Изглежда, всички птици се събираха тук: от малки рибарчета до красивите сини канарчета. Техните ята затъмняваха слънцето. В сребристите акациеви горички и в саваната пасяха стадата антилопи. Сякаш свещеното място на богинята бе средище на всички форми на живот. Водите при сливането на двете реки гъмжаха от риба, а над нас в синьото небе се виеха белоглави орли.

Двете реки се различаваха, също както две деца, излезли от една и съща утроба, можеха да се различават по темперамент и по ум. Десният приток бе бавен и жълтеникав, докато другият бе синьо-зелен и буен. Той не смесваше водата си с другия, запазвайки цвета си много мили по течението.

— Коя от двете реки да изберем. Таита? — искаше да узнае Мемнон и аз повиках водача шилук.

— Жълтата река идва от огромно смъртоносно блато. Там живеят крокодили, хипопотами и жилещи насекоми. Човек може да се зарази от треска и да умре — каза ни шилукът.

— Какво ще кажеш за другата река? — попитахме ние.

— Тъмната река идва от небето, стича се от скалите, които се издигат в облаците. Никой не се е изкачил по тези ужасни канари.

— Ще следваме левия приток — реши принцът. — Там ще открием място за гробницата на моя баща.

Така ние се отправихме на изток, докато не видяхме на хоризонта да се извисяват планини. Те образуваха синьо укрепление толкова високо и непристъпно, каквото не вярвах да съществува в природата. Планините и хълмовете, които бяхме виждали, докато плавахме по реката, приличаха на джуджета в сравнение с тези. Колкото повече се приближавахме, толкова по-високи ставаха, а всичко около тях се смаляваше.

— Щом никой не може да се изкачи там горе — каза Мемнон, — сигурно там живеят боговете.

Наблюдавахме как над върховете се събират черни облаци. Чухме гръмотевици да ръмжат като лъвове и се изпълнихме с благоговение.

Стигнахме до подножието на тези ужасни планински вериги; нататък не можехме да продължим с колесниците си. Там открихме скрита долина, обградена с каменни стени. Двадесет дни двамата с принца проучвахме това диво място, докато накрая се изправихме пред една черна скала. Мемнон тихо заговори:

— Тук земното тяло на баща ми ще почива в мир. — Той вдигна замечтан поглед към отвесната скала. — Сякаш чувам гласа му. Той ще бъде щастлив тук.

Така аз проучих скалата и забих бронзови клинове в пукнатините й, посочвайки посоката и правилния ъгъл за входа на гробницата на зидарите, които щяха да започнат скоро работа тук. Щом свърших, се измъкнахме от лабиринта от долини и скали и се завърнахме при Нил, където ни очакваха корабите.

Лагерувахме само на няколко дни път от Кебуи. Една нощ се събудих от непривичен сумтящ звук и тропота на хиляди копита, които приближаваха към нас в мрака.

Мемнон заповяда да се вдигне тревога и всички застанахме в кръга, образуван от колесниците. Хвърлихме още дърва в огньовете. На тяхната светлина видяхме тъмна река да се стича покрай нас. Мистериозните крясъци и сумтенето бе почти оглушително. Животните тичаха така близо едно до друго, че се блъскаха в колесниците. Останахме в укреплението през остатъка на нощта. Потокът живи същества бе безкраен.

При първите слънчеви лъчи станахме свидетели на невероятна гледка. Цялата равнина бе потъмняла от животни. Всички се движеха в една посока. В някои части на това огромно стадо част от животните безпричинно се подплашваха и започваха да ритат. Подскачаха, пръхтяха и се гонеха в безкрайни кръгове, като водовъртеж на повърхността на спокойно течаща река. Сетне се успокояваха и отново следваха множеството пред тях.

Гледахме ги смаяно. Всяко животно от това огромно стадо приличаше на останалите, не се различаваха по нищо. Имаха тъмночервеникава козина, увиснала гуша, от която висеше рошава грива, а рогата им бяха извити като полумесеци. Главите им бяха уродливи, с грозни изпъкнали носове, а раменете им бяха по-високи от задните части.

