Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

В повечето случаи, когато той бе на аудиенция при царя, господарката намираше някакъв повод да присъства. Бе достатъчно разумна да стои в сянка. Обаче с Танус си разменяха такива погледи, че можеха да опърлят фалшивата брадичка на фараона. За щастие, изглежда никой, освен мен не го забелязваше.

Всеки път, когато разбереше, че ще срещна Танус насаме, господарката ми изпращаше дълги и пламенни послания за него. При завръщането си носех също толкова дълги и пламенни отговори. За щастие тези излияния в повечето случаи толкова си приличаха, че не се затруднявах да ги запомня.

Лострис непрестанно ме молеше да намеря претекст двамата с Танус тайно да се срещнат поне още веднъж. Признавам, че се страхувах за собствената си кожа и за безопасността на господарката и на нероденото и дори не мислех да удовлетворявам тези нейни желания. Веднъж, когато колебливо предадох на Танус покана за среща с господарката, той въздъхна и отказа с много тържествени декларации за любовта му към нея.

— Случката в гробницата на Трас бе лудост, Таита. Никога не съм възнамерявал да компрометирам господарката Лострис. Това никога няма да се повтори. Не можем да поемаме повече рискове. Кажи й, че я обичам повече от собствения си живот. Кажи й, че нашето време ще дойде — плочките на Амон Ра са ни го обещали. Кажи й, че ще я чакам през целия си живот.

Когато получи това любовно обяснение, господарката тропна с крак, нарече истинската си любов упорит глупак, който не се интересува от нея, счупи една чаша и две купи от оцветено стъкло, захвърли скъпоценното огледало, подарък от царя, и плака до вечерта.

Независимо от задълженията си във войската, включващи надзираването на строежа на новата флотилия, Танус се бе заел да възстанови бащините си имения, които най-после наследи.

По тези въпроси той непрекъснато се съветваше с мен. Не бе изненадващо, че именията не бяха плячкосвани, докато бяха притежание на господаря Интеф, следователно процъфтяваха и бяха в добро състояние. По такъв начин Танус за едни ден се превърна в един от най-богатите мъже на Горното царство. Въпреки че се опитах да го разубедя, той харчеше голяма част от богатството си за заплати и за нови униформи на войниците си. Те го обичаха още повече за тази му щедрост.

Това разточителство като че ли не бе достатъчно. Той изпрати Кратас, Ремрем и Астес да съберат всички инвалиди и слепи ветерани, които сега преживяваха от просия по улиците на Тива. Настани тази сган в една от вилите, която бе част от наследството му, и въпреки че дори помията и кухненските отпадъци щяха да са твърде много за тях, той ги хранеше с месо, пшеничени питки и бира. Обикновените войници го поздравяваха по улиците и пиеха за негово здраве по кръчмите.

Когато разказах на господарката за лудото му разточителство, тя така се въодушеви, че похарчи стотици златни дебена за закупуването и обзавеждането на дузина сгради, които превърна в болници и приюти за бедните хора в Тива. Бях предназначил златото за инвестиране в търговията със зърно и въпреки че кършех ръце и я молех да се откаже от намеренията си, тя не се трогна и не се вразуми.

Излишно е да казвам, че многострадалният роб Таита бе този, който трябваше да се справя с ежедневните грижи по последното безумие на господарката, въпреки че тя посещаваше благотворителните си домове всеки ден. Така всеки безделник и пияница в града можеше да получи безплатно ядене и удобно легло. И това не бе всичко: можеха да поемат купичката си със супа от ръцете на самата господарка, а гнойните им рани да бъдат излекувани от най-изтъкнатите лекари в Египет.

Успях да намеря няколко безработни писари и разочаровани жреци, които обичаха народа повече от златото. Господарката ги взе на служба при себе си. С тях ходехме на нощен лов по глухите улички и бедняшките квартали и прибирахме сирачетата. Бяха мръсни, пълни с паразити диваци и малцина от тях идваха с нас по собствена воля. Трябваше да ги гоним и улавяме като диви котки. Докато ги къпехме и бръснехме косите им, които бяха толкова пълни с въшки и гниди, че бе невъзможно да вкараш гребен в тях, бях хапан и изподраскван жестоко.

