Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Царица Лострис бе дете на тяхната богиня и бе възприето, че Хапи закриля нашето пътешествие. Жреците се ядосваха, че влиянието им отслабва с това своеволно изменение на посоката на реката.

— Скоро тя отново ще завие на юг — твърдяха те.

Винаги съм се ужасявал, когато безскрупулни хора манипулират желанията на боговете така, че те да съвпаднат с техните.

Преди въпросът да бъде разрешен, стигнахме до втория праг.

Това бе най-далечното място, до което бе стигал цивилизован човек. Никой не бе отивал по-нататък. Причината бе съвсем очевидна. Тук бързеите бяха по-широки и опасни от онези, с които се бяхме справили.

Върху обширна площ течението на Нил бе разделено от няколко големи острова и стотици по-малки. Сега нивото на водата бе спаднало и на места се виждаше дъното. Сложна плетеница от канали се простираше на мили пред нас.

— Можем ли да бъдем сигурни, че няма друг праг, а след него още един? — питаха се един друг онези, които лесно се обезсърчаваха. — Ще изразходваме силите си и накрая ще се окажем в клопка между праговете на реката, безсилни да продължим напред или да се върнем назад. Трябва да се върнем, преди да е станало твърде късно — стигаха до общо заключение те.

— Ще продължим — повели господарката ми. — Тези, които желаят да се върнат сега, са свободни да го сторят. Обаче без кораби, на които да плават, и без коне, които да ги теглят. Нека се върнат — убедена съм, че хиксосите ще ги посрещнат с отворени обятия.

Никой не прие великодушното й предложение. Вместо това слязоха и плодородните острови, преграждащи течението на реката.

Влагата от бързеите по време на отлива и водата, просмукваха се през почвата, бяха превърнали тези острови в зелени гори, пълна противоположност на безкрайната пустиня на двата бряга. Изникнали от семената, донесен от течението от другия край на света, високи дървета от различни видове, каквито не бяхме виждали преди, растяха върху наносите, напластили се върху гранитната основа на островите.

Не можехме да прекосим острите камъни на дъното преди следващия прилив, когато водите на Нил щяха да са достатъчно дълбоки за корабите ни. Дотогава щяха да изминат много месеци. Нашите земеделци слязоха на островите, разчистиха земята и посяха семена, които носехме с нас. Те поникнаха за дни и на топлото слънце растенията избуяха пред очите ни. След няколко месеца зърнените култури бяха готови за жътва. Хранехме се със сладки плодове и зеленчуци, които ни липсваха, откакто бяхме напуснали Египет. Хората престанаха да недоволстват.

Всъщност тези острови бяха така привлекателни, а почвата — толкова плодородна, че някои от хората изразиха желание да се установят тук за постоянно. Жреците на Амон Ра помолиха царицата да издигне храм на бога на един от островите. Господарката им отвърна:

— Ние сме пътешественици. Накрая ще се завърнем в Египет. Такова е обещанието, което съм дала пред народа си. Няма да строим храмове или други постоянни жилища. Докато не се върнем в Египет, ще живеем като бедуините в шатри и в колиби.

Сега разполагах с различен дървен материал и можех да изучавам качествата му.

От акацията, чиято дървесина бе гъвкава и здрава, ставаха чудесни спици за колела. Дърводелците се заеха със сглобяването на колесниците, които бяхме донесли с корабите си. А от дърветата и бамбука, които растяха тук, направихме нови.

На равните, широки по няколко мили места под прага нашият ескадрон колесници ежедневно правеше упражнения. Спиците на колелата все още се чупеха при голяма скорост, но не толкова често както в миналото. Успях да убедя Танус да се качи на платформата на колесницата ми — той отказваше да се вози на друга.

По същото време успях да завърша първия си двойно извит лък, над който работех, откакто напуснахме Елефантина. Бе направен от същите материали както Ланата — дърво, слонова кост и рог, но се различаваше по форма. Когато не бе опънат, долният и горният край стърчаха; само когато бе опънат придобиваше формата на познатите ни лъкове. Напрежението в дървото и тетивата бяха увеличени от скъсените му пропорции.

