— Да донесат лампи — заповяда той. — Таита, върви да вземеш четчиците си за писане, мастилниците и свитъци. Трябва да изпратя предупреждение до Нембет, за да не попадне като мен в капана на хиксосите.
И тъй, двамата седяхме до полунощ на палубата и това бе известието за Нембет, което ми продиктува:
Поздравявам те, господарю Нембет, Велик египетски лъв, командир на дивизията на Ра от армията на фараона. Да живееш вечно!
Известявам ти, че се сблъскахме с хиксосите при равнината на Абнуб. Те са силен враг, притежават странни съоръжения, които не можем да отблъснем.
Претърпяхме поражение и армията ни е разбита. Не можем повече да ги отблъскваме.
Фараонът е смъртно ранен и има опасност за живота му.
Настояваме да не посрещаш хиксосите в открито поле, защото съоръженията им са бързи като вятъра. Потърси убежище зад каменни стени или на галерите си, за да ги избегнеш.
Хиксосите нямат кораби, тъй че надмощието ни е там.
Настояваме да изчакаш пристигането ни, преди да се хвърлиш в битка.
Нека Хор и всички други богове те закрилят.
Аз Танус, господарят Хараб, командир на дивизията на Птах от армията на фараона, казах това.
Написах четири копня от известието и когато завършвах всяко от тях, Танус извикваше вестоносец, за да го отнесе на господаря Нембет, Великия египетски лъв, който напредваше от юг в наша подкрепа. Танус изпрати две бързоходни галери нагоре по реката, всяка с копие от посланието. После изпроводи най-добрите си бегачи на западния бряг, където нямаше хиксоси, за да открият Нембет.
— Един от свитъците сигурно ще стигне до него. Не можеш да направиш нищо повече до сутринта — казах аз. — Сега трябва да поспиш, защото ако сам се погубиш, цял Египет ще се погуби заедно с теб.
Дори тогава той не отиде в каютата си, а се сви на палубата като куче, готов да реагира на всяка нова опасност. Но аз отидох в каютата, за да съм близо до фараона и за да успокоя господарката си.
При първите лъчи на зората отново излязох на палубата. Танус издаваше заповеди останалата част от флотилията да бъде подпалена. Не беше моя работа да го разпитвам за решението му, но той забеляза изумения ми поглед и когато изпрати вестоносците, рязко заяви:
— Току-що получих известие от моите полкови командири. От тридесетхилядната ми войска, която вчера се сражаваше с колесниците на хиксосите, са останали само седем хиляди войници. Пет хиляди от тях са ранени и мнозина още ще умрат. От тези, които са годни, много малко са моряци. Имам екипажи само за половината галери. Налага се да изоставя другите, но не бих искал да бъдат пленени от хиксосите.
Гледката бе тъжна и ужасяваща дори за нас с господарката, които не бяхме моряци. За Танус беше много по-трудно. Лицето му изразяваше мъка. За него галерите бяха като прекрасни живи същества.
Царицата не можеше да се доближи до него и да го утеши пред всички, така че взе ръката ми и двамата тайно оплакахме Танус и Египет, докато наблюдавахме тези елегантни творения да горят като факли. Пращящите стълбове пламъци от всеки плавателен съд бяха обвити в черен пушек, но кървавочервената им светлина продължаваше да си съперничи с настъпването на зората.
Накрая Танус даде заповед останалите сто галери да вдигнат котва и малката ни флотилия, натоварена с ранени и умиращи мъже, се насочи обратно на юг.
Зад нас димът от погребалната клада на нашата флотилия се издигаше високо в утринното небе, докато отпред жълтият облак прах се насочваше и се разпростираше по източния бряг на Нил. Колесниците на хиксосите навлизаха все по-навътре в Горното царство към беззащитната Тива и нейните богатства.
Изглежда, боговете бяха обърнали гръб на Египет, защото вятърът, който през този сезон обикновено духаше силно от север, спря и сетне се надигна с подновена сила от юг. Така бяхме принудени да се борим едновременно с вятъра и течението, а галерите бяха натежали от ранени бойци. Бяхме бавни и тромави, с ограничен екипаж от гребци роби. Не можехме да догоним армията на хиксосите и тя неумолимо се отдалечаваше.
