Отговорът на въпроса не бе едностранен, а комбинация от фактори, като се започне с материала, от който се правят спиците на колелата. Сега имах почти неограничен подбор от различни видове дърво, с което да работя, и рога от орикс и носорози, които ловяхме наблизо до лагера и които, за разлика от слоновете, не се изместиха след нападенията срещу тях.

Открих, че при накисване червената сърцевина на акацията ставаше толкова твърда, че в нея можеше да се огъне върхът на най-острата бронзова брадва. Съчетах това дърво с пластове от рог и ги привързах заедно с бронзова жица подобно на това, което бях направил с лъка Ланата. В резултат на тези мои опити колелата можеха да минават по всякакъв терен, без да се разпаднат. Когато с Хюи завършихме първите десет колесници с тези нови колела, предизвиках Кратас и Ремрем, които бяха най-известните и разрушителни водачи на колесници в цялата армия да се опитат да ги счупят. Облогът бе десет златни дебена за победителя.

Играта много се поправи на тези пораснали деца и те се впуснаха в нея с момчешко удоволствие. Седмици след това виковете им и тропотът на копита огласяха горичките покрай Нил. Когато времето за опитите им изтичаше, при мен дойде Хюи и горчиво се оплака, че бяха изтощили двадесет чифта коне. Обаче се утеши с това, че спечелихме облога. Колелата ни бяха издържали на тежкото изпитание.

— Ако ни беше дал още няколко дни — замърмори Кратас, докато подаваше златните монети с явно неудоволствие, — сигурен съм, че щях да успеем. — И той ни изигра пантомимата, която считаше за страшно забавна и която представляваше счупване на колело и премятащ се във въздуха водач.

— Талантлив клоун си, смели Кратас, но ти взех златото — подрънках го аз под носа му. — Всичко, което ти остана, е една стара шега, която ти излезе солена.

Точно тогава господарят Акер и хората му, които бяха тръгнали за слонове, се завърнаха с новината, че вместо тях са открили населено място в южна посока.

Бяхме очаквали да срещнем племена още при първия праг. От векове земята на Куш беше ни снабдявала с роби. Те бяха залавяни от собствените си хора, вероятно в племенни войни, и заедно със слоновата кост, щраусовите пера, рогата от носорог и златен прах бяха доставяни до границите на нашата империя. Черните весели робини на царица Лострис, купени от пазара за роби в Елефантина, бяха родом от тези места. Не можех да си обясня защо още не сме срещнали хора. Вероятно се бяха оттеглили навътре в саваната заради войните или нападенията за роби по същия начин, по който стадата слонове се бяха разпръснали. А може би бяха измрели от чума или глад? Едва сега имахме доказателства за човешко присъствие.

Тази новина се разпространи като епидемия между нас, робите бяха много по-необходими от златото и слоновата кост. Цялата ни цивилизация и начин на живот бяха изградени върху притежаването на роби. Нямахме възможност да вземем много с нас от Египет, а сега бе наложително да заловим повече, за да заместят тези, които бяхме принудени да изоставим.

Танус заповяда да бъде изпратена голяма военна експедиция. Той лично щеше да я предвожда, защото не бяхме сигурни с какво ще се сблъскаме. Освен пленниците по време на война ние купувахме роби от чуждестранни търговци и сега за пръв път от векове насам бяхме принудени да ги ловим сами. Това занимание бе ново за нас, както и ловът на слонове, но поне този път знаехме, че жертвите ни няма да са покорни и глупави.

Танус все още държеше да се вози само на моята колесница: дори Кратас и Ремрем не успяха да го убедят в качеството на новата колесница, която бях създал. Бяхме начело на колоната, но колесницата зад нас се управляваше от най-младия офицер втори ранг на Сините крокодили — принц Мемнон.

Бях подбрал двама от най-добрите водачи за негов екипаж. Той бе твърде лек, така че в колесницата можеше да се качи още един мъж, а принцът не бе достатъчно силен, за да разпрегне колесницата и да я пренесе през препятствията по пътя. Нуждаеше се от този допълнителен мъж да му помага.

