— Танус! — Хванах го за ръката. — Виж! Погледни в галерата най-отпред! На капитанското мостче. Там е нашият предател.

За момент той не разпозна високата, изправена фигура до парапета на галерата, защото беше с ризница и висок хиксоски шлем. Сетне рязко изръмжа, изпълнен с ярост.

— Интеф! Как не се сетихме, че е той?

— Сега виждам ясно нещата. Той е довел Салитис до Египет. Той умишлено е изкусил хиксосите с богатствата на Египет.

Омразата и обидата ми не бяха по-слаби от тези на Танус.

Той взе Ланата и пусна една стрела, но разстоянието бе голямо и тя се плъзна по бронята на Интеф. Видях как главата му трепна от удара и той погледна право към нас над водата. Забеляза ни двамата с Танус и за момент ми се стори, че видях страх в очите му. После се скри.

Водещата ни ескадра налетя на група въртящи се в кръг галери. С разкъсващо скърцане нашите бронзови рога се забиха в тази на Интеф и аз паднах при удара. Когато успях да се изправя, гребците вече гребяха обратно и с още едно раздиращо поскърцване на дърво ние се откъснахме от ударения съд. Едновременно с това нашите войници изсипаха върху него дъжд от огнени стрели. Остриетата бяха от насмолен папирус и горяха като комети. Оставяйки искрящи следи, летяха към платната. Северният вятър раздухваше огъня и той се издигаше по такелажа с изключителна бързина. Водата нахлуваше през дупките, които бяхме пробили в корпуса и той рязко се наклони. Платната изгаряха бързо. Горещината опърли миглите ми от разстояние. Тежкият грот гореше ярко и падна на палубата, затискайки под себе си екипажа и струпалите се войници. Писъците им пронизваха ушите ни, а косите и дрехите им избухваха в пламъци. Спомних си равнината при Абнуб и не изпитах никакво съжаление, докато те скачаха през борда и се давеха от тежестта на броните си. Само водовъртежи и малки облачета пара сочеха къде са изчезнали.

Една след друга галерите на хиксосите горяха и потъваха. Враговете ни нямаха нито опита, нито умението, с които да осуетят нашата атака, и бяха безпомощни като нас при нападението на колесниците им. Нашите галери отстъпиха и нападнаха отново, пробивайки корпусите на техните плавателни съдове и изпращайки порой горящи стрели върху тях.

Не откъсвах поглед от първата галера, която бяхме нападнали, за да открия Интеф. Тя беше почти разрушена, когато той се появи отново. Беше захвърлил шлема и въоръжението си и бе останал само с ленена препаска. Задържа се с лекота на планшира на потъващия съд и сетне, когато огънят стигна до него, се хвърли през борда.

Беше син на Нил, чувстваше се като у дома си в неговите води. След минута се показа на около петдесет крачки от мястото, където се бе гмурнал. С дългата си мокра коса много приличаше на видра.

— Ето го! — изкрещях на Танус. — Настигнете тази свиня!

В същия миг младият мъж заповяда „Дъхът на Хор“ да завие, но колкото и да беше бърз кормчията, галерата бе бавна заради греблата. Господарят Интеф се плъзгаше във водата като риба, насочвайки се към източния бряг и търсейки защита мри хиксоските си съюзници.

— Гребете по-бързо! — заповяда Танус на гребците. Щом се озовахме на една линия с плувеца, той заповяда да го преследваме. Господарят Интеф бе далеч от нас и приближаваше брега, където пет хиляди хиксоски бойци чакаха с големи лъкове, за да открият огън по нас и да го прикрият.

— Сет да ги затрие! — извика предизвикателно Танус. — Ще им отмъкнем Интеф под носа. — И той насочи „Дъхът на Хор“ право към тях, връхлитайки върху самотната фигура.

Когато стигнахме до брега, хиксосите изсипаха град от стрели, които затъмниха небето и западаха около нас със свистене. Забиваха се толкова нагъсто, че скоро палубата се изпълни със стрели. Някои от нашите моряци бяха улучени и падаха от пейките, гърчейки се целите в кръв.

Но ние вече бяхме приближили Интеф и когато той погледна назад и проумя, че не може да ни избяга, видях изписания на лицето му ужас.

