— Още боя! На триста трийсет и два градуса, на двайсет и един метра в морето.

А сетне — отново първият глас:

— Появява се боя на осемдесет и пет градуса, повтарям — на осемдесет и пет градуса, на дванайсет метра от брега.

— Ние ще поемем тази на триста тридесет и два — рече Найдълман и тонът му прозвуча някак необикновено. — Колко ли тунела е пробил този дяволски архитект? Стрийтър, това означава, че ще трябва да се справиш с още два. Вдигни водолазите си колкото е възможно по-бързо. Засега само маркирайте изходите, ще заложим пластичните експлозиви по-късно. Разполагаме само с пет минути, преди боята да се е разнесла.

След минута Бонтер и Скопати бяха на борда и без да произнесе и думица, Стрийтър зави и пое с пълна газ. Хач забеляза новото жълто петно, което „вреше“ на повърхността. Катерът изписа кръг и Бонтер и Скопати отново се гмурнаха. Малко след това изскочи нов буй; водолазите изплуваха и „Наяд“ пое към мястото, където се бе появило третото петно боя. Бонтер и Скопати отново скочиха във водата и Хач насочи вниманието си към видеоекрана.

Скопати плуваше първи, очертанията на тялото му се виждаха чрез камерата, монтирана на шлема на Бонтер — призрачна фигура сред облаците боя. Достигнаха по-голяма дълбочина, отколкото при първите две спускания. Изведнъж се видяха назъбените краища на скалата в дъното на рифа, както и квадратен отвор, много по-голям от предишните, през който изтичаха последните струйки боя.

— Какво е това? — Хач чу изумения глас на Бонтер. — Серджо, почакай!

Най-неочаквано по говорителя изпращя гласът на Уопнър.

— Имаме проблем, капитане.

— Какъв? — отвърна Найдълман.

— Не знам. Получавам грешни съобщения, а системата твърди, че всичко е наред.

— Превключи на резервната.

— Това и правя, но… Почакайте, сега пък хъбът… О, мамка му!

— Какво става? — попита остро Найдълман.

В същото време Хач долови, че бумтенето от помпите на острова започна да прекъсва.

— Системата се срина — рече Уопнър.

Бонтер издаде рязък, изкривен от комуникационния канал звук. Хач погледна към видеоекрана и забеляза, че бе изгаснал. Не, поправи се той: не бе изгаснал, а картината бе напълно черна. След това в тъмнината заплуваха снежинки, а сетне сигналът изчезна напълно в ревящата буря от електронни смущения.

— Какво, по дяволите…? — рече Стрийтър и отчаяно занатиска бутона за свръзка. — Бонтер, чуваш ли ме? Изгубихме сигнала ти. Бонтер!

Скопати изскочи на повърхността на три метра от катера и изтръгна регулатора от устата си.

— Тунелът всмука Бонтер! — произнесе задъхано той.

— Какво бе това? — извика по радиото Найдълман.

— Той казва, че Бонтер била всмукана… — започна Стрийтър.

— Дявол да го вземе, тръгвайте подире й! — заповяда Найдълман, електронният му глас изръмжа над водата.

— Долу е самият ад! — изкрещя Скопати. — Има много силно обратно течение и…

— Стрийтър, спусни му спасително въже! — извика Найдълман. — Магнусен, изключете компютърното управление и стартирайте помпите ръчно. Спирането им сигурно е предизвикало някакъв обратен отток.

— Слушам, сър — рече Магнусен. — Екипът ще трябва да ги подготви ръчно. Ще са ми необходими поне пет минути, минимум.

— Давай — чу се гласът на Найдълман, твърд, но вече по-спокоен. — И се справете за три минути.

— Слушам, сър.

— Уопнър, включете системата он-лайн.

— Капитане — започна Уопнър, — диагностиката показва, че всичко е…

— Престани да говориш — сопна се Найдълман. — Започва възстановяването й.

Скопати закопча спасителното въже за колана си и изчезна отново зад борда.

— Ще разчистя това място — обърна се Хач към Стрийтър и започна да простира хавлиени кърпи върху палубата, за да приеме евентуалния си пациент.

Стрийтър подаваше спасителното въже с помощта на Ранкин. Усети рязко подръпване, след това въжето остана постоянно натегнато.