Бях погълнат от задълженията си като придворен лекар. Обаче на всички останали плавателни съдове мъжете, които бих могъл да спася, умираха от своите рани. Всеки път, когато излизах на палубата за малко свеж въздух и кратка почивка от моето бдение до постелята на фараона, виждах как изхвърлят трупове през борда на галерите близо до нас. При всяко изхвърляне виждах как веднага се струпват крокодили. Тези ужасни влечуги ни следваха като лешояди.
Фараонът се съвземаше бързо и на втория ден можех да му дам малка купичка бульон. Същата вечер той помоли да види принца още веднъж и въведоха Мемнон при него.
Той вече бе на възраст, в която бе пъргав като скакалец и шумен като ято скорци. Фараонът винаги беше благосклонен към момчето, ако не и твърде снизходителен, а Мемнон се радваше на компанията му. Беше хубаво момче, с чиста кожа и големи зелени очи като майчините си. Косата му бе къдрава като руното на новородено черно агне, но на слънчева светлина проблясваше с червеникавите отблясъци на Танусовите къдри.
Възхищението на фараона от Мемнон този път бе още по-голямо от обичайното. Детето и обещанието, което бе изтръгнал от господарката, бяха неговата надежда за безсмъртие. Против желанието ми той задържа детето при себе си до залез. Знаех, че енергията на Мемнон и постоянното внимание, което изискваше, уморяваха ранения господар, но не можех да се намеся. Едва когато стана време за вечеря, принцът бе отведен от бавачките си.
Двамата с господарката останахме до постелята на царя, но той бързо се унесе в неспокоен сън. Без грима си бе блед като чаршафите, на които лежеше.
Следващият ден бе третият от раняването и следователно най-опасният. Ако раненият преживееше този ден, щях да съм сигурен, че ще го спася. Но когато се събудих на зазоряване, каютата бе изпълнена с мускусното зловоние на разлагането. Щом докоснах кожата на фараона, тя пареше под пръстите ми. Повиках господарката и тя дотича от нишата зад завесата, където спеше.
— Какво има, Таита?
Тя веднага разбра, защото отговорът бе изписан на лицето ми. Стоеше до мен, докато махах превръзката от раната. Умението да се превързва, е част от изкуството на хирурга. Аз бях зашил ленените бинтове на място. Сега прерязах конците, които ги съединяваха, и ги свалих.
— Милостива Хапи, моли се за него!
Царица Лострис се задави от зловонието. Черната кора на раната се отвори и от нея бавно потече гъста зелена гной.
— Гангренясване! — прошепнах аз.
Това бе кошмар за хирурга.
— Какво можем да сторим? — попита тя, а аз поклатих глава.
— Ще умре преди залез-слънце — отвърнах и останахме до постелята му да чакаме неизбежното.
Когато слухът, че фараонът умира, се разпространи, каютата се изпълни с жреци, жени и царедворци. Чакахме безмълвно.
Танус пристигна последен и застана зад тълпата с шлем под мишница. Видът му изразяваше уважение и скръб. Погледът му не се спря на смъртното ложе, а върху царица Лострис. Лицето й бе извърнато, по бях сигурен, че усеща погледа му с всяка фибра на тялото си.
Главата й бе покрита с бродиран ленен шал, но освен пола не носеше нищо друго. След като отби принца, гърдите й се възстановиха. Беше стройна като девойка, раждането на детето не набразди с резки гърдите или корема й. Кожата й бе гладка и чиста, сякаш току-що бе намазана с благовонни масла.
Сложих мокри кърпи върху изгарящото тяло на фараона, опитвайки се да сваля температурата, но топлината изпаряваше водата. Той неспокойно се мяташе и бълнуваше, очевидно преследван от всички ужаси и чудовища на Отвъдното, които го очакваха.
От време на време цитираше откъси от „Книга на мъртвите“. От ранно детство жреците го бяха научили да запаметява книгата, която бе ключът и картата през сенките към далечните полета на рая:
Знай, името ти тайнствено познавам,
както познавам аз духа до теб на стража.
Ето името ти:
На ужасите господарка —
закриляна от стени непреодолими,
творец на словото магическо,
отблъсквам силите на хаоса и пътника закрилям
по пътищата на небето.
