Аз, царица Лострис, регент на Египет и вдовица на фараон Мамос, осмия с това име, майка на принц Мемнон, който ще господства след мен над двете царства, заповядах да бъде издигнат този паметник.
Това е знак на дадената от мен клетва към народа на Египет, че ще се завърна при тях от тази пустош, където съм принудена да се оттегля принудително от варварите.
Този камък е поставен тук в първата година от управлението ми, деветстотната година от построяването на великата пирамида на фараон Хеопс.
Нека този камък остане непоклатим като пирамидата, докато изпълня обещанието си да се върна.
Сетне пред очите на всички царицата постави златното отличие за доблест на гърдите на Танус, Кратас, Ремрем и Астес — героите, които направиха възможно прекосяването на прага.
Последно след всички тя извика моето име и когато коленичих пред нея, прошепна така, че само аз да я чуя:
— Как бих могла да те забравя, скъпи мой, верен Таита? Без твоята помощ никога нямаше да стигнем толкова далеч — тя докосна леко бузата ми, — а и зная колко много обичаш тези красиви дрънкулки. — Тя постави тежката верига за заслуги на врата ми. По-късно я претеглих и видях, че тежи тридесет дебена, с пет дебена повече от веригата, която ми бе връчил фараонът.
Когато се спуснахме по склона на дефилето, вървях до господарката и държах щраусовите пера над главата й, а тя ми се усмихна няколко пъти. Всяка нейна усмивка бе по-скъпоценна за мен от тежката верига на гърдите ми.
На следващата сутрин се качихме отново на „Дъхът на Хор“ и продължихме на юг. Дългото пътешествие бе започнало.
Открихме, че реката е променила вида и нрава си. Вече не бе онази спокойна водна шир, която ни изхранваше и ни помагаше, а неприветливо, диво създание. В нея нямаше никакво благородство и състрадание. Беше тясна и дълбока, а бреговете й бяха стръмни и скалисти. Мрачни канари се надвесваха над нас.
На някои места покрай реката долината толкова се стесняваше, че се налагаше конете, говедата и овцете да вървят едно след друго по стръмните пътеки, които дивите кози бяха отъпкали между камъните и водата. На други места, където скалите и отвесният бряг навлизаха дръзко в Нил, пътеката напълно изчезваше. Понякога стадата не можеха да продължат напред и се налагаше Хюи да ги прекарва на другия бряг, където скалите бяха отстъпили и оставили пространство за преминаване.
Седмиците преминаваха, без да забележим признаци на човешко присъствие. Веднъж нашите разузнавачи откриха в пясъка на брега разядено от червеите грубо изработено кану, а в низината до реката — няколко запустели хижи. Покривите им бяха от тръстика, а стените липсваха. Имаше остатъци от решетки за сушене на риба и пепел от огнища, но това бе всичко. Не открихме съдове или украшения, които да ни подскажат какви хора са живели тук.
Бяхме нетърпеливи да се срещнем с племената от Куш, защото се нуждаехме от роби. Цялата ни цивилизация се крепеше на робите, а нямахме възможност да вземем много с нас от Египет. Танус бе изпратил пред флотилията разузнавачи, които да ни предупредят своевременно за появата на хора или селища, за да подготвим ловците на роби. Фактът, че самият аз бях роб, а прекарвах толкова време в планиране на поробването на други хора, никак не ме смущаваше.
Всяко богатство може да се изрази с четири стоки — земя, злато, роби и слонова кост. Вярвахме, че простиращата се пред нас земя е богата на тези неща. Ако искахме да станем достатъчно силни, за да изгоним хиксосите от Велики Египет, трябваше да открием тези богатства в тази чужда земя, през която плавахме.
Царица Лострис изпрати златотърсачи на хълмовете покрай реката. Те се катереха по дефилетата и пресъхналите дерета, чоплеха и копаеха, отчупваха парчета кварц и аспид, стриваха ги на прах и ги промиваха в плитки глинени съдове, надявайки се да зърнат блестяща следа на дъното им.