След дълги увещания Танус се съгласи да стреля с лъка по няколко мишени, които бях издигнал на източния бряг. Пусна повече от двадесет стрели, без да каже нищо, но явно бе удивен от точността му. Познавах Танус добре. Бе твърде консервативен. Ланата бе първата му любов и бе мъчително за него да признае предимствата на новия лък, така че не поисках да изкаже мнението си, а го оставих постепенно да се примири с истината.

Нашите разузнавачи се завърнаха и докладваха, че миграцията на ориксите от пустинята е започнала. Вече бяхме виждали няколко малки стада от тези прекрасни животни. Обикновено те пасяха по брега на реката, но побягваха навътре в пустинята, щом забележеха корабите ни. Разузнавачите казаха, че огромна маса от тях се придвижва към нас. Бях свидетел на такова нещо веднъж.

Докато се придвижваха към нови пасища, стадата се сливаха в една огромна маса, прекосяваща пустинята. Сега ни се предоставяше шанс да опитаме месото им и да изпробваме колесниците. Щом имаше какво да преследва с тях, Танус за пръв път прояви истински интерес към колесниците ми. Когато зае мястото си на платформата зад мен, забелязах, че бе сменил стария си верен лък Ланата с новия, който бях направил за него. Не казах нищо, а дръпнах юздите и конете се насочиха между хълмовете към прохода, който ни отвеждаше в пустинята.

Един ескадрон от петдесет колесници и дузина тежки коли с храна и вода за пет дни потеглиха с нас. Колесниците се движеха в редица на разстояние три дължини една от друга. Това вече бе обичайният ни начин на придвижване. За да ни бъде по-леко, бяхме само по препаски на бедрата, а мъжете ни бяха в отлично физическо състояние след месеците, прекарани на скамейките на гребците. Мускулестите им тела бяха намазани с масла и блестяха на слънцето като телата на млади богове. Всяка колесница носеше ярко оцветен отличителен флаг на дълга бамбукова пръчка. Когато погледнах назад към колоната, дори аз, който никога не съм бил войник, бях впечатлен от зрелището.

Тогава все още не осъзнавах, но оттеглянето на хиксосите бе наложило нов боен дух у хората. Бяхме учени, търговци и жреци, но сега, след решението на царица Лострис да прогони нашествениците и водени от господаря Танус, ние се превръщахме във войнствен народ.

Преминавахме хълмовете и пред очите ни постепенно се откриваше пустинята. Изведнъж зад купчина камъни изскочи дребна фигурка.

— Пррр! — спрях конете аз. — Какво правиш тук толкова далеч от корабите?

Не бях виждал принца от предишната вечер и смятах, че е при бавачките си. Да се натъкна на него тук, в пустинята, бе голям шок за мен. Погледът ми бе гневен. Той не бе навършил шест години, но беше с играчката си лък през рамо, а на лицето му забелязах упорития израз, който ми напомняше за баща му, когато изпаднеше в едно от лошите си настроения.

— Идвам на лов с вас — заяви Мемнон.

— Не, няма — възпротивих се аз. — Веднага ще те върна при майка ти. Тя знае какво да прави с малко момче, което тайно се е измъкнало от лагера.

— Аз съм принцът на Египет — изрече Мемнон, но устните му трепереха въпреки предизвикателния му тон. — Никой не може да ми забрани. Мое право и свещен дълг е да водя хората си.

Сега бяхме на опасна територия. Принцът знаеше правата си, а аз бях този, който го бе научил на тях. Обаче наистина не очаквах да ги приложи толкова скоро. Бе невъзможно да се спори с него и аз напрегнато обмислях как да намеря изход от положението.

— Защо не ме помоли?

— Защото щеше да отидеш при майка ми — откровено си призна той, — а тя щеше да те подкрепи както винаги.

— Все още мога да отида при царицата — заплаших го, но той погледа към долината, където корабите изглеждаха малки като играчки, и ми се усмихна. И двамата знаехме, че няма да заповядам целият ескадрон отново да поеме в обратна посока.

— Моля те, нека дойда с теб, Таита — промени тона той.

45
{"b":"227140","o":1}