— Стрийтър? — долетя гласът на Найдълман.

— Скопати се върна в обратното течение — рече Стрийтър. — Усещам го по натягането на въжето.

Хач се вторачи в снежинките на екрана с ужасяващото чувство на deja vu21. Изглежда тя бе изчезнала, потънала вдън земя, също тъй внезапно, както…

Той пое дълбоко дъх и извърна поглед. Не можеше да направи нищо, докато не я измъкнат на повърхността. Нищо.

От острова изведнъж се чу шум — помпите отново заработиха с рев.

— Много добре — чу се гласът на Найдълман по радиото.

— Въжето се охлаби — рече Стрийтър.

Последва изпълнена с напрежение тишина. Хач забеляза последните ивици боя да излизат на повърхността, след като течението отново обърна посоката си. Видеоекранът изведнъж стана черен, а след това се чу задъхано дишане по аудиоканала. Екранът просветля, докато най-сетне, облян от вълна на облекчение, забеляза как се появява и уголемява голям черен квадрат: изходът на наводнителния тунел.

— Мамицата му! — чу се гласът на Бонтер, която бе изхвърлена от изхода; изображението на камерата подскачаше като полудяло.

Малко по-късно на повърхността се появиха кръгове. Хач и Ранкин се втурнаха към борда и изтеглиха Бонтер на палубата. Последва ги Скопати, който свали акваланга й, докато Хач я настаняваше да легне върху прострените кърпи.

Хач провери дихателните пътища: всичко бе чисто. Издърпа ципа на неопреновия й костюм на гърдите й и постави мембраната на слушалката си. Дишаше добре, не се долавяше наличие на вода в дробовете, а пулсът бе силен и ускорен. Забеляза разкъсване на костюма в областта на стомаха, виждаше се ивица кръв, която бликаше по ръбовете на дупката.

— Невероятно! — закашля се Бонтер, опита се да стане и размаха нещо сиво.

— Стойте мирно — възпря я Хач.

— Цимент! — извика тя, стиснала парчето. — Тристагодишен цимент! В рифа имаше вградена редица камъни…

Хач бързо опипа основата на черепа й — търсеше признаци на сътресение или гръбначна травма. Нямаше подутини, рани, размествания на костите.

— Ca suffit22! — рече тя и извърна глава. — Вие какво, да не сте френолог23?

— Стрийтър, докладвай! — изстреля по радиото Найдълман.

— На борда са, сър — отвърна Стрийтър. — Бонтер изглежда добре.

— Наистина щях да съм добре, ако не беше този досаден лекар! — извика тя, съпротивлявайки се.

— Само един миг, да видя стомаха ви — възпря я отново Хач.

— Тези камъни… сякаш представляваха основа на нещо — продължи тя, легнала по гръб. — Серджо, видя ли ги? Какво би могло да бъде?

С рязко движение Хач дръпна ципа на неопрена до пъпа й.

— Ей! — извика Бонтер.

Без да обръща внимание на възмущението й, Хач прегледа раната. Беше неприятно нараняване под ребрата, но изглеждаше повърхностно по цялата си дължина.

— Това е само драскотина — извика Бонтер, извила врат, за да види какво прави Хач.

Той отдръпна рязко ръката си от корема й; съвсем непрофесионално усещане премина през слабините му.

— Може би сте права — рече той по-саркастично, отколкото възнамеряваше и зарови из чантата си, за да намери подходящ антибиотичен мехлем. — Следващия път ме оставете аз да се плацикам във водата, а вие ще бъде докторът. Междувременно въпреки всичко ще ви сложа малко от това, за да не се инфектира раната. Извадили сте късмет.

Той втри мехлема върху раната.

Скопати бе свалил костюма си до кръста и стоеше със скръстени ръце; загорялото му силно тяло блестеше на слънцето, а той се усмихваше нежно. До него стоеше Ранкин, космат и масивен, и гледаше Бонтер с ясно изразено пламъче в очите. „Всички са влюбени в тази жена“, помисли си Малин.

— Озовах се в голяма подводна пещера — рече тя. — В един момент не можех да намеря стените й и си помислих, че това е краят. Fin.