Настанявахме ги в един от новите приюти на господарката. Там жреците започваха трудния процес на тяхното опитомяване, докато писарите поставяха началото на дългия път на тяхното образование. Повечето от нашите пленници бягаха още през първите няколко дни и се завръщаха в канавките, където им беше мястото. Обаче някои оставаха в приюта. Тяхното бавно преобразяване от животни в човешки същества радваше господарката и й доставяше голямо удоволствие.

Всичките ми протести срещу начина, по който тя пропиляваше нашите богатства, бяха напразни, и аз се заклех, че ако ме балсамират и легна в гробницата преди определеното ми време, вина за това ще имат тези двама млади идиоти, които бях взел под крилото си и които пренебрегваха съветите ми.

Излишно е да казвам, че господарката, а не мен благославяха вдовици и инвалиди и й поднасяха своите жалки дарове от диви цветя, евтини гердани и парцаливи свитъци с лошо написани текстове от „Книгата на мъртвите“. Докато се разхождаше по улиците, обикновените хора вдигаха децата си за благословията й и се опитваха да докоснат подгъва на дрехата й, сякаш бе богиня. Тя целуваше мръсните бебета въпреки предупрежденията ми за опасност от зараза. Разпръскваше медни монети на скитниците с такава лекота, както дърветата есенно време се разделят с листата си.

— Това е моят град — казваше ми тя. — О, Таита, мисълта да се върна в Елефантина ме ужасява! Не искам да напускам моята красива Тива.

— Градът ли не искаш да напуснеш — попитах аз, — или някой недодялан войник, който живее тук?

Тя ме плесна, но съвсем леко.

— За теб няма нищо свято, дори чистата и истинска любов! Въпреки всичките ти свитъци и възвишете ти език ти си оставаш варварин.

Така дните минаваха бързо за всички нас. Една сутрин погледнах в календара си и открих, че са изминали два месеца, откакто господарката Лострис бе възобновила изпълнението на съпружеските си задължения в ложето на фараона. Бе време да го уведомя за голямото щастие — наближаващото бащинство.

Когато казах на господарката си какво възнамерявам да направя, тя ме накара да обещая, че преди да разговарям с фараона, първо ще съобщя на Танус, че той е истинският баща на детето й. Още същия следобед тръгнах да изпълня обещанието си. Открих моя приятел в корабостроителницата на западния бряг. Ругаеше и заплашваше корабостроителите, че ще ги хвърли в реката за храна на крокодилите. Когато ме забеляза, гневът му се изпари и ме заведе на една галера, спусната тази сутрин на вода. С гордост ми показа новата помпа за отводняване на кораба, в случай че бъде пробит в бой. Изглежда, бе забравил кой бе конструирал помпата по негова молба и тактично му го напомних.

— Следващия път сигурно ще искаш да ти платя за идеите, стари измамнико. Кълна се, че си стиснат като сирийски търговец. — Той ме потупа по гърба, поведе ме към далечната част на палубата, където никой от моряците не можеше да ни чуе, и понижи глас: — Как вървят нещата с господарката ти? Миналата нощ отново я сънувах. Кажи ми, добре ли е? Как са малките й сирачета? Какво добро сърце притежава, каква красота! Всички в Тива я обожават. Където и да отида, чувам името й и то се забива като остра сабя в гърдите ми.

— Скоро ще трябва да обичаш двама — казах му аз, а той ме загледа със зяпнала уста като човек, внезапно лишен от разсъдък. — Онази нощ в гробницата на Трас, изглежда, е имало нещо повече от бдение.

Той така силно ме стисна в прегръдките си, че останах без дъх.

— Какви са тези гатанки? Говори направо или ще те хвърля в реката. Какви ги разправяш, стари негоднико?

— Господарката Лострис носи детето ти. Тя ме изпрати да ти съобщя. Искаше да научиш новината пръв, дори преди царя — задъхано изрекох аз. — Сега ме пусни, преди да си ме задушил.

Той така внезапно ме пусна, че щях да падна в реката.

— Мое дете! Мой син! — извика той. Смайващо беше как и двамата веднага определиха пола на горкото дребосъче. — Това е чудо. Дар от Хор.

14
{"b":"227140","o":1}