— Излязъл е от гроба! Върнал се е сред нас като истински бог!

Трябваше Танус да извади меча си и да го вдигне високо над главата си, за да се въдвори отново тишина.

— Велики Египте, мога ли да говоря?

Нищо чудно след всичко това царят наистина да бе изгубил дар слово, защото само показа с жезъла и камшика си, че го слуша, и се отпусна уморено на трона си.

Младият мъж заговори кратко и ясно, а силният му глас се чуваше далеч извън вътрешния двор.

— Преди две години ти поиска от мен да унищожа отровните гнезда на разбойниците и крадците, които застрашаваха живота на самото царство. За целта дори ми повери царския печат на ястреба.

Танус бръкна под наметалото си и извади синята статуетка, за да я положи в краката на владетеля. Върна се обратно на мястото си и продължи:

— За да ми е по-лесно да изпълня царската ти заповед, се престорих на мъртъв и погребах мумията на друг човек в собствената си гробница.

— Бак-Хер! — извика нечий глас от тълпата и множеството отново зашумя, докато той не извади меча си повторно.

— Поведох хиляда души от дружината на Сините крокодили в самото сърце на пустинята и излових Свраките в собствените им крепости. Избих ги без никаква милост и оставих отрязаните им глави по пътищата.

— Бак-Хер! — изрева тълпата. — Истина говори. Ах-Хор извърши всичко това.

И младият мъж отново трябваше да иска тишина.

— Сломих мощта на разбойническите главатари. Изклах хората им до крак. В цял Египет е останал още един-единствен човек, който се зове Сврака.

Този път никой не се обади, защото всички напрегнато очакваха да разберат какво ще последва. Дори фараонът не сдържа нетърпението си:

— Говори, Танус, когото всички вече знаят като брат на Хор. Назови ми този човек. Нека чуя името му, за да се стовари върху главата му гневът на фараона.

— Той се крие под името Ах-Сет — извика в отговор Танус. — Защото злините, които е извършил, могат да се сравняват само с тези на божествения му брат, властелина на мрака.

— Кажи ми истинското му име — заповяда му фараонът, като от вълнение отново стана от трона си. — Назови и последния от Свраките!

Но младият мъж не отговори веднага. Бавно обходи с поглед публиката. Когато очите му се срещнаха с моите, аз съвсем незабележимо му кимнах. Той не даде вид, че ме е видял, и се обърна към входа на светилището.

Понеже вниманието на всички беше приковано единствено в господаря Танус, като че ли никой не забеляза как от храма безшумно се изнизаха въоръжени мъже. Въпреки тежките им щитове и шлемовете, които почти скриваха лицата им, не ми беше трудно да разпозная повечето от тях. Отпред вървяха Ремрем и Астес, а след тях още петдесет бойци от дружината на Сините крокодили. Само за миг те наобиколиха царския трон, а съвсем незабелязано Ремрем и Астес се промъкнаха зад гърба на господаря Интеф. Щом заеха местата си, Танус отново взе думата.

— Аз ще назова този Ах-Сет пред теб, божествени фараоне. Сега той седи най-безсрамно в сянката на величествения ти трон. — И Танус посочи с меча си. — Ето го, окичил се със Златото на похвалата, което да скрие предателската му душа. Единственият спътник на фараона, който обаче се постара да превърне царството му в свърталище за разбойниците и убийците. Ах-Сет, номархът на Тива, великият владетел на Горен Египет.

В храма настъпи гробно мълчание. Сред публиката имаше хиляди, които бяха понесли безчинствата на господаря Интеф и без съмнение го мразеха от дъното на душата си. Но никой от тях не посмя да изрази радостта си. Всеки знаеше колко ужасен би бил гневът му и как би си отмъстил на този, който открито се обяви срещу него. Страхът ни обгръщаше от всички страни. За всеки беше ясно, че дори и името, което Танус си беше извоювал с легендарните си подвизи, не бе достатъчно, за да повярва фараонът на обвинението му. Против господаря Интеф бяха нужни доказателства и докато фараонът не ги чуеше, всеки, изправил се срещу великия владетел, щеше да бъде жестоко наказан.