Царските ловци отидоха с тях да търсят дивеч, с който да се изхранваме. Освен това търсеха следи от онези големи сиви животни, които носеха скъпоценните бивни на страшните си глави. Постарах се да намеря човек, който да е виждал слонове, живи или мъртви. Изпитвах странно и необяснимо вълнение при мисълта за първата ни среща с легендарните животни.
Много други животни населяваха тези диви простори. Някои от тях ни бяха познати, но повечето бяха странни и ги виждахме за пръв път.
В тръстиките покрай реката имаше хипопотами. Те лежаха в плитчините като валчести камъни. След продължителен научно-теологичен спор така и не успяхме да изясним дали животните над прага принадлежат на богинята, както и тези под него, или са царски дивеч, принадлежат на короната. Жреците на Хапи бяха на едно мнение, докато останалите, с голям апетит за крехкото месо на тези животни, бяхме на противоположното.
Съвсем случайно точно в този момент богиня Хапи реши да навести един от знаменателните ми сънища. Видях я да се появява от зелените води, усмихвайки се благосклонно, и да поставя в ръката на господарката мъничък хипопотам, не по-голям от дива яребица. Веднага щом се събудих, без да губя време, разказах вълнуващия си сън на регентката. Сега вече моите сънища и видения бяха приемани и от господарката, и от всички останали като доказателство за желанията на боговете.
Тази вечер всички празнувахме на пясъчния бряг с изпечено на въглени крехко месо от речна крава. Популярността и славата ми се увеличиха след този сън. Единствено жреците на Хапи не споделяха всеобщите чувства към мен.
Реката гъмжеше от риба. Под прага народът ни бе ловил риба хиляди години. Но тукашните води бяха недокоснати от човешка ръка и рибарски мрежи. Вадехме от реката блестящ син костур, по-тежък и от най-дебелия човек от екипажа ни, имаше огромни морски котки с четинести мустаци, дълги колкото ръката ми и прекалено силни и тежки, за да бъдат уловени с мрежа. С удар на опашките си късаха ленените конци като нежна паяжина. Мъжете ги ловяха с копия в плитчините, като речните крави. Един от тези великани можеше да нахрани петдесет човека с тлъстото си жълтеникаво месо, от което в огньовете се стичаше мазнина.
В скалите над реката бяха надвиснали гнездата на орли и лешояди. Погледнати отдолу, те приличаха на струпани отломки, а изпражненията на огромните птици бяха оцветили камъните под тях с ивици блестящо бяло. Птиците се виеха над нас, очертавайки кръгове в горещия въздух, надигащ се от черните скали на клисурата.
От скалите царствено и надменно ни наблюдаваха стада диви кози. Танус отиде на лов, но изминаха много седмици, преди да улучи една от тях. Те имаха зрението на лешояди и пъргавостта на синеглав гущер, който може да тича без никакво усилие нагоре по гладка гранитна стена.
На височина един от старите козли стигаше до рамото на мъж. Брадата му докосваше камъка, на който стоеше, а рогата му се извиваха от стабилна назъбена основа. Накрая Танус успя да убие един от тях със стрела, прелетяла през клисура, дълбока сто крачки. Козелът падна в пропастта и се запремята във въздуха, след което се удари в камъните долу.
Поради големия ми интерес към всяко диво създание, след като го одра и наряза, Танус ми донесе главата с рогата. Доста се измъчи, докато я свали от тези убийствени канари. Почистих черепа и го поставих като украшение на носа на нашата галера, докато плаваме към неизвестното.
Изминаха месеци и водата започна да спада. По отвесните склонове, покрай които плавахме, личаха следите от предишни отливи.
През нощта двамата с Мемнон оставахме на палубата и наблюдавахме звездите, които грееха на небесния свод. Учех го на названието и естеството на всяка от тези блестящи точки и как те променят съдбата на хората. При тези наблюдения определих, че реката вече не тече на юг, а е променила посоката си на запад. Откритието ми възбуди разгорещен спор между учените мъже в нашето общество.
— Реката ни отвежда право към западните полета на рая — внушаваха ни жреците на Озирис и Амон Ра.
— Това е хитрина на Сет. Той иска да ни обърка и да осуети намеренията ни — възразяваха жреците на Хапи, които досега имаха силно влияние над съвета.