Първото селище, на което се натъкнахме, бе на брега на реката, на три дни път от прага. Бяха групи от жалки сламени навеси, твърде елементарни, за да бъдат наречени колиби. Танус изпрати разузнавачи напред да проучат обстановката, а сетне призори ние ги обградихме с бързо нападение. Хората, които изскочиха от навесите, бяха твърде объркани, за да окажат съпротива или поне да се опитат да избягат от нас. Струпаха се заедно и зяпаха към кръга от колесници.

— Добър лов! — Танус бе доволен, докато ги наблюдавахме.

Мъжете бяха високи и стройни, с дълги крайници. Надвишаваха по ръст повечето от нашите войници; дори Танус изглеждаше нисък в сравнение с тях, докато ги подбираше в групи, както фермерът би направил със стадото си.

— Има някои наистина добри екземпляри — отбеляза той. — Погледни този хубавец. — Посочи към млад мъж с необикновена физика. — За него можеш да получиш десет дебена на пазара в Елефантина.

Жените бяха здрави и силни. Гърбовете им бяха изправени и зъбите — бели и здрави. Всяка зряла жена носеше дете и водеше друго за ръка.

Бяха най-примитивните хора, които някога съм срещал. Нито мъжете, нито жените носеха препаски и оставяха безсрамно оголени гениталиите си; само младите момичета носеха наниз от черупки от щраусови яйца на кръста.

Кожата им бе толкова тъмна, че голите им тела на утринните лъчи имаха пурпурен оттенък като цвета на презряло тъмно грозде. Някои от тях си бяха изрисували груби шарки с паста от пепел и бяла глина. Мажеха косата си със смес от биволска кръв и кал и я сресваха във високи блестящи прически, подобни на шлемове.

Нещо, което веднага ми направи впечатление, бе, че нямаше възрастни хора между тях. По-късно научих, че те чупят краката на старците си с бойните си тояги и ги оставят на брега като жертвоприношение на крокодилите. Вярваха, че тези животни са превъплъщение на прадедите им и като ги хранят с възрастните хора, жертвата става част от тях.

Не обработваха метал. Оръжията им бяха дървени тояги. Грънчарството не им бе познато и за съдове използваха черупките на диви плодове. Не се занимаваха със земеделие, а се прехранваха с риболов и с лов на недоразвити говеда с дълги рога, които ценяха най-много. Смесваха млякото им с кръв, която ловко пускаха от вратната им вена, и пиеха сместа с голямо удоволствие.

Като ги изучавах през следващите месеци, открих, че не могат да четат и да пишат. Единственият им музикален инструмент бе барабан от издълбан дънер на дърво, а песните им наподобяваха воя на дивите животни. Танците бяха явна пародия на сексуален акт, в който голи мъже и жени пристъпваха поклащайки бедра един към друг, докато не се срещнат — тогава имитацията се превръщаше в разпусната реалност.

Когато принц Мемнон ме запита какво право имаме да залавяме тези хора и да ги владеем като стадо, аз му обясних:

— Те са диваци, а ние сме цивилизовани хора. Както бащата е отговорен към сина си, наше задължение е да ги издигнем от тяхното диво състояние и да им покажем истинските богове. Тяхната част от сделката е да ни се отплатят с труда си.

Мемнон бе умно момче и след като му обясних, вече никога не ме попита за логиката или моралността на това дело.

По мое предложение господарката бе позволила на две от черните си прислужници да ни придружат. Отношенията ми с тях не бяха съвсем приятелски, но те ни направиха безценна услуга. И двете пазеха детски спомени от времето, преди да ги заловят, и помнеха езика на племената от Куш. Това бе достатъчно за нас, за да започнем процеса на укротяване на нашите роби. Като музикант имах добро ухо за звуците на човешката реч; като добавим, че имах и природна склонност към чужди езици, за няколко седмици научих езика на шилуките.

Беше елементарен както обичаите и начина им на живот. Целият им речник бе съставен от около петстотин думи, които аз записах на свитъци и обучих началника на робите и тези военни инструктори, които Танус бе назначил за новите уловени роби. Защото той бе отделил много мъже от племето, които да попълнят пехотните му полкове.