Насочих колесницата към мястото, където забелязах Кратас — това бе най-ужасният участък от бойното поле. Труповете бяха нахвърляни на купове, достигащи до колелата на колесницата. Забелязах шлема му в праха, който се бе превърнал в кал от изтеклата кръв. Слязох от колесницата и го вдигнах. Бе смачкан.

Захвърлих шлема и започнах да търся тялото на Кратас. Видях кракът му да се показва от купчина тела. Бяха на шилуки и хиксоси в примирие след смъртта. Избутах ги встрани и намерих Кратас легнал по гръб. Беше прогизнал от почерняла кръв, лицето му приличаше на черна маска.

Коленичих до него и тихо промълвих:

— Трябваше ли да умрете? Всички, които искрено обичах? — Наклоних се напред и го целунах по кървавите устни.

Той седна и се вгледа в мен. Сетне се усмихна с широката си момчешка усмивка.

— По дяволите, беше истинска битка — поздрави ме той.

— Кратас! — зарадвано го гледах аз. — Ти наистина ще живееш вечно.

— Нито за момент не съм се съмнявал, момчето ми. Но точно сега се нуждая от нещо за пиене.

Затичах към колесницата и донесох шише вино. Той го взе, вдигна го и го изля в гърлото си, без да преглъща. Когато шишето се изпразни, го захвърли и се оригна.

— Като начало е добре — намигна ми. — Сега ми покажи пътя към най-близката кръчма, стари грешнико.

Пръв занесох новините в Елефантина. Бях сам в колесницата, а конете тичаха леко. Сменях ги на всяка станция по южния път и пътувах без прекъсване. Конярите ми подаваха шише или кора хляб и сирене, докато сменяха конете, и дори не спирах да поспя или да почина.

През нощта звездите и луната ми показваха пътя, а Хор направляваше уморените ми ръце с юздите. Въпреки че всяка става ме болеше и се олюлявах от умора, не претърпях злополука.

На всяка станция и всяко селище по пътя аз извиквах радостните новини:

— Победа! Велика победа! Фараонът е в Тива! Хиксосите са отблъснати!

— Хвала на всички богове! — поздравяваха ме те. — Египет и Тамус!

Продължавах напред. Все още се говори за препускането ми през този ден по южния път. Още се носят легенди за изтощения ездач с кървясали очи и кървави петна по дрехата, който преминал оттук като предвестник на победата, носещ новината към Елефантина за битката, която отвори пътя към свободата.

Препусках от Тива към Елефантина два дни и две нощи и когато пристигнах в двореца, с последни сили стигнах до водните градини, където лежеше господарката, и паднах до нейната лежанка.

— Господарке — изграчих аз през напуканите си устни, с гърло, пресъхнало от праха. — Фараонът спечели велика победа. Дойдох да те отведа у дома.

Спуснахме се по реката към Тива. Принцесите бяха с нас, за да развеселяват майка си. Те стояха с нея на палубата и й пееха. Рецитираха, задаваха гатанки и се смееха, но тъга се прокрадваше в смеха им, а очите им издаваха дълбока загриженост, щом погледнеха майка си.

Царица Лострис бе крехка като ранена птица. Бе станала много лека, а плътта й бе прозрачна като седеф. Можех да я вдигна и да я нося толкова лесно, както когато бе на десет години. Билката, която й приготвях, вече не можеше да притъпи болката.

Занесох я на ръце до носа на галерата, когато след последния завой на реката стените на Тива се изправиха пред нас. С една ръка я придържах през раменете, докато се наслаждавахме на отдавна изминалите събития и преживявахме отново хиляди радостни спомени от нашата младост.

Но усилията я умориха. Когато хвърлихме котва до двореца на Мемнон, половината от населението на Тива ни очакваше. Фараон Тамус стоеше пред огромната тълпа.

Когато носачите свалиха носилката й на брега, те я поздравиха. Въпреки че повечето от тях не бяха я виждали, легендата за състрадателната царица се бе запазила по време на дългото й изгнание. Майки повдигаха децата си да ги благослови, те протягаха ръце да докоснат ръката й.

— Моли се на Хапи за нас — повтаряха те. — Моли се за нас, Майко на Египет!

Фараон Тамус вървеше до носилката й като обикновен син, а Техути и Беката я следваха отзад. Двете принцеси се усмихваха, въпреки че в очите им блестяха сълзи.

