Цар Аркоун наричаше враните свои пиленца. Понякога ги хранеше от стената, а друг път им хвърляше храна в дефилето. Писъците на жертвите хвърляни в пропастта, също бяха част от живота в Адбар Сегед, Домът на пеещия вятър. Тези екзекуции, ежедневният бой с пръчки, отсичането на ръце или крака и изтръгването на езици бяха основни развлечения на цар Аркоун, когато не играеше на дом или не планираше нападение над съседите си царе. Много често той лично размахваше брадвата или изтръгваше езици, а гръмкият му смях заглушаваше стоновете на жертвите.

Веднага щом нашият керван влезе в централния двор на крепостта, Масара бе отведена в лабиринт от каменни коридори, а аз — към новото си жилище, което се намираше в съседство с това на Аркоун.

Бях настанен в тъмна и ветровита каменна килия. В нея имаше огнище, но то не успяваше да ме сгрее. Въпреки че носех вълнена дреха, в Адбар Сегед винаги ми бе студено. Как ми липсваха слънцето край Нил и скъпият ми Египет! Стоях в тези ветровити укрепления и копнеех за своето семейство, за Мемнон и Танус, за малките принцеси, но най-вече за господарката. Понякога се будех през нощта със сълзи, замръзнали на лицето ми, и трябваше да покрия главата си с покривалото от овча кожа, така че Аркоун да не чуе плача ми през дебелата каменна стена. Често го умолявах да ме освободи.

— Но защо искаш да ме напуснеш, Таита?

— Искам да се върна при семейството си.

— Сега аз съм твоето семейство — смееше се той. — Аз съм твоят баща.

Обзаложих се с него. Ако спечелех сто игри на дом срещу него, той трябваше да ме пусне да си вървя и да ми даде ескорт, който да ме придружи до големите равнини на Нил. Когато спечелих сто пъти, той се изсмя и се учуди на лековерността ми.

— Сто ли казах? Не. Сигурно е било хиляда. — Той се обърна към оръженосците си. — За хиляда ли се спазарихме?

— Хиляда! — повториха те. — Хиляда!

Всички го приеха за голяма шега. Когато ядосан отказах да играя с Аркоун, той ме провеси гол от крепостната стена дотогава, докато не започнах да крещя да подреди камъчетата на дъската. Когато Аркоун ме видя гол, се изсмя и ме мушна.

— Може да си много добър на дом, но, изглежда, си загубил камъчетата си, египтянино.

Моят физически недъг бе разкрит и започнаха да ме наричат „евнух“ за мой срам и унижение. Но в края на краищата последиците бяха благоприятни. Ако бях истински мъж, никога нямаше да ме пуснат при Масара.

Дойдоха за мен през нощта и ме поведоха треперещ през коридорите към стаята на Масара. Помещението едва се осветяваше от мъждива лампа и миришеше на повръщано. Момичето се бе свило на сламеник по средата на пода. Имаше ужасни болки и стенеше, като се държеше за корема.

Веднага се залових за работа, изследвах я внимателно. Страхувах се да не би коремът й да е твърд, защото нямах подходящи лекарства. Дори аз с всичките си познания не можех да я спася, ако я бе сполетяло това, което мислех.

За мое облекчение открих, че коремът й е топъл и мек. Нямаше треска. Продължих прегледа си въпреки виковете й, но не успях да открия причината за състоянието й. Бях объркан и започнах да обмислям положението. Внезапно се сетих. Независимо че лицето й се гърчеше от болка, очите й ме наблюдаваха открито.

— По-лошо е, отколкото смятах — извърнах се аз към двете жени. — Ако ще я спасявам, ще ми трябва сандъчето. Донесете го веднага.

Те се втурнаха към вратата, а аз склоних глава до нейната и прошепнах:

— Ти си хитро момиче и умело се преструваш. С перце ли погъделичка гърлото си?

Тя се усмихна и отвърна шепнешком:

— Не можах да измисля друг начин да се срещнем. Когато жените ми казаха, че си се научил да говориш на техния език, знаех, че можем да си помогнем.

— Надявам се да е така.

— Бях толкова самотна. Дори да поговоря с приятел ще бъде голямо облекчение. — Доверието й бе толкова голямо, че ме развълнува. — Вероятно ще намерим начин да избягаме от това ужасно място.

В този момент чухме, че жените се завръщат. Масара стисна ръката ми.

