— Боже мой — прошепна тя, — класически пример на английски барок. Малко грубоват, може би, но не може да се сбърка.
Найдълман се взря в тавана.
— Да — съгласи се той. — Всъщност тук може да се познае почеркът на сър Уилям. Вижте този тирсерон и лиерн — забележително!
— Забележително е като си помисли човек, че е бил през всичкото това време тук, на трийсет метра под земята — обади се Хач. — Но какво е предназначението му?
— Ако трябва да отгатвам — каза Бонтер, — бих рекла, че това помещение е изпълнявало някакви хидравлични функции, нали?
Тя издуха продълговат облак пара към средата на камерата. Всички видяха как той се плъзна към решетката и след това изведнъж бе всмукан през нея в дълбините.
— Ще разберем, след като картираме всичко това — каза Найдълман. — Засега нека поставим два сензора, тук и тук.
Той прикрепи сензорите в процепите между камъните в две противоположни стени на камерата, сетне се изправи и погледна показанията на газометъра.
— Равнището на въглероден двуокис се повишава — рече той — Мисля, че е време да прекратим посещението си тук.
Върнаха се в централната шахта и видяха, че Уопнър почти ги беше застигнал.
— Има два сензора в помещението в края на този тунел — каза му Найдълман и постави второ флагче до отвора на шахтата.
Над него Уопнър измърмори нещо неразбрано; беше гърбом към тях и работеше с ръчния си компютър. Хач откри, че ако се застоеше продължително време на едно място, около главата му се образува облак пара, който му пречеше да вижда.
— Доктор Магнусен, статусът моля — каза по радиостанцията Найдълман.
— Доктор Ранкин засича някои сеизмични аномалии на мониторите си, капитане, но нищо опасно. Може да се дължи на времето.
Сякаш в потвърждение на думите й басово избумтя гръм и отекна тихо надолу по шахтата.
— Ясно. — Найдълман се обърна към Бонтер и Хач. — Хайде да слизаме до дъното и да маркираме останалите тунели.
И те отново заслизаха. След като прекрачи трийсет и три метровата платформа и пое към основата на Наводнената шахта, Хач усети че ръцете и краката му започнаха да треперят от умората и студа.
— Погледнете това — рече Найдълман и извъртя в кръг лъча си. — Още един добре построен тунел, точно под първия. Няма съмнение, че също е от оригиналната конструкция.
Бонтер постави сензор върху близката греда и продължиха надолу.
Изведнъж под Хач се чу ахване и той чу как Бонтер темпераментно изруга. Погледна надолу и сърцето му моментално отиде в петите.
Под него, оплетен в боклуци, лежеше скелет, обгърнат с вериги и ръждясали железа. Празните очни ябълки на черепа му проблесваха лудо на светлината от шлема на Бонтер. От раменете и бедрата висяха ивици плат от облеклото, челюстите му бяха разтворени, сякаш се смееше на весела шега. Хач изпита някакво необикновено чувство на отнесеност, отчуждение, макар част от съзнанието му да разбираше, че този скелет бе твърде голям, за да е на брат му. Той извърна поглед и силно разтреперан се облегна на стълбата, опитваше се да успокои дишането и пулса си, съсредоточи се изцяло върху вдишването и издишването.
— Малин! — чу разтревожения глас на Бонтер. — Малин! Този скелет е много стар. Разбра ли? На двеста години е най-малко.
Хач изчака още един дълъг миг, вдишва и издишва, докато не се увери, че може да отговори.
— Разбирам — рече той.
След това бавно разтвори ръката си, стиснала здраво титановото стъпало. После, все така бавно, спусна първо единия, а после и другия си крак, докато не се изравни с Бонтер и Найдълман.
Капитанът осветяваше скелета като омаян, без изобщо да си дава сметка за реакцията на Хач.
— Вижте кройката на ризата му — рече той. — От домашно платно, реглан ръкав — обичайна дреха за рибарите от началото на деветнайсети век. Мисля, че открихме трупа на Саймън Рътър, първата жертва на Шахтата.
Гледаха вторачени скелета, докато далечния грохот на гръм не ги извади от унеса им.
