И така, Хюи бе с мен, когато малката дружинка от неохотни ловци на коне слязохме от галерата на западния бряг. Успях да събера всичко на всичко шестнадесет мъже и повечето от тях бяха от най-изпадналите в армията. Танус се бе погрижил никой от способните му мъже да не дойде с мен. Той не можеше да отмени думата на регентката на цял Египет, но се постара да ми създаде затруднения при изпълнението на задачата.

По предложение на Хюи снабдих мъжете ми с леки ленени въжета и торби овес. Всички те бяха ужасени при мисълта за съществата, които трябваше да преследваме. Когато се събудих на сутринта след първата ни нощ в лагера, открих, че до един са избягали и никога повече не ги видях.

— Ще трябва да се върнем — казах отчаян. — Не можем да сторим нищо сами. Господарят Танус ще бъде доволен. Той знаеше какво точно ще се случи.

— Не си сам — отвърна весело Хюи. — Имаш мен.

Тогава за пръв път чувствата ми към този млад самохвалко станаха по-сърдечни. Разделихме си въжетата и натъпканите със зърно кожени торби и потеглихме.

По следите разбрахме, че конете са минали оттук преди три дни, но не се бяха разпръснали и бяха оставили пътека, която можехме да следваме. Хюи ме увери, че стадният инстинкт при тях е много силен и сигурно са останали по сочните пасища покрай реката. Беше сигурен, че едва ли са тръгнали към пустинята, както се страхувах.

— Защо ще го правят? Там няма нито храна, нито вода за тях.

Той се оказа прав.

С идването на хиксосите селяните бяха напуснали своите хижи и се бяха скрили зад крепостните стени на градовете. Полетата бяха опустели, а житото — наполовина израснало. Открихме стадото преди пладне на втория ден. Бяха се разпръснали и пасяха спокойно в едно от полетата. Дори след преживяното с ранения жребец все още се боях от тези загадъчни създания.

— Сигурно ще е опасно да заловим няколко от тях — споделих с Хюи, търсейки неговия съвет и уверение.

На този етап идеята да уловим триста коне дори не ми дойде наум. Щях да съм доволен с двадесет и възхитен с петдесет. Представях си, че ще бъдем принудени да гоним всеки от тях и да ги връзваме с въжетата, които носехме.

— Чувал съм, че се славиш като много умен роб — усмихна ми се той, доволен от превъзходството си. — Очевидно не е така.

Показа ми как да извивам и заплитам въжето за оглавник. Направихме дузина, преди да остане напълно доволен. Сетне двамата се въоръжихме с по един от тях и с по една кожена торба зърно и тръгнахме към пасящото стадо. Следвайки примера на Хюи, не отивах право към тях, а бавно ги заобикалях.

— Стой спокойно — предупреди ме той, когато конете вдигаха глави, за да ни разгледат с този техен любопитен и открит, почти детски поглед.

— Седни. — Приклекнахме в израсналото жито и останахме неподвижни, докато конете не започнаха отново да се хранят.

— Долу — заповяда Хюи и когато бяхме клекнали в житото, продължи: — Обичат да им се говори ласкаво. Когато бях дете, пеех на конете си, за да ги успокоя. Гледай! — Той започна да пее на странен език, предполагам варварския език на онези, които го бяха пленили в детството му.

Гласът му бе мелодичен като крякането на гарга, летяща над разложен труп на умряло куче. Бях сигурен, че стадото намира певческите му дарби за не по-малко потресаващи от мен.

— Нека опитам аз — прошепнах. Изпях една приспивна песен, която бях съчинил за моя принц.

Една от кобилите направи няколко крачки към мен и когато спря, издаде същия онзи мек звук с устните си. Беше любопитна и аз продължих да пея тихо и примамливо. До нея се притискаше жребче, прекрасно малко кафеникаво същество с хубава глава и щръкнали уши.

С особеното чувство, което притежавах към животните и птиците, вече бях започнал да разпознавам отличителните черти на тези нови животни. Учех бързо и инстинктивно да се справям с тях. Вече не бях напълно зависим от Хюи.

