продължи: — Граждани на Египет, по-подходящо е истинският фараон да ръководи последните ви стъпки към дома. Давам ви божествения фараон Тамус, който някога бе коронованият принц Мемнон. Да живее вечно!

— Вечен живот! — викна народът в един глас. — Вечен живот за фараона!

Той излезе пред народа.

— Да живее! — извикаха те за трети път и новият фараон извади синия меч от украсената със скъпоценни камъни ножница и ги поздрави.

В тишината, която последва, гласът му проехтя:

— Поемам тази свещена отговорност. Кълна се във вечния си живот да служа на народа и земята си. Ще изпълня своя дълг, нека боговете ми бъдат свидетели!

Приливът започна. Водата се надигна над камъните, които пазеха входа на дефилето, и промени цвета си в сив. Прагът започна да бучи като звяр в леговището си. В небето се издигна облак от ситни капчици и застина над хълмовете покрай реката.

Качих се на първата галера с фараона и Кратас. Вдигнахме котва и се изтласкахме от брега. Голите до кръста гребци бяха вперили поглед в Кратас, който стоеше на кърмата и бе хванал с мечешките си лапи щурвала.

На носа на кораба стояха две команди моряци с тежки весла готови за отблъскване, щом фараонът даде знак. Аз стоях до Кратас с картата на праговете на реката, готов да викна при всеки завой и обръщане, когато стигнехме до тях. Всъщност картата не ми трябваше, защото бях запомнил всяка линия, начертана по нея. Допълнително бях разположил благонадеждни хора от двете страни на реката и островите по основното течение пред нас. Те щяха да използват сигнални флагчета, за да ни показват пътя.

Когато течението се ускори, хвърлих последен поглед назад и видях останалите от флотилията, готови да ни последват към прага. Сетне отново погледнах напред и сърцето ми се сви от страх и тялото ми се напрегна. От дефилето пред нас се издигаше водна пара като от устата на пещ.

Скоростта ни се увеличаваше. Гребците едва докосваха повърхността с ръба на веслата, достатъчно да държим носа насочен надолу по течението. Едва когато погледнах към бреговете, разбрах с каква скорост се носим. Каменният портал на дефилето летеше към нас. На лицето на Кратас се бе изписала усмивка и чак тогава осъзнах опасността, в която сме изпаднали. Той се усмихваше по този начин, когато видеше смъртта да сочи с костелив пръст към него.

— Хайде, нехранимайковци! — викна той на екипажа си. — Днес ще накарам майките ви да се гордеят с вас или ще отворя работа за балсаматорите.

Три острова разделяха реката и каналът се стесни.

— Ляво на борд, към синия кръст — опитах се гласът ми да прозвучи нормално, но в същия момент палубата под мен се наклони и се хванах за перилата.

Ние полетяхме във водопада от сива вода, а носът на кораба се люлееше шеметно. Помислих, че сме изгубили контрола и ще се забием в някоя от скалите. Тогава видях, че носът е устойчив, а нарисуваният син кръст на скалата е далеч от нас.

— Дясно на борд, когато приближим до флагчето! — извиках аз. Бях забелязал мъжа по средата на острова, който ни даваше сигнал да завием.

Кратас завъртя кормилото и извика на гребците:

— Гребете с всички сили отдясно!

Палубата рязко се наклони.

Стената от скали проблесна покрай нас. Още един завой и първите прагове се показаха. Наоколо стърчаха черни скали, а водата ги обливаше, приемайки формата на камъните под нея. Разбиваше се на бяла пяна, през която скалите се показваха като нокти. Стомахът ми се сви, когато корабът пропадна надолу. Завъртяхме се като суха пръчка във вихрушка.

— Завърти наляво! — изрева Кратас.

Корабът възвърна равновесието си.

Устремихме се към следващия проход в скалите, по палубата се плискаше вода и влизаше в очите ми. Свистеше и се носеше едновременно с нас, а вълните бяха по-високи от кърмата.