Накрая продължихме пътуването си, като преминахме с колесниците през това живо море. Те се отдръпваха в последния момент и стояха толкова близо до колесниците, че можехме да ги докоснем с ръка. Не се плашеха и ни наблюдаваха с безразличие.

По обяд принцът огъна лъка си и уби пет от тези антилопи. Одрахме и нарязахме труповете им на парчета, а останалите им събратя спокойно пасяха покрай нас. Въпреки странния им вид месото им бе добро за ядене както на всяко друго диво животно, което бяхме убивали.

— Това също е дар от боговете — заяви момчето. — Когато се присъединим към основната армия, ще изпратим хора да проследят тези стада. Ще можем да опушим достатъчно месо за армията и робите до следващата миграция на животните.

От нашите шилуки бяхме научили, че това преселение е ежегодно. Стадата се местеха от едни пасища на други на неколкостотин километра разстояние. Шилуките наричаха тези животни гну заради сумтящите звуци, които издаваха.

— Те ще са неизчерпаем източник, с който да попълваме запасите си — казах на принца.

Никой от нас не можеше да предвиди катастрофалните последици от съприкосновението ни с тромавите гну. Би трябвало да бъда предупреден от начина, по който те вдигаха глава и пръхтяха безпричинно, или от слузта, която течеше от ноздрите на някои от тях. Обаче аз не обърнах внимание на държанието им. Бях решил, че са кротки и безобидни създания, които ще са полезни за нас.

Когато стигнахме до двете реки, ние докладвахме за миграцията на гну на царица Лострис и тя се съгласи с предложението на принц Мемнон. Придружен от Кратас, Ремрем, още двеста колесници и няколко хиляди шилуки, Мемнон потегли обратно. Царицата бе заповядала да убият и опушат колкото е възможно повече гну за хранителни припаси на армията.

Аз не тръгнах с експедицията, защото ролята на касапин не ме привличаше. Обаче скоро щяхме да забележим пушека от огньовете, на които приготвяха месото, да затъмнява хоризонта. Не след дълго препълнени догоре коли с пушено месо започнаха да се завръщат. Точно двадесет дни след първата ни среща с антилопите гну бях седнал със скъпия ми приятел Атон под сянката на едно дърво на брега на Нил. Исках да доставя малко удоволствие на себе си и от уважение към Атон бях отворил една от скъпоценните кани с палмово вино, останало от запасите, които бяхме донесли с нас от Египет. Двамата играехме и се пазаряхме, както правят стари приятели. Отпивахме от виното с голямо удоволствие.

Нямахме представа за нещастието, което ни грозеше. Напротив, имах всички основания да съм доволен от себе си. Бях завършил чертежите и плановете на гробницата на фараона, в която бях добавил няколко особености, за да я предпазят от грабеж. Царицата бе одобрила проекта и бе назначила един от майсторите зидари за надзирател. Каза ми, че мога да разполагам с толкова роби и инвентар, колкото сметна за необходимо. Господарката бе решила да не се скъпи при изпълнението на клетвата си към мъртвия фараон. Щеше да построи най-хубавата гробница, която моят гений може да проектира.

Бях спечелил третата игра на бао и бях отворил друга кана с превъзходно вино, когато чух тропот на копита и видях един конник да препуска към нас. Отдалеч познах Хюи. Малцина яздеха коне и определено не така бързо като него. Когато стигна до нас, лицето му така ме разтревожи, че скочих на крака и преобърнах виното и дъската за бао.

— Таита! — извика той от стотина крачки. — Конете! Дано Изида се смили над нас! Конете!

Хюи спря коня и аз се метнах зад него, хващайки го здраво през кръста.

— Не губи време с приказки — извиках аз в ухото му. — Тръгвай, човече, тръгвай!

По-голямата част от стадото бе налягало по земята, но аз се втурнах към Пейшънс, първата ми любов. Кобилата бе легнала на една страна, дишаше тежко. Вече бе стара, имаше сиви косми по муцуната. От деня, в който Блейд бе убита, не я впрягах. Всичките й жребчета бяха наследили нейното добро сърце и жива интелигентност. Скоро бе отбила хубавото си малко конче, което сега стоеше близо до нея и разтревожено я наблюдаваше.