— Ти си приятел, нали? Ще дойдеш отново при мен.

— Ще го сторя.

— Бързо, кажи ми, преди да си отидеш. Как се казва той?

— Кой?

— Този, който бе с теб през онзи ден до реката. Онзи, който прилича на млад бог.

— Казва се Мемнон.

— Мемнон! — повтори тя със страхопочитание. — Прекрасно име. Подхожда му.

Жените се втурнаха в стаята. Момичето притисна стегнатия си корем и запъшка, като че ще умре всеки момент, а аз клатех глава притеснено. Приготвих отвара от билки, които бяха полезни за нея, и казах, че ще се върна на разсъмване.

Сутринта състоянието на Масара се бе подобрило и можех да прекарам малко по-дълго време с нея. Само една от жените присъстваше и момичето размени с мен няколко думи.

— Мемнон ми каза няколко думи. Не мога да ги разбера. Какво каза той?

— Той каза: „Ще се върна за теб. Бъди смела! Ще се върна за теб.“

— Не може да е казал това. Той не ме познава. Срещата ни бе толкова кратка. — Тя поклати глава, очите й се напълниха със сълзи. — Смяташ ли, че е искал да каже това, Таита? — В тона й имаше скрита молба, която ме трогна, и не бих допуснал да страда повече от това, което вече бе изтърпяла.

— Той е коронован принц на Египет и мъж на честта.

Това бе всичко, което успяхме да си кажем тогава, но аз се върнах на следващия ден. Първото нещо, което ме попита, бе:

— Кажи ми какво ми каза Мемнон!

И аз трябваше да повторя обещанието му.

Казах на Аркоун, че здравето на Масара се подобрява, но че трябва да й позволят да се разхожда. Иначе не мога да отговарям за здравето й.

Той мисли един ден. Обаче момичето бе ценна стока, за която бе платил конски товар от сребърни кюлчета, и накрая даде съгласието си.

Всекидневните ни разходки бавно се удължаваха, докато накрая стражите свикнаха да ни виждат заедно. Двамата с Масара можехме да се разхождаме около стените на Адбар Сегед и да разговаряме.

Тя искаше да знае всичко, което можех да й разкажа за Мемнон, и аз се опитах да си спомня интересни случки от неговия живот, за да я забавлявам. Някои от тях й станаха любими и трябваше да повтарям, докато ги научи на наизуст и ме коригираше, ако пропусна нещо. Особено я забавляваше епизодът с ранения слон и как е получил Златния синджир за доблест за този подвиг.

— Разкажи ми за майка му, царицата — настояваше тя. — Разкажи ми за Египет. Разкажи ми за боговете ви. Разкажи ми за Мемнон като бебе. — Винаги въпросите й се връщаха към него, а аз бях доволен да задоволявам любопитството й, защото копнеех за семейството си.

Една сутрин тя дойде разстроена и ми каза:

— Миналата нощ имах ужасен сън. Сънувах, че Мемнон се е върнал за мен, но аз не можех да разбера какво ми казва. Трябва да ме научиш да говоря на египетски, Таита. Ще започнем още днес, в тази минута!

Беше умна, а и много искаше да научи езика. Бързо напреднахме. Скоро говорехме само на египетски, особено когато наоколо имаше стража.

Когато не говорехме за Мемнон, обмисляхме плана за нашето бягство. Разбира се, от пристигането ни в Адбар Сегед правех планове и сега ми бе много полезно да ги сравнявам с нейните.

— Дори ако избягаш от крепостта, никога няма да преминеш планините без чужда помощ — предупреди ме тя. — Пътеките са като оплетено кълбо. Никога няма да ги разплетеш. Всеки цар е във война с останалите. Не се доверяват на странници и ще ти прережат гърлото като на шпионин.

— Тогава какво да правим? — попитах аз.

— Ако успееш да избягаш, трябва да отидеш при баща ми. Той ще те закриля и ще те заведе при твоите хора. Ти ще кажеш на Мемнон къде съм и той ще дойде да ме спаси. — Тя уверено изрече тези думи.

Тогава осъзнах, че представите на Масара за Мемнон не отговаряха на действителността. Беше се влюбила в божество, а не в млад юноша. Аз бях виновен за това с моите истории за принца. Сега не можех да я нараня и да разбия надеждата й, като й кажа колко неверни са нейните представи.