— В името на Сет, не съм се забавлявал така, откакто съм се любил с първото си момиче! — изсмя се той, а скалата изскочи пред нас като нападащ слон.

Палубата под нас се разтресе, а аз бях твърде уплашен да изкрещя. Сетне екипажът на Мемнон ни отблъсна с прът и ние продължихме да се спускаме надолу.

Зад нас се чу силен трясък, когато една от галерите се удари. Не посмях да се обърна, докато преценявах следващия ни завой, но скоро във водата около нас заплуваха отломки и хора. Те ни викаха, докато водата ги отнасяше надалеч към скалите, но ние не можехме да им помогнем. Смъртта ни преследваше по петите и ние бягахме, усещайки дъха й във вратовете си.

В този кратък миг преживях сто живота. Накрая бяхме запратени от силата в основното течение на реката. От двадесет и трите галери, които навлязохме в дефилето, само осемнадесет ни последваха. Другите бяха разбити на трески, а труповете на удавените плуваха около нас в сивите води на Нил.

Нямаше време да отпразнуваме избавлението си. Пред нас се намираше Елефантина и на двата бряга се издигаха познатите ни стени и здания на града.

— Стрелци опънете тетивите! — викна цар Танус от носа. — Издигни синия флаг. Барабанчик засили темпото за атака!

Нашата малка ескадра си проправи път през множеството кораби, задръстващи водните пътища на Елефантина, и се насочи към хиксоските галери. Те бяха попълнили екипажите си с египтяни, защото никой друг не познаваше реката по-добре от тях. Само офицерите бяха хиксоси. Повечето от тях бяха слезли да пиянстват в бордеите на брега.

Нашите шпиони ни бяха казали кой е флагът на южния генерал: беше с раздвоена опашка в яркочервено и златно, чийто край стигаше до водата. Ние се отправихме към тази галера и Мемнон се качи на борда от едната и страна с двадесетина мъже.

— Смърт за хиксоския тиранин! — викаха те. — За Египет!

Екипажът ги гледаше изумено. Бяха неподготвени. Оръжията им бяха заключени под палубата, защото хиксоските офицери им нямаха доверие.

Другите галери от нашата ескадра сториха същото. Реакцията на всички екипажи била една и съща. След първоначалното стъписване извикали:

— Кои сте вие?

Отговорът бил:

— Египтяни! Армията на фараон Тамус! Присъединете се към нас, съотечественици! Долу тиранинът!

Нападнали хиксоските офицери и ги убили, преди ние да стигнем до тях. Сетне започнали да прегръщат нашите хора и гръмогласно ги приветствали.

— За Египет! — викаха те. — За Тамус! За Египет и Тамус!

Поздравленията се носеха от галера на галера. Мъже танцуваха по палубите, други се изкачваха по мачтите да свалят флага на хиксосите. Разбиха складовете с оръжие и раздаваха лъкове и мечове.

Сетне слязоха на брега. Изваждаха хиксосите от кръчмите и ги насичаха на кървави парчета — водата на пристанището почервеня от кръв. Втурнаха се по улиците към бараките на гарнизона и нападнаха стражата.

— За Египет и Танус! — повтаряха те.

Някои от офицерите хиксоси успяха да съберат войници и да задържат за известно време тълпата. Сетне Кратас и Мемнон слязоха на сушата със своите воини и за два часа градът бе превзет.

Повечето от хиксоските колесници бяха изоставени, но половината от ескадрона успя да избяга през източната врата.

Бях напуснал галерата и бързо се отправих към северната кула през задните алеи, които познавах толкова добре. Знаех, че от там градът и заобикалящите го полета се виждат най-добре. С горчивина наблюдавах как избяга ескадронът колесници. Всеки, който сега бе избягал, по-късно щеше да се сражава срещу нас, а и исках тези коне. Тъкмо се канех да погледна какво става в града под мен, когато забелязах облак прах да се надига в подножието на южните хълмове.