В настъпилата гробна тишина се разнесе презрителният смях на господаря Интеф. Той махна пренебрежително на Танус и се обърна към царя:

— Пустинното слънце го е оставило без ум. Бедното момче съвсем се е побъркало. В думите му не се съдържа и капчица истина. Би трябвало да се разгневя на такова безочливо оскърбление, но по-скоро се натъжавам, че един иначе достоен мъж може да падне толкова ниско — проплака той и верноподанически вдигна ръце към фараона. — През целия си живот предано съм служил на своя фараон и на своя народ. Мисля, че досега името ми е неопетнено и ще е под достойнството ми да отвръщам на подобно обвинение. Никога не съм се страхувал от справедливостта на божествения ни владетел и се надявам делата ми да говорят вместо мен.

Под тежкия грим върху лицето на фараона се изписа дълбоко недоумение. Стоеше сбърчил вежди, а устните му леко трепереха, без да знаят какво точно да кажат. Уви, боговете не го бяха дарили с бърз и остър ум! След известно време той като че ли реши каква да бъде съдбовната му присъда, но тъкмо да отвори уста, Танус го изпревари и посочи с меча си входа на светилището.

През разтворените врати се зададе нова върволица хора, толкова необичайни на вид, че дори фараонът остана с отворена уста. Начело вървеше Кратас, който беше вдигнал предпазителя на шлема си и държеше меч в дясната си ръка. Онези, които го следваха, бяха със завързани ръце, боси и гологлави и носеха само препаски. Приличаха на роби, които господарят им води за продан на пазара.

Аз самият не откъсвах поглед от господаря Интеф и видях стъписването, което се изписа на лицето му. При вида на пленниците той неволно отстъпи назад, сякаш някой го беше ударил. Явно ги познаваше всички, но сигурно ги беше мислил за мъртви. Почти незабележимо извъртя глава към една малка, губеща се под ленените покривала вратичка в стената — единствения изход за бягство. Но Ремрем проследи погледа му и пристъпи вдясно, за да му затвори пътя. Като разбра, че така няма да се спаси, господарят Интеф отново се обърна към царя и високо вдигна глава.

Шестимата завързани пленници се наредиха пред трона и по заповед на Кратас коленичиха и сведоха покорно лица към земята.

— Кои са тези нещастни създания? — попита фараонът, а Танус се надвеси над първия от тях, сграбчи го и го вдигна на крака. Лицето на пленника беше осеяно с дупки от шарка, а сляпото му око блестеше на слънцето като сребро.

— Божественият фараон попита кой си — тихо изрече Танус. — Няма ли да отговориш на въпроса му?

— Велики Египте, казвам се Шуфти — рече разбойникът. — Допреди време бях главатар на Свраките, но Ах-Хор унищожи цялата ми банда в изоставения град Галала.

— Кажи на царя си кой ти беше повелител тогава.

— Повелител ми беше Ах-Сет — отговори Шуфти. — Клел съм се във вярност към него и съм му плащал като данък една четвърт от плячката си. В замяна на това той ме пазеше от закона и ми даваше сведения за всички мои жертви.

— Покажи на царя кой е Ах-Сет! — заповяда му Танус.

Шуфти пристъпи напред, застана лице в лице с господаря Интеф и го заплю.

— Ето това е Ах-Сет! И нека червеи гризат трупа му!

Кратас го отведе настрана, а Танус нареди на следващия разбойник да се изправи.

— Кажи на царя кой си.

— Казвам се Ахеку. Бях главатар на Свраките, но вече всичките ми хора са мъртви.

— Кой ти беше повелител? На кого плащаше данък? — попита го младият мъж.

— Повелител ми беше господарят Интеф. Част от плячката ми отиваше в хазната на великия владетел.

Великият владетел слушаше невъзмутимо отправените му обвинения, без да им отговаря. През цялото време, докато разбойническите главатари повтаряха все едно и също, той дори не се опита да протестира.

— Господарят Интеф беше моят повелител. Господарят Интеф е Ах-Сет.

Наоколо цареше потискаща тишина, по-мъчителна и от горещината. Някои наблюдаваха разбойниците с ужас и неприкрита омраза, други стояха объркани и невярващи. Но никой не се осмеляваше да надигне глас срещу господаря Интеф, преди да е чул какво ще каже фараонът.