Без да обръщам внимание на стрелите, изтичах на носа и извиках:

— Мразя те от деня, в който се срещнахме. Искам да видя как умираш. Ти си престъпник. Зло!

Той ме чу. Видях го в очите му и тогава неговите тъмни богове се намесиха още веднъж. Една от потъващите галери на хиксосите се понесе към нас като завеса от пламъци и дим. Ако се бяхме ударили в нея, щяхме да се подпалим. Танус бе принуден да даде заповед за оттегляне. Горящата галера премина между нас и брега. Интеф се скри от погледа ми, но когато горящият кораб отмина, го видях отново. Трима мускулести войници го извличаха на стръмния бряг.

Той се спря и погледна назад към нас, сетне изчезна, оставяйки ме треперещ от ярост и разочарование. Мнозина от войниците бяха повалени от стрелите, тъй че Танус даде заповед и ние променихме посоката, за да се присъединим към разрушаването на няколкото галери от конвоя, които все още се крепяха на повърхността.

Когато последната от тях започна да потъва, зелените води на Нил нахлуха в нея и потушиха пламъците със съскащи облаци пара. Нашите стрелци се подредиха от едната страна и започнаха да стрелят по неколцината оцелели хиксоси, които едва се крепяха на повърхността.

Потопихме ги веднага и Танус насочи вниманието си към малочисления враг, заседнал на западния бряг. Когато галерите ни се насочиха натам, хиксоските коняри се разпръснаха и побягнаха, а нашите войници скочиха на брега и се втурнаха след тях с мечовете си. Хиксосите бяха свикнали с колесниците, бяха свикнали да яздят в битка. Нашите момчета бяха пехотинци и бяха тренирани да бягат. Като глутница ловджийски кучета след чакал, те ги изолираха и заобиколиха. Съсякоха ги и оставиха след себе си стотина кървави трупа, разпръснати по зеленото поле.

Скочих на брега с първата вълна от нашите полкове. Бях намислил нещо сериозно. Нямаше смисъл да правя модели и да конструирам колесници без животните, които да ги теглят.

Нужна ми бе голяма смелост, за да доближа до стадото ужасни същества, които конярите бяха изоставили близо до водата. Всяка стъпка изискваше усилие на волята ми, защото те бяха стотици и очевидно бяха неспокойни и разтревожени от крясъците, бягащите мъже и звъна на оръжия. Мислех, че всеки момент ще се втурнат към мен като стадо разярени лъвове. Представях си ги как разкъсват още топлата ми плът и смелостта ме напусна, не можех да се приближа повече. На разстояние стотина крачки застанах очарован от тези хищници, но бях готов да побягна обратно към галерата. Това бе първата ми възможност да разгледам тези животни. Повечето бяха сиво-кафяви, с оттенък на червеникавокафяво. Едно или две бяха черни като Сет.

Бяха високи колкото човек, с широки гърди и дълги шии, които грациозно се извиваха. Гривите им бяха като дългите коси на красива жена, а кожата им блестеше на слънчева светлина като полирана.

Един от конете, които стояха най-близо до мен, отхвърли назад глава, оголи големите си бели зъби и аз се отдръпнах уплашено. Той се вдигна на задните си крака и така ужасно изцвили, че пъргаво се втурнах назад към галерите.

Сетне дрезгавият вик на един от нашите войници прекъсна отстъплението ми.

— Убивай чудовищата на хиксосите!

— Убивай чудовищата! — Викът бе поет от останалите войници.

— Не! — изкрещях аз, забравил собствената си безопасност. — Не! Спасете конете. Те са ни нужни.

Гласът ми се загуби в гневния боен вик на нашите военни части, когато те се втурнаха към стадото с вдигнати щитове и мечове, от които все още капеше кръвта на пастирите. Някои от мъжете се спираха, за да поставят стрели на лъковете си и ги изпращаха в стадото.

— Не! — извиках аз, когато един черен лъскав жребец се издигна на задните си крака и изцвили в агония. Една стрела стърчеше между плешките му.

— Не! Моля ви, недейте! — отново извиках аз, когато един от моряците затича с лека военна брадва и съсече глезените на млада кобила. Тя бе осакатена от удара, не можа да избегне следващия удар на брадвата между ушите и падна ритайки в праха.