Капитанът безмълвно насочи лъч надолу, под краката си. Следвайки посоката на светлината, Хач вече виждаше крайната им цел: дъното на самата Наводнена шахта. Там имаше огромна купчина от строшени греди, ръждясали железа, шлангове, машинни части, лостове и всякакви други машинарии, които стърчаха от локвата кал и тиня на седем-осем метра под тях. Хач забеляза точно над тази купчина входовете на няколко големи шахти към главната; около отворите им висяха като бради влажни водорасли. Найдълман обходи с фенера си наоколо, сетне се обърна към Бонтер и Хач, слабата му фигура бе обвита сякаш в ореол от студената мъгла на собствения му дъх.
— Може би на петнайсетина метра под тези останки — рече тихо той — лежи съкровище за два милиарда долара.
Макар погледът му да се спираше ту върху Хач, ту върху Бонтер, той сякаш гледаше някъде далеч отвъд тях. Сетне се разсмя — тих, мек, необикновен смях.
— Петнайсет метра — повтори той. — И единственото, което ни остава сега, е да копаем.
Радиото неочаквано изпука.
— Капитане, тук е Стрийтър.
Хач усети някаква тревожна нотка в тона му.
— Имаме проблем.
— Какъв? — попита капитанът с твърд глас, замечтаният му тон бе изчезнал мигновено.
Последва пауза, после Стрийтър отново се обади:
— Капитане, ние — една минутка, моля — препоръчваме ви да прекратите спускането си и да излезете веднага на повърхността.
— Защо? — попита Найдълман. — Някакъв проблем с екипировката ли?
— Не, не е това. — Стрийтър не бе сигурен как да продължи. — Ще ви прехвърля на Сейнт Джон, той ще ви обясни.
Найдълман хвърли бърз, въпросителен поглед към Бонтер, която в отговор само сви рамене.
По радиото зазвучаха отсечените думи на историка.
— Капитан Найдълман, тук е Кристофър Сейнт Джон. Намирам се на борда на „Серберъс“. „Сцила“ току-що разшифрова няколко части от дневника.
— Чудесно — рече капитанът. — Но какви са непредвидените обстоятелства?
— Става въпрос за написаното от Макалън в тази втора част. Нека ви го прочета.
Хач стоеше на стълбищното устройство — в очакване във влажния и студен мрак, в сърцето на Наводнената шахта — и му се стори, че гласът на англичанина, който четеше дневника на Макалън, сякаш идваше от някакъв съвсем различен свят:
Вече седемнайсети ден не съм свободен. Сигурен съм, че Окъм възнамерява да ме очисти, както с лекота очисти мнозина други, след като престанаха да бъдат от полза за отвратителното му начинание. И така, след като наранената ми душа тъй страда в часовете на нощта, реших да предприема курс на действия. Това непочтено съкровище е толкова проклето, колкото самия пират Окъм, и причини такива страдания на този изоставен остров; и взе толкова много животи. Това е съкровището на самия дявол и за такова ще го смятам…
Сейнт Джон направи пауза, чу се шумоленето на листите от разпечатката.
— И искате да прекратим изпълнението на задачата си, само заради това?
Раздразнението в тона на Найдълман бе очевидно.
— Капитане, има още. Ето го:
Сега, след като Шахтата на съкровището е построена, знам, че дните ми са преброени. Душата ми е успокоена. Под мое ръководство пиратът Окъм и неговата банда без да подозират, създадоха постоянен гроб за тези нечестиви печалби, придобити с толкова страдания и мъки. Това съкровище няма да може да стане притежание на смъртен човек. Така се потрудих, че посредством различни стратегеми и хитрини да скрия съкровището и то така, че нито Окъм, нито някой друг човек някога да може да го вземе. Шахтата е непобедима, неуязвима. Окъм мисли, че държи ключа, и поради тази си вяра ще умре. Казвам ти сега, на теб, който ще дешифрираш този дневник, вслушай се в предупреждението ми: слизането в шахтата е опасно за живота и ще доведе до осакатяването ти; да се вземе съкровището означава сигурна Смърт. Ти, който жадуваш да намериш ключа към Шахтата на съкровището, ще откриеш вместо него ключа към онзи свят, а трупът ти ще гние в Ада, където ще е отишла и душата ти.