Докато продължавах песента, взех шепа зърно от торбата и го подадох на кобилата. Веднага разбрах, че и преди е била хранена с ръка. Тя изпръхтя шумно през големите си ноздри и направи още няколко крачки към мен. Още си спомням как сърцето ми престана да бие от вълнение, когато направи последната крачка и изящно сведе глава до дланта ми. Когато започна да се храни, аз се засмях радостно. Тя не направи опит да се отдръпне, когато я прегърнах с другата си ръка през шията и леко притиснах бузата си до нея, вдъхвайки странната й миризма.

— Оглавникът — напомни ми тихо Хюи и аз го плъзнах през главата й, както ми бе показал.

— Тя е твоя — обяви той.

— И аз съм неин — отвърнах без замисляне и така беше наистина. Бяхме запленени един от друг.

Останалите животни от стадото наблюдаваха всичко това. Щом оглавникът се оказа на кобилата, те се успокоиха и доверчиво ни позволиха да се разхождаме свободно между тях. Идваха да ядат от ръцете ни и ни позволяваха да вдигаме копитата им и да ги галим по шиите.

Тогава това ми се струваше невероятно, но по-късно разбрах, че е съвсем естествено. Те бяха привикнали от рождение да бъдат галени и държани, хранени и запрягани. Винаги са живели близо и в постоянно го присъствие на човека. Истинското чудо дойде по-късно, когато осъзнах, че те разпознават любовта и са способни да й отвърнат. Хюи бе подбрал и завързал една от другите кобили, напътствайки ме през цялото време и показвайки знанията и опита си. Бях в толкова приповдигнато настроение, че този път самочувствието му никак не ме подразни.

— Много добре — каза накрая той, — сега ще ги яхнем. — И за мое удивление сложи двете си ръце на гърба на своята кобила, вдигна се и преметна крак през нея, за да седне на гърба й, а аз го зяпнах невярващо, очаквайки кобилата да реагира бясно, да се изправи на задните си крака и да го хвърли на земята, или най-малкото да захапе голия му крак със силните си бели зъби и да го смъкне. Тя не стори нищо, остана спокойна.

— Дий, мила! — викна той и заби пети в ребрата й. Кобилата покорно тръгна напред и когато той отново я подкани, премина в тръс, а после и в галоп. Хюи я водеше без никакво усилие по непознат за мен начин. Конят и ездачът оставиха елегантна диря из полето и после се върнаха при мен.

— Хайде, Таита. Опитай и ти!

Видях, че очаква да откажа и точно това ме накара да преодолея колебанието си. Нямаше да позволя на този негодник да ме превъзхожда.

Първият ми опит бе неуспешен, но кобилата стоеше стоически и Хюи се изсмя.

— Тя има да те учи на много неща. Трябва да наречеш горкото животно Пейшънс1.

Това не ми се стори смешно, но името й остана.

— Повдигни се по-нагоре, когато премяташ крака си, и внимавай да не си затиснеш топките, когато слизаш — посъветва ме Хюи и се изсмя гръмогласно. — От тази част на съвета няма защо да се притесняваш. Предполагам, че ти се иска да имаш две, за да седиш на тях!

Тази шега ме накара да забравя благоразположението си към него. Метнах се на кобилата и се хванах с две ръце за шията й от страх да не си счупя главата.

— Седни изправен! — извика Хюи и Пейшънс ми помогна със спокойния си нрав.

Изненадах се от себе си, когато започнах да мисля за тези същества като за хора, но през следващите дни, докато яздехме на юг към Тива, открих, че могат да бъдат глупави или умни, подозрителни или доверчиви, упорити или палави, приятелски настроени или отчуждени, смели или боязливи, нервни или флегматични, търпеливи или нетърпеливи, изненадващи или предвидими — накратко казано, най-близки до човека от всички същества, които ходят на четири крака. Колкото повече научавах за тях, толкова повече ги обиквах.