Атон бе подготвил покоите на царицата. Когато стигнахме до вратата, изпратих всички да си вървят, дори и фараона. Положих я на лежанка под сянката на лозата. Оттук можеше да наблюдава блестящите стени на любимата си Тива отвъд реката.

Когато се смрачи, я отнесох в спалнята й. Щом легна на ленените чаршафи, тя вдигна поглед към мен.

— Таита — промълви, — моля те, за последен път да погледнеш в бъдещето заради мен.

— Господарке, не мога да ти откажа нищо — склоних глава аз и отидох да донеса сандъчето с лекарства.

Седнах до леглото й и кръстосах крака на каменните плочи, а тя наблюдаваше как приготвям билките. Счуках ги в алабастрово хаванче и затоплих вода в медно котле.

Вдигнах димящата чаша и я поздравих с нея.

— Благодаря — прошепна тя и аз изпразних чашата.

Затворих очи и зачаках познатото, но опасно преминаване от реалността в света на виденията и сънищата.

Когато се завърнах, факлите бяха догорели, а дворецът бе притихнал — дочух само нежните трели на славея и лекото дишане на господарката.

Помислих, че спи, но щом вдигнах трепереща ръка да изтрия студената пот от лицето си, тя отвори очи.

— Горкият Таита, толкова лошо ли беше?

Беше по-зле от друг път. Главата ме болеше и ми се виеше свят. Знаех, че никога повече нямаше да навляза в Лабиринта на Амон Ра. Този път бе последен и го направих само заради нея.

— Видях лешояда и кобрата да стоят на двата бряга на реката, разделени от водата. Видях те да се надигат и да се оттеглят сто сезона. Видях сто снопа жито и сто птици да летят над реката. Под тях видях прах от битка и блясък на мечове. Видях пушек от изгорени градове да се смесва с праха. Накрая видях кобрата и лешояда събрани заедно. Бяха обвити един друг на фона на копринено синьо небе. На градските стени имаше сини знамена и други, които се вееха на храма. Видях сини знамена на колесниците, които препускаха през страната. Имаше паметници, толкова високи и величествени, че да просъществуват десет хиляди години. Видях хора от петдесет различни националности да се прекланят пред тях.

Въздъхнах и притиснах с пръсти слепоочията си да прекратя пулсирането и сетне казах:

— Такова бе моето видение.

Никой от нас не проговори и не помръдна дълго след това, сетне господарката изрече тихо:

— Сто сезона трябва да изминат, преди двете царства да се обединят, сто години война и борба, преди накрая хиксосите да бъдат отблъснати от свещената земя на Египет. Ще бъде трудно за моя народ да го понесе.

— Но ще се обединят под синьото знаме и царете от твоя род ще завладеят света. Всички народи ще ги почитат — изтълкувах останалата част от видението си аз.

— Доволна съм — въздъхна тя и заспа.

Аз не заспах, бях сигурен, че се нуждае от помощта ми.

Събуди се отново в часа преди разсъмване, най-тъмния час от нощта, и извика:

— Болката! Мила Изида, болката!

Разбърках й отвара. След известно време промълви:

— Болката премина, но ми е студено. Прегърни ме, Таита, стопли ме с тялото си.

Взех я в ръцете си и я прегръщах, докато заспа.

Тя се събуди още веднъж, когато първите лъчи на зората се промъкнаха през вратата на терасата.

— Обичах само двама мъже в живота си — промълви тя, — и ти бе единият от тях. Вероятно през следващия ни живот боговете ще се отнесат към нашата любов по-благосклонно.

Не можех да отговоря нищо. Тя затвори очи за последен път. Отлетя безшумно и ме остави сам. Последната й въздишка не бе по-различна от другите, но когато целунах устните й, почувствах хлад.

— Сбогом, господарке! — прошепнах аз. — Прощавай, моя любов!

Написах тези редове през седемдесетте дни и нощи на балсамирането на царицата. Те са израз на последната ми почит към моята господарка.

Преди да ми я отнемат, направих разрез от лявата й страна, както сторих с Танус. Отворих коремната кухина и извадих това ужасно нещо, което я бе убило. Беше от плът и кръв, но не беше човешко. Когато го хвърлих в огъня, проклех го, проклех и омразния бог Сет, който го бе вложил в нея.